Отново направих огромната грешка да се покажа и да позволя да ме открият или по - лошото да ме познаят. За миг не зная защо, но исках да се намирам на плажа в резервата Ла Пуш. Странното е какво търсех в момента на това място. Просто исках да избягам, колкото се може по - далеч от Сам и от цялата глутница. С всеки изминал ден усещах как се отдалечавах от тях, а вече не ги бях виждала от около два месеца.. Това беше по - добре за мен и за тях, защото всички се бяха променили. От Ембри до Пол. Това вече сякаш не бяха щастливата глутница, която аз толкова много обичах и винаги бяхме заедно... в добри и лоши моменти. Помня, че Сет страшно много харесваше да идва в Русе.. винаги е казвал, че е спокоен когато е далеч от всички и от всичко. И беше прав. Точно затова сега се намирах в Русе, който пък се намираше в държавата България на брега на река Дунав. Чудесно! Няма що. Защо правех такива големи глупости... да тръгвам сама в някаква друга държава и то под вълчата си форма. Ами ако някой бракониер... не стига... няма да се занимавам с развинтеното си въображение. Няма никой, който да ме... просто няма. Няма да мислиш за това Лия и всичко ще се оправи. Това понякога помагаше, но не винаги... в този случай второто беше по - правилно. Показах се иззад храсталаците и огледах огромните поляни, за да проверя каква е обстановката. Нямаше никой. Никаква следа от трите фигури, които бях съзряла. Значи отново бях сама... дано не са вампири, защото аз не съм в най - добри отношения с тях... да не говорим за Волтури. Вървях още доста време, но за мен това не беше толкова много, а и ми беше доста приятно. Някъде зад мен се дочуха стъпки. Моят слух винаги ми помагаше в такива ситуации. Извърнах глава назад, но на хоризонта нямаше никого. Какво щеше да стане, ако някой ме следеше... не искам дори да си го помислям. Защо поне не уведомих Сет, че тръгвам за Русе, България? Поне, ако се забавя можеше да ме намери... не Лия.. не се отчайвай... може да ти се е причуло. Да ми се е причуло ли? Моят развит слух никога не ми изневеряваше в такива ситуации. Все пак това беше гора... нищо чудно да е било някое животно просто. Сигурно е било това. Продължих да вървя през горичката, но все се заслушвах да не би някой да ме следи от някъде. Не се страхувах от животните, ами повече от хората. Сет често ми е разказвал гадните истории от вида на които: "Палта от вълча кожа" или "Най - лесният начин да убиеш един вълк". Винаги съм се отвращавала от тези неща, но Сет винаги си е бил любопитният малък брат, който аз много обичах. Духна прохладен ветрец, който погали нежно вълчата ми сива кожа и тогава долувих миризмата.. Известната вече миризма на върколаци... други като мен. Миризмата се увеличаваше с всяка една моя стъпка и всяко едно потрепване на вятъра. Сет? Сам? Ембри? Джейк? Не... едва ли са те. Съмнявах се да е Сет, защото той не би тръгнал да ме търси... знае, че аз мога да се пазя... а и тази миризма не беше никак позната за мен. Някакси странна, но отново на върколак.. не беше обикновен вълк. Огледах се и тогава съзрях от къде идваше тази омайваща миризма. На няколко метра от мен стояха два бели като сняг вълци. Единият беше малко по - висок от другия, но все пак си приличаха доста. Макар, че миризмата им не ми беше никак позната все пак сякаш познах поне единия. Вгледах се в сините му очи, които изкряха като нощтни звезди в необятното небе. Погледнах и другия. Той също беше със сини очи. Гледах ги дълго, докато най - накрая не се досетих. Знаех си, че познавах тези вълци или поне единият от преди, но дълго време не можех да се сетя кои бяха те и откъде аз ги познавах. Работата беше там, че не се сещах от къде.
- Нала?! - помислих си го, мийслейки, че те ще разберат мислите ми.
Тя кимна. Ясно... Нала беше това, а другата... охх... напрягах толкова силно мислите си, че за момент ме заболя главата... Сани. Бях я виждала в Ла Пуш.
- А ти сигурно си Сани. - помислих отново аз, но това звучеше по - скоро като обяснение, отколкото като въпрос.
Тя също ми кимна и се усмихна. При тази усмивка се почуствах странно, сякаш никога преди не бях говорила с момичета, които да имат подобна на моята съдба...т.е. да бъдат върколаци като мен.
Отново възвърнах вълчата си форма и с останалите момичета поиграхме доста дълго време на свежите поляни. Чуството, че някой бракониер ме следи отдавна беше изчезнало, а ние вече бяхме три. Нала не я бях виждала от доста дълго време, а Сани я бях виждала и преди освен във виденията си, но също доста отдавна. Всичко страшно много ми хареса, а лошите спомени си отидоха бързо и след време нямаше и следа от тях. Тичахме доста време, а след това приехме човешката си форма и моят въпрос излетя от устата ми:
- Вие какво правите на това място?
Докато разговаряхме вече бяхме стигнали до нещо като селце. Беше малко безлюдно, но явно беше нещо като квартал или махала на Русе. Явно не е много пренаселено, защото е по - близо до гората и се срещат нощтни животни. На прага на огромна къща стоеше момиче с червеникава коса, което отчаяно говореше с двама човека. Явно това момиче е приятелка на Нала и Сани... възможно е. Сигурно и тя е върколак. След като доближихме къщата, а аз стоях смутено между Сани и Нали, точно когато Нала попита непознатото червенокосо момиче:
- Хей! Какво става Ди?
Тя се обърна леко стреснато, а погледа й се спря върху мен.

Около 5 секунди ми бяха нужни, за да мога да се съвзема от преди малко. Не знаех защо но Нала стабилно ми беше изкарала ангелите, когато изникна иззад мен.
- Ами нищо интересно, като изключим, че имаме нова дестинация. - трите момичета ме погледнхаа очудено, като техните вежди се бяла повдигнали, за да подсилят чувството.
Новото момиче беше най - изненадана от този факт, защото явно никoй не й беше казал какво правихме тук. Чернокосата девойка беше сякаш смутена от присъствието ми, но незнаех каква бе причината дали, защото бях непозната която се държеше с нейни приятели, сякаш са нейни, или пък нещо я мъчеше.
- И къде ще ходим ? - попита ме Нала.
- В Румъния. - казах аз и усмивка блесна на лицето ми, когато жената ме потупа и ми подаде листа и химикала.
- Заповядай, дано се намерите. - усмихна се старицата хвана под рака мъжа си и си заминаха бавно, бавно. С поглед следях гърбовете на двамата и то с леко насълзени очи, защото се отзоваха на моя вик за помощ, вместо да ме отхвърлят и да продължат да се карат за това, че съм звъняла, като някоя която е трябвало да бъде в усмирителна риза или най - точно казано - луда.
Макар да нямах ръкав и каквото и да е, за да си избърша очите усетих как от топлината - моята и на слънцето - сълзите ми започнаха да се изпаряват, а с тях и тъжното ми настроение. Веднага след последната изчезнала капка очите ми заблестяха, а крайчетата на устата ми се дръпнаха в красива усмивка, която би накарала всеки да и отвърне. Главата ми бавно се извъртя към трите върколачки и погледа ми се засече с този на непознатото момиче, макар тя да продължаваше да ме гледа с онзи напълно недоумяващ поглед, аз я удостоих с усмивката си, макар чернокосата да не ми отвърна. Нещо определено я мъчеше, но колкото и да ми бе любопитно реши, че това не е моя работа, за да се бъркам в нейната мъка.
- Между другото, ... Лия Клъруотар, Деидре дьо Вийлс или иначе казано Адира. - подкани ни Нала, за да се запозная с вълчицата, която ме гледаше. Моментално ръцете и на двете ни се подадоха напред, за да се здрависаме, но не можех да спра да го правя - а именно да я наблюдавам в очите, както и тя в моите. И двете се намирхаме за напълно интересни и непознати индивиди.
- Ааа, няма ли да тръгваме? - чу се гласа на Сани, която стоеше със скръстени ръце в близост и нетърпеливо чакаше, за да се изнесем от това място. Веднага щом чух момичето пуснах ръката на Лия, както и тя моята и тръгнах към колата, като по пътя извадих ключовете си от джоба, разбира се за да отключа колата, иначе щеше да се наложи да я бутаме, а това едва ли щеше да бъде много приятно за три изключително красиви варколачки.
- От къде се познавате ? - първа наруши тишината чернокосата госпожица, чието име научих преди окло минута. Явно тя бе по - смела в завързването на разговори, от колкото мен. Не че не говорех много, просто когато си говорех с хора (същества), които не познавах се чудех за какво можем да си говорим.
- Ами, преди няколко дена с Нала се засякохме в една гора близо до Сиатъл и тя ме припозна с биологичната ми майка. - отговорих моментално аз, като забелязах, че Нала си затваряше устата в същия момент, явно тя имаше желание да отговри на въпроса или просто бе зададен към нея, а не към мен.
- Осиновена си ?!?! - очудването в гласа и леко ме стресна. Какво вече да си осиновен забранено ли е? Какъв и беше проблем?! Без да отместя поглед от пътя ръцете ми хванаха здраво волана и леко се завъртяха, така че се чу скърцащ звук по кожата.

Пътувахме от няколко минути.Бях се свила на предната седалка.Обаче Лия най-напред наруши тишината.
-От къде се познавате?-попита Ли.Отворих си устата но Ди ме изпревари:
-Преди няколко дни с Нала се засякохме в една Гора до Сиатъл и тя ме припозна с Биологичната ми майка.-тя хвърли поглед към мен.Като нея и аз се чудех дали беше към мен или към нея.Но си държах лицето в студена маска.Трябваше да се сесродоточа - да говоря с Ди.Нещо,сякаш в перииферното ми зрение ми убягваше.Но накрая ми прекъсна звука на нечии глас:
-Осиновена си!?!?-Лия беше крайно учудена.Но Ди не беше особенно доволна.Извъртя с такава сила волана че едва не го счупи.Казах:
-Да.Осиновена е.Има ли проблем.-казах аз с престорена веселосткоято можеше да се долови само на предните седалки та като че ли Ди ме усети.Тогава всички млъкнаха.Пътувахме,час,два,три,четири безкрайно дълго.Беше ми станало задушно и сигурно вече взимах двайстия ментов бонбон.Никой не говореше.За което крайно благодарях.Момичетата отзад се бяха свили,сякаш спят.Обикновен човек би си помислил това.Но аз ги чуват как тихото им дихание беше накъсано.Ди изглеждаше уморена затова по моя молба се сменихме за няколко километра.Отзад Сани вече спеше.Беше надвиснала нощта.Всички спяха освен ди може би.Като чели и тя се унесе.Карах цяла нощ но не ми пречеше.Пре достатъчно бях спала.По някое време огладнях,но не достатъчно.Ди малко след пулонощ се събуди.Беше доста сънена та и прошепнах:
След време пак беше заспала.Пийнах си малко вода.Хубаво че изглеждах някъде на 18 г. Иначе ако не сменях ди щеше да се измъчи с това каране.Бях достатъчно висока за да виждам пътя.Още в началото спрях всякакво музика.Изключих си телефона.
На сутринта Ди поиска да се смени но аз и отказах - поне да стигнем някоя бензиностанция.След като всички се събудиха се сресоха и оправиха.Подозирах че ди не беше спала но може и да грешах. Спряхме на първата и им казах:
-Нека да се разделим.Ди с мен,Ли със Сани.Които иска до тоалетна да се мие има време ще поседим за малка почивка.Сани,Ли-вие си харесайте нещо ние със ди ще отидем при напитките.После ще се сменим.

Поредната кола дойде на бензиностанцията.Тя паркира пред един пункт за газ.От нея слязохме аз и дядо ми. Не обърнахме внимание на момичетата,които бяха спрели колата си близко до нашата.Аз започнах да мия стъклото на автомобила,а дядо ми започна да зарежда газ.По едно време усетих нещо.Обърнах се и видях 2-те чакащи момичета.Продължих да ги гледам,като забравих,че така не е много възпитано.Нещо ме привличаше към тях.Дядо ме попита:
-Синко, има ли някакъв проблем?-и също погледна момичетата .
-Не дядо няма просто.......просто се припознах.
-Добре-завърши мъжът, и като хвърли още един поглед към девойките пак започна да върши работата си.
Момичетата само ме погледнаха и се заговориха за нещо.Сетих се за знака на ръката си,който означаваше,че съм върколак.Аз огледах обстойно ръцете им,но те или бяха с тениски или бяха с дълги ръкави.Чуството не изчезваше то беше доста странно.Сякаш ги познавах от години,а всъщност никога през живота си досега не ги бях срещал.
-Ще ида да платя сметката, изчакай ме тук-разсея ме дядо .
-Добре-казах ,хвърлих им един последен поглед и се опитах вече да не ги гледам.
Когато дядото ми се завърна аз вече се бях пооправил, но все още чувството не ми излизаше от главата.Тъкмо, когато щяхме да тръгваме, казах на дядо си:
-Изчакай. Аз ще остана тук. Ще си дойда за обяд, не се безпокой.-дядо кимна утвърдително.Той със сигурност разбираше какво става.Аз слязох от колата и тръгнах към момичетата.Те забелязаха,че идвам към тях.Те се спогледаха многозначително.Щом стигнах до тях веднага започнах разговора:
-Здравейте момичета.Доста често идвам тук и досега не съм ви виждал.Затова дойдох,за да се запознаем.Аз съм Роджър Блек живея наблизко.А вие сте?
Нала първа се престраши и каза на Роджър,като му подаде ръка.:
-Здравей Роджър.Ами ние минавахме оттук и тъй,като пътувахме цяла вечер трябваше да заредим.Иначе се казвам Нала Брендън,а това са приятелките ми Лия,Дейдре и Сани.
-Приятно ми е да се запознаем.-отвърнах с видимо притеснение.-ще ви се стори странно,но почуствах нещо към вас все едно съм ви познавал цял живот.
Отново Нала заговори:
-Ами мисля,че ще е по добре да го обсъдим някъде на по-спокойно място.Например някое кафене.Тъкмо ще трябва да се разссъним.
-Ами ако няма да ви се пречкам с удоволствие ще дойда.-казах разсеяно.
Всички се качихме в колата им и потеглихме към най-близкото кафене.

Дъвчех долната си устна.Потече ми кръв,трябваше да спра с това.От нея бликна кръв и аз я облизах.Тя зарасна преди да преглътна.Осъзнах че и представа си нямам как изглеждам.Погледнах се.Осъзнавах че косата ми расте доста бързо защото ми беше стигнала почти до края на талията ми.Очите ми бяха някак си по-сини и с лек зелен оттенък...Общо взето изглаждах добре.Зъбите ми бяха бели,изключително бели.И колкото да е странно че косата ми беше най-дългата.Беше катранено черна ,странно но леко се беше начупила.Не,сигурно си въобразявах.Утрината беше свежа но ми се искаше да завали лек дъждец,топъл и хубав.Мислила,недомислила и той заваля.,ромолеше тхичко,а аз се показах през прозореца.Капките не ме удряха а на против сякаш ме галеха,нежно и прекрасно...беше топъл...точно какъвто исках....наблизо запя птица.Явно не само аз се радвах на дъжда....Наистина харесвах да вали.......Той спря в момента в който затворих прозореца???Известно време се взирах в него.Роджър ме попита:
-Нала,какво има?-Роджър изглеждаше разтревожен.Явно дълго съм се взирала напред с тревожно изражение.
-Ами,аз....ами..-не знаех какво да кажа.
И точно пристигнахме пред кафенето.то беше с изглед към река.Всъщност то беше надвесено над реката.Беше много приятно.Беше с лоза по терасите.Хм..в багажника имаше въдица.Приготвих я и я оставих недалеч от кафенето.Нямаше да навреди малко храна.Останалите се двоумяха се двоумяха вътре или вън.Предложих да отидем вън и тръгнахме.Настанихме се на една масичко.Беше хубаво.Въпреки че дънките ми бяха от няколко дена изглеждаха сякай ей сега съм ги купила,изключение не правеше и стегнатата черна тениска с дълги ръкави.Може би бях лекичко красива но само до там.Сани отиде до тоалетната,а аз се наместих удобно на масата,и се загледах в реката имаше едра пъстърва.Замислих се какво да си поръчам.Мислих доста.....................не бях капризна..но...........в този случай не можех да реша.....................да видим....кока-кола....и.....и.....засега нищо.Бяхме на най-отдалеченото и усамотено кътче,точно до едно дърв. и можехме да си говорим спокойно,но без да повишаваме тон...Мястото беше хубаво и нямаше много хора.
Сервитьорката дойде.
-За мен една кола,моля.-казах.

П.П-Аз също ще пия кола.-поръчах си аз.
След мен всички останали момичете се изредиха с поръчнки.В крайна сметка всички само щяхме да пием.Забелязах,че устната на Нала все още кърви.Извадих от джоба си една кърпичка,която беше подарък от майка ми преди да замине и я подадох на девойката.
-Благодаря-каза ми тя и започна да попива кръвта си.
-Няма защо.-отвърнах и се засмях.
-Защо се смееш?
-Просто не съм виждал човек,който да прехапе устната си до толкова, че да има кръв по нея.
За няколко минути настъпи тишина.По едно време Сани се върна и седна на стола си,като започна да пие от содата си.Наруших тишината с думите:
-Накъде ще пътувате дами?
-Към Румъния-Отговори ми Ди.
Отново настъпи мълчание.
-Ако желаеш и ти можеш да дойдеш.
-Ами ако разбера с каква цел ще ходите там може и да ви придружа.
Тогава момичетата ми разказаха с каква цел са се запътили на там.
-Тогава да не губим време и да тръгваме на там.-Заключих и допих колата си.
След това всички се качихме в колата и се отправихме към далечната Румъния.