Продължава от тази тема!

(СИЛВИЯ)

Беше гореща сутрин в средата на август. Събудих се от горещината, Крис го нямаше. Отворих сънено очи и се огледах – пердетата бяха спуснати, а двете легълца в ъгъла празни. Това не ме притесни особено, знаех, че са с Крис. От долния етаж се чуваха гласовете на сестра ми и Диди, които съдейки по шумовете се мъчеха да приготвят закуска насред страшната бъркотия, предизвикана от четирите деца в къщата. Чуваше се и как Крис се мъчеше да се справи сам с всичките. Реших, че ще е по-добре да му помогна, преди да сме се лишили от още някоя мебел...
Някъде отгоре, над моята стая долиташе и хъркането на трима спящи върколаци и един човек. Това бяха Дани, братът на Крис, двамата му приятели Жак и Сергей и съпругът на Ани.
Запътих се към банята и докато се прозявах сънено и си мислех, че трябва да помоля Крис да изолира стените допълнително, сигурна бях, че и в къщата отсреща чуват цялата врява. Е, не че щеше да им пречи да спят...
Всъщност, отсрещната къща също беше наша. Крис я беше купил преди седмица и я бе подарил на сестрите Роузи и Бела Делакор, защото те категорично отказаха да живеят под един покрив с четирима върколаци...

Доста неща се промениха след онази вечер, когато Алекс изчезна мистериозно с онзи странен господин.
Не знам дали заминаването му ме разстрои, или нещо друго, но още на следващия ден състоянието ми се влоши. Крис беше много притеснен, както и Карлайл и Едуард, но и тримата се мъчеха да не го показват заради мен. Прекараха доста време в спорове, които не разбирах, но се досещах, че е свързано с бебетата. Вечерта Крис дойде в стаята ни. Личеше, че беше много разстроен. Обясни ми, че според Карлайл било по-безопасно да извадят децата сега, преди да станат по-големи. От медицинска гледна точка Крис беше съгласен, че така ще е най-правилно, но му личеше, че се притеснява какво ще стане след това...
Аз също се притеснявах, но най-вече за децата.
– Те ще са добре – увери ме той, когато прочете мислите ми – след като вече чувам мислите им, значи са напълно развити, няма смисъл да се отлага...
В крайна сметка се съгласих с него и Карлайл помоли да ни оставят. Крис не се съгласи, разбира се и доктора се принуди да се примири с присъствието му.
Почти не си спомням самото раждане. Крис настоя да ме упоят, за да не чувствам нищо. Бях прекалено отпаднала, за да възразя...

Когато се събудих два дни по-късно, първоначално не можех да си спомня какво се е случило, всичко ме болеше. Малко по малко мозъкът ми заработи и рязко отворих очи. Първото нещо, което видях беше Крис. Стоеше до леглото ми и ми се усмихваше. Огледах се объркано. Всичките апарати, които Карлайл беше издействал за раждането, бяха изчезнали и стаята отново си беше както преди.
– Крис... – казах отпаднало – Какво стана, къде са децата ни?!
Той побърза да ме успокои.
– Те са добре... – каза той и после добави с нескрито възхищение – Те са двете най-красиви създания, които съм виждал някога, след теб!
Усмихнах се, бях убедена, че са хиляди пъти по-красиви от мен, и въздъхнах облекчено, всичко беше минало и те бяха добре...
– Искам да ги видя – настоях и Крис кимна.
Когато ги видях за първи път, бях шокирана, толкова много приличаха на Крис, но имаха по нещо и от мен.
– Прав си, наистина са най-красивите създания на света! – въздъхнах аз и протегнах ръце да ги взема, а по-големичкото, което беше облечено в светлосини ританки на мечета ми се усмихна щастливо. Другото, в розово ме гледаше срамежливо. Очудих се колко са пораснали, но още повече ме шокира интелигентното им изражение. Сякаш знаеха коя съм и разбираха всичко, което казвах.
– Те наистина разбират всичко! – отговори Крис на мислите ми. Погледнах го объркано и той поясни – Още не могат да говорят, но разбирам мислите им. Те също хващат част от моите... Поне едното...
Обърках се още повече.
– Как така... ОЩЕ не говорят?!...
В този момент се намеси Карлайл, когото не бях забелязала в началото. Разказа ми за случая с Ренесме и ме увери, че децата ми засега следват същата схема на развитие.
– Значи... са полувампирчета? – попитах, за да се уверя.
– При това с много интересни дарби! – потвърди Карлайл и настоя да ме прегледа още веднъж...

Много бързо свикнах с новите членове на семейството и с техните... особености. Крис се беше нагърбил със сложната задача да върши всичко едновременно, докато се възтановя съвсем. Той готвеше, хранеше децата, приспиваше ги, играеше си с тях, освен това непрекъснато го карах да ми “превежда” мислите им и те ми “разказваха” всяка подробност, която бях пропуснала... Бързо разбрах какво имаше предвид Карлайл, когато каза, че имат интересни дарби. Момченцето (което кръстихме Яхику) беше наследило една от дарите на Крис и можеше да чете мисли, а Момиченцето - Жули, освен че според Крис беше наследила моите очи, според Карлайл имаше и скрита дарба, която щеше да се прояви по-късно.
Крис държеше да ги научим още от малки да се хранят с човешка храна, а те упорито недоволстваха и ме засипваха с оплаквания.

Дните си минаваха и децата продължаваха да растат с невероятна скорост. Първо проходи Яхику, а после и Жули. На втората седмица проговориха и това сложи край на спокойствието в къщата. И двете говореха едно през друго и непрекъснато спореха.
– Не се притеснявай – успокои ме Крис – Като пораснат малко и това ще мине...
Главно заради шумотевицата, предполагам, сестрите Делакор и Вайпър прекарваха все по-малко време в къщата, а след пристигането на Жак и Сергей (Крис позволи да се настанят в къщата) се наложи да им осигурим отделно жилище. (И без това не можеше да стоят на хотел през целия си живот). Крис се погрижи за това, като купи къщата срещу нашата. Тя беше единствената съседна къща и се продаваше от доста време. Сестрите я постегнаха малко с помощта на Крис и Вайпър и сега и двете бяха много доволни. Вайпър прекарваше по-голямата част от времето си у тях.
– Знаеш ли, мисля че харесва Бела. – сподели ми Крис една сутрин и децата се разсмяха.
Междувременно броят на децата в къщата се увеличи с още едно. Диди се прибра от дома на родителите си и доведе малката си сестричка – Боби.
– Нали нямате нищо против? – каза тя притеснено – Нашите заминават до края на лятото във Франция и нямаше как да я вземат...
С Крис веднага я уверихме, че няма проблем.
Боби беше русокосо и синеоко момиченце с ангелско личице, но много щуро. Двамата с племенника ми Митко много си допаднаха, непрекъснато крояха нещо. Единственият проблем беше, че тя, както и Митко и баща му не знаеха нищо за същността ни. Със сигурност щяха да забележат бързия растеж на близнаците, затова с Крис, Ани и Диди решихме, че трябва да им кажем истината. Не беше лесна задача. Децата приеха всичко като на игра и не създаваха проблеми, но съпругът на Ани се нуждаеше от малко повече време да осмисли всичко това...

Дори и сега, след като бяха минали две седмици и нещо, още се стряскаше, когато чуеше думите “върколак” и “вампир”. Най-големият шок за него беше да научи, че съпругата и синът му също не са човешки същества...
Сега всичко се беше поуспокоило (доколкото е възможно) и дните си течаха.
Още нямахме никаква вест от Алекс и Селена, която се беше преместила в една от стаите на първия етаж, ставаше все по-раздразнителна и мрачна. Единственото, което успяваше да я разсее поне за малко, бяха лудориите на децата.
Боби и Митко измисляха какви ли не щуротии (сякаш близнаците не бяха достатъчни). С Ани и Диди все тичахме насам-натам в опит да ги усмирим, или да предотвратим поредния опит за опустошаване на къщата.
Крис и Дани като че ли не забелязваха.
– Е, вярно е, че са малко буйнички – казваше Крис – Но нали са деца, нека лудуват...

* * *

(Крис)

Всичко беше страхотно и точно когато си мислех, че нищо не може да се обърка дочух мислите на 5-тима явно бяха въркулаци. Това изцяло наруши спокойствието в къщата. Силви веднага прибра децата в една от стаите и ме погледна угрижено кимнах и да се успокой малко че всичко ще е наред . Тя щеше да остане при децата. Дани веднага дотича при мен като кутре което искаше да си играе.
- Е братко враждебно ли са настроени да ги центровам ли ?!- тази реплика направо ме изкара извън контро започнах да се смея неописуемо.- Кво ти стана ве Джонка.
- Нищо ве Картонка- това пък от къде ми дойде :Д
- Ще говориш ли или аз да говоря с тях- разбрах му тънкият намек
- Не се притеснявай явно са добродушни спрямо нас. Нещо ги е накарало да дайдат да ни видят явно мълвата за нашия клан се разнася твърде бързо.
- Колко са на брой.
- Пет-т-тима- о не вече беше ясно че ще се застрахова
- Жак, Сергейй- провикна се гръмогласно. Веднага доидоха при него
- Какво става Дани
- Ще имаме гости бъдете в готовност.
Излязохме четиримата не след дълго се показа и останалите. Каквото щеше да става щеше да стане.
- Здравейте- започнах аз.

Зададохме се петимата върколаци.И двете страни гледаха изпитателно.Когато аз и глутницата се спряхме на няколко метра от семейството, Крис ни поздрави.
-Здравейте- започна той.
-Добър ден- отвърнах аз.-ние сме глутница върколаци,както явно вече знаете.Идваме от Форкс,за да проверим слуха за новия клан тук.Наричат го Бенети.Чухме,че обединява вампири,върколаци и други.
-Ние сме клана когото търсите.Аз се казвам Кристиан,а това е семейството ми.Правилно сте чули,че обединява и върколаци.Брат ми Дани е вълк.
-Не идваме с лоши намерения.Когато разбрахме,че има нов голям клан трябваше да проверим,а особено щом чухме,че има и върколак......
-Да, напълно ви разбрам.Ако сте любопитни ние сме приятели със семейство Калън.......
-Ако си мислите,че ще ни дишате във вратъ дори не си го помисляйте.-намеси се Изведнъж Дани.
Пристъпих в готовност напред.
-Извинете брат ми.Малко е импулсивен от време на време.
-Искахме само да се запознаем.Това са Ди,Сани,Нала и Лия.Аз се казвам Роджър.
Аз и Крис си стиснахме ръцете.Тъкмо,когато се запътихме към гората Кристиан ни извика:
-Толкова път сте били до тук.Не тръгвайте веднага.....

(Крис)

-Толкова път сте били до тук.Не тръгвайте веднага- отвърнах аз в гърбовете им. " грр" се дочу от мислите на Дани явно това хич не му се нравеше- Влезте ще ви нагостя нещо и ще се запознаете с останалата част от семейството.
- Винаги намираш начин да се изтъкнеш някак Роки. Вярно е че готвиш вкусно, но говори направо кво увърташ.
- Еми тогава елате на една вечеря по време на нея ще се опознаем и ще измилим нещо.
- Еми добре - отвърна Роджър- Спомена вечеря
- Да- веднага разбрах на къде отиват работите.- Естествено каквото поискаш стига всичко да имам.
- Боже ти да нямаш нещо- отвърна саркастично Дани.
- Чесно да ти кажа - Започна несигурно Сергей.- Водката му е на свършване
- Ах вие алкохолици такива и пак не сте ме викнали- ядоса им се Дани.
- Но ти спеше.- Гостите ни се чудеха какво става докато влизахме.
- Не се притеснявайте това е една всекидневна картинка, а близнаците я разкрасяват.- влязохме вътре.- Силви!- показа се тя- Всичко е ОК можеш да изведеш децата пак да си щуреят ще имаме гости за вечеря.
- Това сигурно са те.- отвърна тя- Приятно ми е Аз съм Силвия Стайнберг- това малко ме накара да стана отново палав. устните ми веднага намериха вратлето и.
- Никога няма да ми писне да го чувам особенно когато е толкова рядко. А това са децата ни Яхику и Жули. Малкия иска да знае можете ли да си поиграете с него че чичо му дани вече не искал да го яздят :Д.
- Ами....
- Спокойно Роджър нека да сядаме да хапваме има пуйка, пържени картофки кюфтета по чирпански пържоли алангле, крехко агънце на фурна и специално за теб Роджър няколко пици приготвени по тайни италиански рецепти.- Всички се наредиха на маста и започнахме да говорим дали да им предложа да останат и длаи те ще искат да останат за няколко дена ?!

Вятърът отново свистеше в ушите ми,а Аватар се напушваше все повече със всяка измината миля...колкото и по-бързо да се придвижвах 'тичайки' нищо не можеше да се сравни с усещането на лудия адреналин,бумтящ в цялото тяло на коня ми.
Не се интересувах,че след час би трябвало да съм сред публиката,а Аватар,най-добрият ми кон, да стартира с най-високо платеният ездач за годината.Най-сетне това,което от години чувствах,когато обявят някои от моите коне с друг ездач,а не с мен самата ,беше излязло извън граница.
Само преди 1 час Ав бе минал преглед и трябваше да го подготвят за старт,но точно в онзи миг,гледайки стартовият лист и виждайки срещу името на коня ми това на някакъв си човек,аз просто не издържах.Оседлах го и просто тръгнах в луд галоп през полетата...нямах си на представа накъде отивам,тъй като Румъния беше чужда за мен страна...до сега не се бях привързвала до такава степен към някой от конете си след като Светкавица го нямаше вече...за мен бе трудно да приема,че те имат много по-кратък живот от мен,и затова се стараех да не се привързвам към тях...
Ако не можех да чуя мислите му,щяйх да си помисля,че ей сега ще му се пръсне сърцето ,защото вече галопирахме повече от 2 часа,но Аватар ми крещеше,че именно това иска и той самият-да тича,просто да тича безцелно и с всички сили...

в този миг,вятърът промени посоката си и аз усетих силна миризма-върколаци,много върколаци...това ме уплаши.Не се боях за себе си ,но как щях да защитя Аватар?След секунда обаче усетих и друга миризма-вампири,други вампири....стори ми се странно...от както 'създателят ми' бе изчезнал в дън земя не бях срещала вампири стакава миризма...онези,кръвопийците миришеха адски страховито,но тази миризма не беше такава...беше същата като на създателя ми...
Бях много озадачена,слязох от Аватар и се заоглеждах подозрително...той обаче беше много по-наясно от мен...
Благодарение на дарбата ми да комуникирам с конете ,знаех,че животните всъшност са наясно с всички странни същества,за които хората мислеха,че са просто измислици и не вярваха ,че съществуват...
"Това е доста нестандартно,но наистина тези миризми идват от една и съща посока..." - мислеше Аватар.
"значи спокойно можем просто да ги заобиколим,без да ни забелязват и така ще е най--безопасно за теб,..." - казах му аз
"Не,не искам да ги заобикаляме...усещам,че не бива...трябва да идем при тях ..."-той ми имаше прекалено голямо доверие...наистина беше напълно спокоен,че ако е с мен нищо не мобже да го нарани....но не беше прав....ако наистина са цяла глутница от върколаци,вампири и кои знае още какви...как щях да се справя със всички тях?
Той беше непреклонен....след няколко минутен спор все пак решихме,че ще проверим за какво става дума.
Планът беше като наближим да го разседлая и пусна на някоя странична поляна и да отида сама да проверя за какво става дума...
Не след дълго вече бях сама пред вратата на къщата,която така бе привлякла вниманието на мен и конят ми...От вътре се чуваше голяма бърбория...
почуках...естествено едва ли ме чуха...затова се огледах за звънец... и го натиснах....
зачаках...имах чувството,че чакам векове,докато вратата не се отвори...

(Крис)

Отворих врата пред мен беше напълно непозната, но знаех че е птиятел тя ми се усмихна и аз я заговорих.
- Добре дошла в скромният ми дом аз съм Кристиан Стаинбер и живея тук.- явно тя самата не знаеше какво да каже но мислите напираха една след друга в съзнанието и . Затова продължих.- Това е моето семейство не се плаши тук всички сме дружелубно никой няма да ти стори зло.
- Кой е на врата обади си Дани- той винаги беше скиптичен към новодошлите." Да го разкараме ли" си помисли той. Какво да му отговоря аз самият вече бях объркан толкова много неща на главата ми за какво да мисля по напред вярно че вампирите мислим много но... Това беше пълна обърквация две деца който им се възхищаваш. Брат който е готов на всичко за теб. Жена която те обича безприкословно.Приятели който се мъчат на теб да ти е добре можеше ли човек да направи нещо.. какво е животът и някой можеше ли да бъде готов за такова нещо.
- Здравей аз съм Дани.- явно вече брат ми говореше вместо мен. Обърквацията ми е била тотално, че дори съм бил забил на вратата безмълван.- Не се притеснявай продължи дани той е малко луд но ще се оправи. в този момент ми плесна или по точно удари един с такава сила която не учаквах и паднах на земята.- Нищо му няма след малко ще стане и ще те приветства влез и се запознай с останали.- знаеше той че тя не е злаи и я покани в нас. Малкият Яхику дойде при мен. Странно колко малки а можеха вече да вървят.
- Добре ли си тате- помисли си той
- добре съм- отговорих бързо аз.
- да се сборя ли с чичо Дани-помисли си той аз кимнах. Последиците бяха невероятно интересни малкият отиди при чичо си исе сборичка с него явно на чичо му много му хареса защото той самият се зайгра всички гледаха с недоумение как той си играе.
- Баща ти ли те бодучи- спомена му той с весела и закачлива усмивка малкият кимна . Чиво му веднага реагира .- Не се притеснявай ще го изведа малко на разходка и всичко ще се промени.- Излязохме с него за 5 мин. и всичко което ми каза беше нещо което уж щеше да ме приготви за живота как става това та аз нали съм по възрастният аз трябваше да му помагам а какво стана той ми помагаше. обясни ми на бързо, някои неща но имаш още да уча трябваше ми време върнахме се при останалите .......

Стъписана...изобщо не знаех какво всъщност исках да разбера...какво всъшност трябваше да кажа?
Наблюдавах,стараейки се да прикрия колко странно се чувствам,как хората вътре се държаха....като семейство? това беше нещо ново за мен...всъшност никога не бях общувала...или не поне в близките години....понеже всички нормални хора ме избягваха,а животните бяха доста трудни за убеждаване,че няма да ги изям,или по -скоро да изпия кръвта им....не,че не го правех,но само с опасни животни или с такива,които вече умират....всъшност общувах основно с конете...,а те ме приемаха толкова добре,че никога не се бях замиосляла,че може да е възможно общуването ми с други същества...не бях изпитвала нужда от това....,а сега изведнъцж,гледайки това семейство...в мен набъбнаха тъжни носталгични мисли...за миналото,когато моето семейство беше все още сред живите....
Внезапно осъзнах,че съм изгубила доста време по моите си мисли,и би било грубо оако продължавам така...та реших да приема поканата,не че ми се искаше толкова да виждам всички,но смятах,че би било невъзпитано...но с ясната мисъл,че трябва да е за кратко и бързо да се върна при Ав и да продължим нататък...колкото и да ми бяха приятни и симпатични тези мои...подобни....те бяха опасни за Аватар,а това ги правеше и опасни за мен...
Влязох вътре и веднага ме лъхна миризмата и на върколаци...съвсем ги бях забравила....за миг се поколебах,но след това уверено се запътих към стола,който беше останал свободен...мислех да постоя малко и да ги наблюдавам ,а после щях да им благодаря за гостоприемството и да си тръгна мирно и кротко...
Но внезапно ,сядайки на стола,усетих някакво много силно присъствие...беше странно чувство...сякаш улавях мислите на някого,но на някаква нова честота,която не можех да разчета много ясно....беше странно,но Много интересно....толкова интересно,че чак се уплаших от мен самата....никога не бях се захлазсвала така по дарбата си...просто я бях приемала като даденост...и никога не бях имала такава "нужда" от нея...каквато сега явно имах...имах нужда да разбера какво ми говори този някой,с другата 4естота...
Заоглеждах се ,но това не ми помогна...нямаше как да знам кой точно от всички тези 'същества', събрали се на куп в тази къща ,беше толкова Специален...

Знаех, че моята червенокоска е някъде в Румъния и търси брат си, но нямах никаква представа къде точно. Просто следвах сърцето си, а то ме водеше в една непроменяща се посока сякаш знаеше с точност къде е тя.
Знам, че това което правя сега не е никак добра идея. Знам, че ако майка ми или Мариус разберяха за това преди да съм ги намерил мнофо ще ми се карат. Но знам също, че не мога повече да живея без да я видя отново. Е да безразсъдната любов на моята възраст е нещо нетипично, но да не забравяме, че това е първата ми любов. И ако сведенията за моя вид са точни, ще е единствената. Надявам се, че Салидора не ми се сърди, че я оставих в Маями, но не мога да си позволя да рискувам и нейния живот. Тя ще е на сигурно място с цялото ни семейство и приятели, а аз и Ди ще се погрижим за себе си. Странните чуства около майка ми все още не са ме напуснали, което ми подсказва, че опасността още не е отминала. Нямам представа как точно мога да и помогна, но знам че трябва да съм до нея. Нещо дълбоко вътре в мен ме подтиква да отида в Япония с Ди и двамата да намерим красивата Амарилис Нуниес.
Бях толкова вглъбен вмислите си, че дори не забелязах имението в далечината. Не беше никак малко, а и нещо ме теглеше точно в тази посока. Дали моята червенокоска беше там. Дали щях да усетя отново горещите и устни по моите?! Дали бе дошъл момента за нейните силни прегръдки?!

Сърцето ми туптеше толкова бързо, че не знаех къде се намирам в момента. Всичко беше просто един сън, който не исках да свършва за нищо на света, при никакви обстоятелства, защото еуфорията, която ме бе обзела ме караше да се чувствам щастлива. Една толкова проста дума, чието значение малко хора знаят. Трудно е да се обясни какво е щастие просто ей така с няколко думи, защото точно тази емоция е една огромна смесица то чувства, която всеки обожава от дъното на душата си и това прави определен момент толкова незабравим. Кара те да запомниш мига, в който сърцето ти е започнало бясно да препуска с малката надежда, че ще измъкне от гръдния ти кош, принуждава те да си поемаш все повече и повече въздух, защото усещаш как се задушаваш от вълнението, което те обзело, цялото ти тяло трепери и не знаеш на кой свят се намираш.
Дрога. Така най - лесно можеше да се обясни това, което чувствах в момента.
Знаех, че скоро ще видя брат си, който до преди седмица не знаех, че съществува, но въпреки това исках да зърна толкова много, въпреки че се бях разделила с братовчедка ми и нейните приятели. Те ... да кажем, че заминаха на някъде. Представа си нямах, но във всеки случай не бяха с мен, което до някаква степен ме караше да се чувствам самотна, защото ми липсваше кикотенето, разговорите и прочие и прочие, тъй като всичко сега бе едно просто мълчание. Не ги бях чувала, но сякаш и нямах време за тях, защото моя милост бе прекалено вглъбена в намирането на Митко, че да намеря време за Нала и въобще за който и да било. Дори бях забравила и за Бен. Нямах си представа къде е, какво прави, дали му е тъжно за мен или пък си е намерил друга.
- Дея, глупости говориш! - ето и един от страничните ефекти на това да пътуваш сам. Започваш и сам да си приказваш. Лоша работа, ама пък спестява звънене по телефони и други дейности, които губеха ценно време, което пилеех в момента по незнайни причини.
До преди малко вървях най - необезпокоявано към имението, където трябваше да е брат ми, но някаква фигура накара цялото ми тяло да замръзне и същевременно се чудех защо стоях. Не можех да асимилирам кой бе пред мен и какво му беше чак толкова специалното, че ме караше да се стъписвам. Всъщност всичко от мен се изпари за един доста дълъг момент от време. Забравих за щастието, за ускореното дишане, дори сякаш и сърцето ми спря да тупти. Просто не мърдах, а се взирах във фигурата, която вървеше ли вървеше напред без дори да се обърне. Познат ми беше. Повече от това. Допадаше ми. Не ... обичах го!
- Бен! - твърде дълго без кислород и името, което изрекох беше по - скоро някакъв странен звук, наподобяващ хъскане, който аз едвам успях да чуя, а да не говорим за тъмнокосия, който вървеше пред мен. Сърцето ми бързо се разтуптя и върна предишните си обороти, дори ги надвиши и ме накара да се затичам от вълнение. Не бях го виждала сякаш от цяла вечност, така че краката ми толкова бързо се движеха по земята, все едно не я докосвах ими бяха необходими само няколко секунди, за да се озова върху гърба на своя любим оплела ръце и крака около него, като някоя маймуна. За сметка на това зъбите ми бяха хванали възглавничката на ухото му и се чу тихо ръмжене от гърлото ми.
- Няма нужда и да лая, за да ме познаеш, нали? - не дочаках нито да каже или направи нещо и устните ми се бяха заели със задачата да обсипват ту едната, ту другата му буза със целувки. Трябваше да му се нарадвам за пропуснатото време, защото не знаех кога пак ще се окажем в различни посоки разделение един от друг, а това никак не ме устройваше. Ама никак даже.
- Ди! - усетих как сърцето на Бен забумтя силно в гърдите му, а след това пусна и длани по краката ми, че да ме задържи в това положение тип: "Мамуна на палма."
- Неп. Бебе динозавър е. - изръмжах отново в ухото му и започнах да обсипвам с целувки врата на моя тъмнокоско.
- Аха. Тогава бебето динозавър ще ми позволи ли поне да го видя, защото много ми напомня за една моя червенокоса приятелка. - бързо дланите му се махнаха от бедрата ми и аз стъпих на земята, за да мога да видя отново очите на моя полу-вампир, за който направо умирах.
- Е, приличам ли на твоята червенокоса приятелка? - поставих едната си ръка на ханша и се отдръпнах крачка назад, че да ме види добре. Мен и прехапаната ми устна, която си просеше да бъде целуната.
- Определено. - трябваше ми минути или две, за да осъзная, че това не е сън и аз действително бях в прегръдките на Бенжамен, оставена на целувките му и предала всички фронтове. Устните на чернокосия бяха толкова меки и нежни и толкова да бях жадувала за тях, че сега ми се струваха нереални. Цялото ми тяло бе настръхнало, а краката ми омекваха със всяка изминала секунда и ако не бяха ръцете на полу-вампира да ме придържат, едва ли все още щях да стоя изправена.

- И все пак трябва да отидем до имението! - Ди ме погледна въпросително. - Когато идвах насам, търсейки те, сякаш сърцето ме водеше към имението. Явно не е било сърцето ми, но чуството е все тук, дори и след като те открих. Явно идването ми тук не е имало пряка връзка с теб.
- Добре, нека продължим. Нека се запознаем с обитателите и разберем какво те е теглило в тази посока. - Движихме се бавно и предпазливо. Ди беше изострила всичките си сетива на 1000%, а аз бях включил всяка една защита, която бях усъвършенствал през столетията, та чак се опитвах да отключа и някое ново. Не съм гледал времето, но сякаш ходихме около половин час. Все пак имитирахме походките на обикновенните хора, а те бяха къде къде по-тромави от нас. Изведнъж Дейдре замръзна на едно място с учудено изражение на лице. - Това, това е колата, която аз наех! - Тя ме погледна и попита отново. - Мислиш ли, че Нала и приятелите и са там? Или пък нещо лошо се е случило с тях!?
- Нека бъдем реалисти. Няма как да знаем отговора без да проверим лично. Не мислиш ли? - Тя кимна и продължихме още малко напред. Тогава усетихме миризмата. Тази така непроменяща се миризма. Миризмата, която обгръщаше и собствените ни тела. Къщата беше пълна със същества като нас. А най-натрапчивата миризма беше на вампирите вътре, вегетарианци и кръвопийци. - Ако бях със затворени очи и нямах представа къде се намирам щях да си помисля, че съм удома. - Прошепнах аз. - По миризмата съдя, че мястото е безопасно, затова нека бъдем по-предпазливи.

Тук вече се беше препълнило.Чудех се кой ли още не беше дошъл.
Хм,всъщност бях доста изнервен.
Носът ми направо изгаряше при всяко вдишване.За първи път се сбъсквах с вампири и може би носът ми затова беше толкова чувствителен към миризмата им.Това обаче беше един от май-малките проблеми сега.Незнаех какво всъщност търся в къщата на тези вампири.Не знаех дори защо пътувам и с тази глутница.Или всъщност знаех.Исках приключения.И ето сега ги бях получил.Или поне за мен това си беше истинско приключение.

Вече беше станала почти нетърпима парещата миризма,която дразнеше носа ми,затова бързо станах,казах на околните,че ще подишам малко въздух и за десетина големи крачки вече бях ''изхвърчал'' на вън .Вдишах няколко пъти дълбоко.След като сетивата ми се поуспокоиха,вече аз самия бях малко по-спокоен.
''Малко'',защото откакто се бях присъединил към тази глутница,мислите ми вече бяха свързани с нея.Всичко беше на показ пред останалите членове.За съвсем кратко време,те бяха разбрали почти всичко за мен.Всъщност и аз бях разбрал доста за тях,но въпреки всичко не бяше приятно.Особено сега,момичето с рижавата коса, мисля,че се казваше Ди.В момента нейните емоции направо ескалираха и сякаш тя ми крещеше в главата.

Успях да се апстрахирам от цялата ситуация и помислих известно време.Анализирах цялата ситуация и взех решение.Запътих се нанякъде,но този път не беше къщата на вампирите.Бях решил да пътувам сам.Вълк единак...