Не видях раздел за за творчество и ще пусна темичката тук. Това стари мои стихове (и някой нови, напоследък рядко имам вдъхновение). Дано ви харесат.

Фантазия

Там фантазията среща реалността,
Въображение се стапя в безразличие.
Това е моят свят, където мисълта
разбива се в човешкото двуличие.

Ела със мен във гъстата гора
Създадена от моята фантазия.
Нека избягаме от реалността
в красивото магично многообразие.

Аз съм тук! Ела при мене ти
в замъка с въздушните стени.
Във принца превърни се ти,
но не от тези, тъй наречени „чаровни”.

Тук няма граници, пространство, време.
Ключът е нашата мечта, развяваща всяко бреме.

Ступор

Остри нокти плътта ми разкъсват.
Леден огън припламва в нощта.
Бледи сенки проблясват във мрака.
Черни гарвани искат да полетят.

В легло от тръни лежа неподвижно.
Убиват ме бавно, аз просто стоя.
В ума ми крясъци блъскат се силно.
В устата заглъхват и само мълча.

Само очите ми помнят искрата,
с която до скоро цяла пламтях.

Лунен танц

Спят камъните, а лунен лъч самотен танцува.
Между хладните стени нежна музика плува.
Нощта бавно край нас изстива,
а светлината в мрак неусетно прелива.
Бледи сенки се гонят по пода.
Неволен свидетел ни става небосвода...

Любовта на куртизанката

Небето покрива се облаци черни.
Болката си давя в бутилката бренди.
Самотата в чаша не ще да потъва.
Аз знам, че той днес ще отплава.

Любовта на моряка с прилива си отива.
А сърцето мое бавно загива.
Нима е грях да обичаш безнадеждно,
шепни ми моряче своят отговор нежно.

Гореща сълза бузата ми опари.
Погледа ми замъглява дим от цигари.
Ориста със съдбите човешки играе.
Мен ме осъди любовта ми вечно да трае.

Нестинарка

Жарава сияе под босите крака.
Глас на самодива изпълва нощта.
Очите и по ярко от въглени блестят.
Косите и всеки момък ще оплетат.

Той стои пленен от красотата.
Нима тя не е ангел от небесата?
В мечтите му за него тя танцува,
но тази нощ боговете дарува.

Тлее бавно живата жарава.
Във въздуха аромата и остава.
Погледа му нестинарката изпива,
не ще забрави тази жажда дива.


Нефилим

Кинжали остри в мрака свистят.
Нефилимът чака в жертва да го принесат.
Кръв капе от крехките криле.
Нима невинен трябва да умре?

Край няма на човека глупостта,
той руши, убива в името на користта.
Лиги точат алчни зверове,
за живот вечен бленуват те.

Животът бавно напуска света.
Ангелска е красотата на смъртта.
От безсилие и глупост озверели
хората пропускат дори това, че са живели.

Кралицата на заблудите

Маската скрива измамни очи,
криеш лице зад стена от лъжи.
Като Янус двулика оставаш за всички,
а щом те ругаят запушваш ушички.

В замък от заблуди живее сама,
полза и интерес е за теб любовта.
Ледена корона носиш ти
инкрустирана с лъскави лъжи.


Падение

Черно перо към земята полита,
падат след него капчици дъжд.
Човек туй падение не ще изпита,
за него дъждът е далечен и чужд.

Ангел безкрил лежи в черната пръст.
Предаден не от друг, а от своите братя.
Плачейки копнее той за мъст,
обречен озлобен да броди по земята.

Небето и земята


Небето плаче с огнени сълзи,
копнее то за топлината земята.
В алено обагрен, хоризонтът ги дели.
Той грее тъжно пред лицата на децата.

Ден и нощ се гонят в небесата,
под тях забързано вървят децата
и бързат те да дорастат целта,
кога телата им ще легнат в Майката земя.

Ала душите мъртви литват нависоко,
а тялото заровено остава тъй дълбоко.
Хоризонтът пак обречен е цяло да разделя -
душите на звездите и на телата земната постеля.

И между всичко туй стои човек -
расте, развива се умира.
Орисан е, а може би проклет
в очите си цял свят да сбира.