Вампирите(Въпир, Кръвник, Упир) са зли възкръснали мъртъвци, които пият човешка или животинска кръв. Освен в митологията те са известни в кинотои фантастиката.
В легендите на много народи присъстват вампири. Смята се обаче, че образът на вампира, какъвто го познаваме от съвременната литература и кино е бил създаден в Западна Европа, където легендите за подобни същества, населяващи различни източноевропейски страни са много разпространени.
Някои народи вярват във вампири, които не са подобни на човека, а имат животинска форма, като прилепи, паяци и кучета.
Вампиризмът се практикува от хора или животни, които пият кръв. Във фолклора е често срещано вярването, че кръвта дава свръхчовешки сили на този, който я е изпил. В исторически план вампиризмът може да бъде срещнат като вид канибализъм. В биологията терминът „вампиризъм“ се използва за хранещи се с кръв животни — пиявици, комари, прилепи вампири и др.

Вампирите в различните култури
Преданията за мъртъвците, хранещи се с кръв могат да бъдат намерени в митологията на почти всички народи по света, включително най-древните. Зли духове, като Лилу са споменати още в ранния Вавилон а кръвосмучещите Акхару, още в най-ранната митология на шумерите. Тези женски демони скитали часове в тъмнината, в търсене на поредните си жертви — новородени бебета и бременни жени. Един от тези демони, на име Лилиту, по-късно бил причислен и към юдейската митология, под името Лилит.
В Индия имало истории за Ветала, вампироподобни същества, живеещи в чужди трупове. Интересна история се разказва за крал Викрамедитай и неговите нощни опити да хване неуловим Ветала. Историите за Ветала са събрани в книгата „Байтал Пахиси“. Ветала е немъртъв, който като прилепите, виси по клоните на дърветата с главата надолу и може да бъде намерен в гробищата.
Китайците също имали свой еквивалент на вампирите, той изсмуквал жизнената енергия на своите жертви (чи).
В един мит египетската богиня Секмет се изпълва с кръвожадност, по-късно заради многото ѝ убийства била засищана с алкохол в цвета на кръвта.
В Омировата „Одисея“, когато сянката на Одисей преминава през отвъдното е примамена от кръвта на скоро пожертвани овни.
Стригите, нощни птици които се хранят с човешка плът и кръв са споменавани в романските легенди. Румънската дума за вампир, стригой (вампири, станали такива след смъртта на човека), произлиза от името на албанския Стригида, но легендите и за двете същества са създадени от славяните.
Като пример за по-късна вяра във вампирите може да се посочи 12-ти век в Англия, историкът и хроникьорът Валтер Мап и Уилям Нюбърг записват разказ за човек върнал се от отвъдното, с някои прилики с добре познатите източно-европейски вампири.
Митовете за вампири са най-силни в Източна Европа и в славянския фолклор, където вампирите са възкръснали мъртъвци, които причиняват смъртта на хора, често пият кръвта им, или ги душат. Тези митове гласят „Вампирът може да бъде унищожен чрез отрязване на главата, стрела напоена с прясна човешка кръв или чрез изгаряне. Пряката слънчева светлина ги забавя, но не може да ги убие“. Според други разпространени версии, вампирите могат да бъдат убити само като бъдат заляти със светена вода, набучени със сребърен или дървен кол в сърцето или изгарят от пряка слънчева светлина. Счита се също, че вампирите отбягват или се страхуват от разпятие или чесън.

Съгласно славянските вярвания, когато умрелите не бъдат оплакани и погребани според традицията, или са умрели по непристоен, нечестествен начин, или приживе са извършили много грехове или са се занимавали с чародейство, боговете не ги допускат в света на мъртвите, където да намерят покой. Душите им остават в света на живите, където блуждаят и страдат, и се превръщат в зли духове.
Тези зли духове можели да се връщат обратно в мъртвите си тела, или да се вселяват в чужди трупове и да ги вдигат от гроба, превръщайки се по този начин във вампири. Труповете им посинявали и се подували, но запазвали телесната си цялост, без да се разлагат дълго след смъртта. Те излизали нощем да тормозят хората, да заплитат косите им (което обърква мислите и намаля силата на човека), да пият кръвта им, да ги душат насън, да омесват храната им с изпражнения, да им носят кошмари, да им вредят по всякакъв друг начин и дори да носят смърт.

Суеверия
Древните славяни изпитвали голям страх пред вампирите и това си проличава в жестоките начини, които изобретили за да се предпазват от труповете, за които вярвали, че са вампирясали:
Режели главите им и ги слагали между краката, за да не могат да си ги открият;
Режели ходилата им, за да не могат да бродят или ръцете, за да не могат да пакостят с тях;
Овързвали с въжета цялото тяло или го притискали с огромни воденични камъни;
Забивали в сърцето кол от трепетлика или дрян, нажежен шиш, или гвоздей;
Слагали гарванов нокът — зад дясното ухо.
В края ня 18-ти и началото на 19-ти век хората започнали да взимат и други предпазни мерки.Смятало се,че среброто,светената вода,кръстовете и чесънът държали на страни опасните същества.
За някои вампири се е смятало, че отклоняват реките и предизвикват суша или разнасят епидемии — техните гробове заливали с вода или направо уринирали върху тях. Също изравяли трупа и го изхвърляли в блато. За предпазване от вампири също произнасяли молитва: „Съхрани нам от руки, от мору, и от вещицу и въпиру, и от плеадницу…“ или: „Да заклопит вилам челюст; заклопи и вампирам челюсти, верзи и в море клокотеще и кипеще тамо да пребивают до скончание века“.

Семейни вярвания
Съгласно тези вярвания, някои вампири се връщат при семействата си и се опитват да възстановят стария си начин на живот, така сякаш не са умирали. Широко е разпространена легендата за вампира, който се върнал от гроба при жена си и дори се сношавал с нея. От такава връзка се ражда дете, което приживе нощем се превръща във вампир и може да вижда, открива и разпознава другите вампири, като ги гони и убива. Други вампири се превръщат денем в животни — най-често кучета, вълци, котки, кукумявки и черни петли. Според друга легенда, така една жена без да знае се омъжила за вампир, след което черно куче всеки ден я гонело, ръфало и разкъсвало полата ѝ. Когато една вечер тя казала за това на мъжа си, той се ухилил и тя видяла парцалчета между зъбите му. Усъмнила се, намерила сребърна игла, мушнала го в корема и той се пръснал, оплисквайки всичко в кръв. Вярвало се още, че ако вампир се ожени за жена и тя го обича три години, той става отново обикновен жив човек.
Както по всичко личи, вампирите са славянско „откритие“. Те са характерна и общо разпространена черта на древнославянските суеверия. Идеята за вампира произхожда от древнославянската вяра в световния зъл дух Упир.

Вампирология

Предмет на изследването
Легендите описват много видове вампирообразни същества, но предмет на това изследване се явява не всяко същество, пиещо кръв (от типа на ламиите, асуанга или чупакабра), и не всякакви неживи или безтелесни неспокойни духове, подобно на ревенантите, отмъщаващия за своята смърт на конкретен човек. Затова ще започнем с определението за понятието вампир
Определение
Онлайн „Митическа енциклопедия“ трактува това като „неживи, които стават от гробовете през нощите, за да пият кръвта на живите“. Съгласно мнението на оксфордския тълковен речник вампирът е „свръхестествено същество със злобна природа, изглеждащи обикновено като трупове и хранещи се с кръвтта на спящите“. В друг речник, на Колинс, това е „същество от филмите на ужасите, които съгласно вярванията напускат могилите си и пият кръвта на живите“. При Дал това название се прeписва на приказни „същества сменящи формата си, и бидейки мъртви летят като кръвопийци, ядейки хората“ и се явяват, като разновидност на неспокоен покойник. Други определения го наричат „немъртъв кръвопиец, нападащ живите“ или „мъртво тяло, което продължава да живее в гроба“.
Упирите
Упир е един от най-древните духове в славянската митология. Първоначално славяните вярвали в съществуването единствено на две свръхестествени сили, които управлявали света — благотворните Берегини и злотворния Упир. Упирът бил символ на изначалното зло, по много неща напомнящ християнския Сатаната. Той стоял в основата на всяка несполука и всяко нещастие, властвал над земята през тъмната част от годината — зимата и постоянно се борел с Берегините за надмощие. На по-късен етап славянската религия се развила, появили се антропоморфни божества и Упирът загубил някогашната си водеща роля, но завинаги останал важна част от славянската митология. Превърнал се в безсмъртен зъл дух — кръвопиец, наричан вампир.
Етимологични данни
Съвременната дума „вампир“ произлиза от старославянската форма онпыр, с характерното за старобългарския добавяне на звук „в“ пред голяма носова гласна (он), както свидетелства и традиционната българска форма въпир. (други наименования: онпыр, вопир, въпир, upir, upierz)
Тук обаче трябва да се отбележи, че в славянските езици думите за неговото обозначаване са много повече — в Европа в понятието vampire влиза почти всеки оживяващ мъртвец. Там не се разделят понятията вампир и упър (рус., пол. и укр. упырь), което съществува при славяните и ще го използваме често, за да отделяме оживелия мъртвец от фолклора от аристократичното чудовище в плащ с висока яка — онзи образ който си представяме, като чуем думата „вампир“.
Но освен бледото лице, маниерите и зъбите, има нещо друго — определението трябва да е относително научно. Вампирът може да се разглежда като съвкупност от следните признаци. Съществуват множество „чудовища, пиещи кръв“ и множество „похитители на жизнена енергия“ — изследвания от нас образ на вампира лежи на пресечната точка на няколко множества и представлява човек, който после смъртта или някаква странна трансформация не прекъсва съществуването си, а продължава да „живее“, хранейки се със жизнената енергия на околните, предимно под формата на кръв.
Естествено, дори това определение е относително и условно, тъй като в последно време образът на вампира донякъде е излязъл от тези рамки — представата за вампирите като друга раса, или вариантът за вампир, който не се храни с кръв. Но тези нововъведения все пак имат за отправна точка вече сформирания образ и затова се явяват не изключения, а допълнения към него.
Сега малко за произхода на термините и за това, какво ще разбираме под тях. Упър или Вупир е ливонска дума, разпространена във Великото Литовско Княжество. Първата поява на тази дума се среща през 1047 и се отнася до един руски княз, наречен „Upir Lichy“, или „Зъл упир“. Вероятно тази дума означава фолклорен вариант на чудовище, което се явява пра-прототип на класическия вампир.
Думата „вампир“ е унгарска, но със западно славянски или цигански произход и се е разпространила в Европа чрез преводите на немските записи за случаите на вампирски истерии. Първото използване на тази дума в английския език се отнася към 1732, когато в статия в едно списание, посветена на финансовите въпроси алчните длъжностни лица били наречени „политически вампири“, стремящи се със своята данъчна политика да пресушат обществените доходи. С две думи — кръвопийци на обществото.
Френското носферату, втори по разпространение термин за обозначаване на вампир, се възприема като „по-висш стил“ и се смята за произлязъл от гръцкото nosophoros (носещ чумата). Представата за това, че то е свързано с латинската дума „немъртъв“ е неправилна, латинското фералис означава погребан или погубен и съчетанието на тази дума с отрицателна частица не дава нужния смисъл.
Вампирология през Средните векове
Тъй като християнската митология и нейната система за строежа на душата и тялото не оставя място за съществуването на жив мъртвец, систематично изследване на въпроса не се е водело, въпреки че различни хроники периодически включвали разкази за вампироподобни същества. Това са работите на Уолтър Меп „De Nagis Curialium“ — 1190, или „Хроники“ (1136 — 1198) на Уилям Нюрбургски. Тези работи включват разкази за няколко същества (включително покварен свещеник) действащи в рамките на поведението на класически упир, включвайки изтеглянето на силите от представители на своето семейство и разпространението на болести, обаче за тяхното обозначаване се използвала думата „revenant“. След това живият мъртвец само рядко се мярка в текстовете от 12-ти — 13-ти век, а след това практически изчезва и се обявява отново вече под влиянието на разказите от времето а 18-ти век от Източна Европа.
Литература, трудове, книги
Корица от първо издание на романа Дракула от Брам Стокер 1897 г.
Първият труд, пряко посветен на вампирите, De Graecorum hodie quirundam openationabus, бил завършен през 1645 г. Неговият автор Леоне Алаци е бил пазител на библиотеката на папа Александър VI и грък по националност. В неговия труд се анализират основно гръцките вриколкас и вампироподобните същества от типа на калакинцари, които по своята същност са по-близко до гоблините. При него за пръв идеята за вампир, който е слаб, докато не се напие с кръв, тогава той става румен и сит, с очи изпълнени с кръв. Френският автор Франсуа Ришар в труда си „Разказ за това, което е станало в Архипелага, на остров Сан-Ерени“ — 1657 г. засяга темата за вампиризма, но я свързва с магията.
Първото произведение на немски език по тази тема е „Masticatione Mortuorum“ (За мъртвото живеене), е написано през 1679 г. от Филип Рор (Rohr). Тази работа отбелязва началото на немския принос към легендата, тъй като редица псевдонаучни трактати за вампиризма са били издадени от учените в Лайпциг, и се смята, че тъй като Рор не е бил свещеник, с тази публикация вампирите били приети в научния свят.
Книгата е наречена така, защото по мнението на автора грухтящите и мляскащите звуци, донасящи се от могилите показват че в нея се крие вампир. Според думите на Рор, вампирът изяжда собствената си плът и зловонната пръст, и се готви по този начин да сее чума:
„По времето на чумните епидемии дяволът се отдава на ужасните си игри на дъното на могилите тогава забелязват, че устните на мъртвите, особено на жените, издават грухтене подобно на това на прасетата когато преживят храната; от това грухтене заразата се разпространява по-надалеч щом се чуе този звук, чумата почва да се развихря с двойна сила обикновено тя отнася жените една по една.“
Парацелз
Парацелз - немски лекар
Не особено много, но с вампири се е занимавал и Парацелз. Вампирите, по неговото мнение, са астралните тела на хора, живи или мъртви (обикновено мъртви). Те се опитват да продължат съществуването си във физическата плоскост, отнемайки от живите хора тяхната жизнена енергия и използвайки я за своите цели.
XVII-XVIII век
Нов бум на интереса към вампирите се състои в края на XVII век и в първата половина на XVIII и е бил най-вероятно свързан със серия епидемии, развилнели се по Европа в този момент, както и с това, че по време на войната с турците към Европа се присъединява част от Балканите, с чиято митология европейците се запознават. Освен това XVIII век е преломен в развитието на европейската култура - тя открива за себе си цялата прелест на народните суеверия. Устните предания започнали активно да се записват и издават. Разказите за вампири се появяват не само в сборниците с народни предания, но и във вестникарските новини и официални донесения. Всъщност повечето от документираните данни за упирите се отнасят именно към този период. По това време се появяват и други митове за вампирите. Според тези митове вампирите са същества с човешки облик. Кожата им обаче е значително бледа, студена и слънчевите лъчи я изгарят. Подобно на останалите вярвяния те са кръвопийци с изключителна мощ.

Според вас, наистина ли ги има или са само митове?

Гледала съм филми за хора, които наистина се нуждаят от кръв, за да оцелеят, но ставаше дума за някаква болест. Другите характеристики на болестта бяха точно бледост, алергия към слънцето и др. Човекът, когото интервюираха пиеше кръвта на приятелката си (с нейно съгласие, естествено).

Не мога обаче да си спомня името на болеста, но е възможно суеверията в миналото да се дължат точно на подобни случаи... Въпреки че явно става въпрос за доста рядко срещано заболяване... Така че не знам

Вампирите или Каинитите, както те сами наричат себе си, съществуват от векове и тяхното общество е преминало през еволюция, разцвет и упадък. Да погледнем историята през техните очи и това ще ни помогне по-добре да ги разберем тази нощ.

Каин и Първите Нощи
Според митовете родоначалникът бил Каин, първият убиец. Заради престъплението си той бил прокълнат от Бог и превърнат във вампир. Изгонен от своя народ, Каин бил принуден да наблюдава човешката цивилизация, боейки се от слънцето и жаждайки кръв.
В своята самота Каин срещнал могъщата вещица Лилит, жена на Адам. Лилит го научила да използва кръвта за могъщи магии (някои еретици казват, че Лилит, а не Каин била Първия Вампир).
“На мен ми бе студено – тя ме облече.
Аз гладувах – тя ме нахрани.
Аз скърбях – тя ме любеше.
Аз проливах кървави сълзи – тя ги караше да изчезнат.
Нейните целувки изгониха моите страхове”

Второто поколение и Първият Град
От начало Каин не искал да създава себеподобни, вярвайки че не бива да населява света с други прокълнати като себе си. Но постепенно почувствал самота и създал още трима. На свой ред тези трима създали още тринайсет и тези ненаситни чудовища тръгнали сред първите народи на света, безжалостно убивайки и използвайки смъртните като кукли в своите владения. Тогава Каин побеснял от ярост и забранил създаването на потомство. Събирайки Децата и Внуците, Каин построил велик град – Първият град на Земята – и там вампири и смъртни живеели в мир.

Антедилувианите и Клановете
Това не можело да продължава дълго. Децата на Каин нарушили забраната на своя Повелител и отново смъртните станали пешки в техните империи. В края на краищата, Градът бил сринат. Някои казват, че причина за това била природна катастрофа, а други – че магия на разбунтувал се потомък е довела до катаклизма. Каин загинал в бездните и повече никой не чул за него. Тримата вампири от Второто поколение също пропаднали в мъглата на легендите. Но Тринайсетте внука на Каин, свободни от опека, самозабвенно започнали да създават нови вампири. Тези тринайсет станали известни като Антедилувианите, а Децата им, създадени по техен образ и подобие, наследили магическите дарове, но и Проклятието. Така били създадени Клановете.

Тъмните времена
Клановете се разпръснали по света, сеейки безредие и печал. Всяко следващо поколение било по-слабо от предишното, но по-многочислено. В зигуратите на Вавилон, в дворците на Крит, в трибуналите на Рим вампирите управлявали като тъмни тирани, вечно използвайки смъртните като храна и безволеви войници. Вампир се борел с вампир, клан с клан и така от древните раздори в Първия град се родил великия Джихад, който продължава и до днес. Своят разцвет Каинитите достигнали през Ранното средновековие. Тогава много вампири управлявали открито, държейки и селяни, и лордове еднакво здраво в своята нощна хватка. Вампирското население достигнало до такава нездрава численост, че изглеждало, че Земята вечно ще им принадлежи.

Бунтът на Анархистите
Това не можело да продължава дълго. Изплашените селяни си шепнели за чудовищата между тях и Църквата ги чула. Отчетите на няколко свещеника породили неистова Инквизиция и отмъстителните смъртни се надигнали за огнено-кърваво прочистване. Сами за себе си по-силни от всеки смъртен даже най-могъщите вампири не можели да се противопоставят на огромните тълпи. Един по един те били извличани от леговищата си и хвърляни в огъня или в слънчевата светлина.
Пред лицето на инквизицията нов бунт обхванал Децата на Каин. Младите вампири, поднесени като жертвени агънца от ужасените старейшини, започнали да въстават против своите повелители и господари. В Източна Европа група вампири разбрала как да прекъсне магическите връзки, чрез които създателите контролирали своите потомци. Скоро цяла Европа била обхваната от нощни въстания, чрез които непокорните отхвърляли авторитета на своите господари. Впримчени между Инквизицията и въстанието на Анархистите, Каинитите сякаш не можели да оживеят. И така, в XV век бил свикан Събор. Седем от тринайсетте клана се обединили в организация, наречена Камарила. С численото си превъзходство, Камарилата потиснала анархистите и се съгласила да живее под защитата на Великия Маскарад.

Шестте традиции
Вампирите от Камарила се кълнат да съблюдават легендарните Шест традиции на Каин – закони, които се предполага, че Каин е предал на своето потомство. Както всички други закони, Традициите обикновено се игнорират, изкривяват или просто нарушават.
Първа традиция: Маскарад
Ти не бива да разкриваш Своята природа на този, който не е Твоя кръв. Такава постъпка Те лишава от правото на Кръв.
Втора традиция: Домейн
Твоето владение (домейн) е твоя собствена грижа. Всички останали Ти оказват уважение, докато се намират в него. Никой не може да оспорва Твоята дума в Твоето владение.
Трета традиция: Потомство
Ти можеш да заповядваш на другите само с разрешение на твоя Принц. Ако ти Създадеш друг без позволението на Принца, ти и твоето потомство ще бъдете убити.
Четвърта традиция: Отговорност
Тези, които Ти създадеш, са твои Деца. Ти ги направляваш във всичко. Техните грехове изкупваш Ти.
Пета традиция: Гостоприемство
Уважавайте един друг владенията си. Когато Ти отидеш в друг град, се представяш пред този, който управлява там. Без неговото съгласие Ти си нищо.
Шеста традиция: Разрушение
Забранено ти е да унищожаваш друг от Твоя род. Правото на унищожени принадлежи само на Твоя Принц. Само той има право да обявява Кървав лов.
“Никога повече вампирите няма да управляват открито – провъзгласили властелините на Камарилата – Ние ще се крием смесим със смъртните, ще скриваме природата си от жертвите си и само след няколко десетилетия смъртните ще знаят за вампирите само от митовете.”
И така се родил Маскарада, а Инквизицията постепенно забравила своето първоначално предназначение. Тези анархисти, които не се присъединили към Камарила, били низвергнати в бездната, откъдето по-късно се върнали като ужасяващият култ Сабат.
С откриването на Новия свят и разцвета на науката, Човечеството постепенно забравило за Каинитите, причислявайки ги към легендите от детството. Но макар и скрити, вампирите постарому са съвършено реални. Войните на Джихад бушували, въпреки че нощите на открити битки били заменени с неочаквани засади и маневри с пешки-хора. Плетейки своите паяжини в разширяващите се градове, Каинитите заменили старите игри с по-методични, но не по-малко смъртоносни.
Съвременните Нощи и Геена
Войните продължавали векове, продължават и днес. Джихад бушува както винаги и въпреки че небостъргачи са заели местата на замъците, автомати и ракети са заменили мечовете и факлите, а куфарите с пари съответстват на камарите злато, играта си остава същата. Каинити воюват с Каинити, клан с клан, Камарила със Сабат – “нине и присно и вовек и веков”.
Вампирските принцове от времената на Карл Велики преминали по улиците на Ню Йорк. Разрасналите се градове дават безкрайни възможности за трапези, борба за власт и войни. Все по-често и по-често вампирите говорят за Геена – отдавна предсказаната нощ на Апокалипсиса, когато най-древните вампири, митичните Антедилуваини, ще се събудят, за да накажат младите вампири. Тази Геена предвещава края на света, тъй като вампири и смъртни еднакво ще гинат в неумолимия кървав прилив. Някои се опитват да предотвратят Геена, някои фаталистично я очакват, а други я считат за мит.

Хмм... Аз пък бях намерила разни неща в Интернет за Граф Дракула:

Влад Тепеш се ражда през ноември или декември 1431 в крепостта Сигнишоара. Баща му Влад Дракул по онова време е военен губернатор на Трансилвания – пост, на който го е назначил император Сигизмунд. Според някои, наскоро публикувани, изследвания на румънски и унгарски историци, Влад е бил член малко известния Орден на Дракона, създаден през 1387 от императора и съпругата му Барбара Джили. Това рицарско братство, много наподобяващо ордените на Тамплиерите или Йоанитите, е трябвало да защитава католическата вяра и организира кръстоносни походи срещу заливащите Балканите турски пълчища. Именно споменът за принадлежността на Влад-старши към ордена, кара по-късно румънските боляри да кръстят сина му “Дракула” (едно от значенията на тази дума е “синът на Дракона”). Между другото, червеният костюм и черният плащ на графа от романите на Стоукър са точно копие на дрехите, носени някога от членуващите в Ордена на Дракона.

През зимата на 1436-37 Влад-старши е провъзгласен за княз на Влахия и младият принц прекарва следващите шест години в неговия дворец в столицата Търговище. Той е само на единайсет, когато баща му е принуден да го изпрати, заедно с по-малкия си син Раду, като заложник на султан Мурад ІІ. Униженията, на които е подложен там, изглежда са причина за особения характер, необузданите прояви на невероятна жестокост, както и за искрената му омраза към турците. Така или иначе, през 1448 Влад Тепеш напуска Одрин за да заеме престола на своя баща (станал жертва на заговор, подклаждан от полско-унгарския крал Владислав ІІ) и на по-големия си брат Мирча, управлявал в продължение на само няколко месеца.

Опитът да проникне в Търговище с помощта на отряд турска кавалерия, даден му от Мустафа Хасан паша обаче пропада, след като 17-годишният принц е разбит на бойното поле от друг претендент за трона, подкрепян от унгарския крал. Следват цели осем години на кървави междуособици докато през 1456 Влад Тепеш, по онова време вече известен като “Дракула”, успява да убие съперника си, поставяйки началото на второто си царуване във Влашко.

Естествено, малко след влизането в Търговище се заема да отмъсти за смъртта на баща си и своя брат Мирча. Навръх Великден, през 1459, петстотин болярски семейства, участвали в заговора са арестувани. Всички възрастни мъже са набити на кол, а останалите - заставени да изминат пеша осемдесеткилометровото разстояние до градчето Поенари, като по пътя са подложени на невероятни мъчения. По заповед на Тепеш оцелелите участват във възстановяването на едно старо укрепление на рицарите-тамплиери на река Арджеш, остатъците от което и днес са наричани от местните жители “Замъкът на Дракула”.

Сред западните историци Влад Тепеш е известен като. Един от най-жестоките влашки владетели
Било съвсем обичайно да нарежда противниците му да бъдат одирани, сварявани, разчленявани, ослепявани, душени, горени или погребвани живи. Когато бил в по-добро настроение пък нареждал да им бъдат отрязвани ушите, носовете или езиците. Но повече от всичко предпочитал набиването на кол, откъдето идва и другият му прякор “Тепеш”. Дори сред турците Дракула бил повече известен като “Казъоглу бей” (т.е. “князът, който набива на кол”). За румънските изследователи обаче, Влад Тепеш е преди всичко изразител на “румънския протонационализъм”, тъй като, според тях, жестокостите му били насочени срещу “болярския сепаратизъм, чуждестранната търговска конкуренция, и турските завоеватели”. Така през 1457, 1459 и 1460 Дракула заповядал да бъдат набити на кол всички саксонски търговци в княжеството му, обвинени, че не спазват наложените от него закони, докарвайки до фалит влашките си “колеги”.
Има много истории, илюстриращи житейската философия на Влад Тепеш Дракула. Знае се например, че е бил особено чувствителен към наложените от него представи за честност и ред в държавата. Почти всяко престъпление, от измама или кражба до убийство, се наказвало с набиване на кол. Казват, че след като няколко години въвеждал ред по този начин, Дракула заповядал да поставят на централния площад в столицата Търговище голям златен съд, от който можел да пие вода всеки минувач. Според историците, съдът си останал там до края на царуването му, без някой да се изкуши и го открадне. Князът, освен това, много държал всичките му поданици да работят. Веднъж устроил голям благотворителен пир за просяци, скитници и сакати от цяла Влахия, след който залата, където се събрали всички, била обградена от княжеската охрана и запалена. Никой не оцелял.
В началото на 1462 Влад започнал мощна военна кампания срещу турците по цялото долно течение на Дунав -изключително рисковано мероприятие предвид огромното превъзходство на армиите на султан Мехмед ІІ Завоевателя. Въпреки това, през цялата година, Дракула жънел победа след победа. За да се реваншира, султанът минал Дунава с огромна армия, насочвайки се към Търговище. Неспособен да се противопостави открито на многократно превъзхождащите го турци, Влад бавно отстъпвал към столицата, оставяйки след себе си само пепелища и отровени кладенци. Наближавайки Търговище, пред очите на смаяните нашественици се открила

Ужасяваща гледка

– цялото поле пред града било покрито с останките от набитите на кол повече от 20 000 турски заложници и пленници. Дори и най-коравосърдечните бойци от султанската армия, участвали преди това в щурма на Константинопол, били потресени, а самият Мехмед ІІ моментално заповядал отстъпление.

Оттам нататък войната срещу Дракула продължила с други средства. В играта бил включен по-малкият му брат Раду, фаворит на султана, който дотогава живеел в турската столица. Начело на многобройни турски отряди и присъединили се към тях влашки боляри Раду принудил Влад Тепеш да се укрие в крепостта си на река Арджеш, която скоро била обсадена. Според легендата, за да не попадне в ръцете на турците жената на Дракула се хвърлила от бойниците във водите на Арджеш. Самият Влад обаче успял да се измъкне от ръцете на брат си и, с помощта на местни селяни, стигнал до Трансилвания, където поискал подкрепа от унгарския крал Матияш Корвин. Но, вместо помощ, кралят заповядал да го арестуват, така че Дракула прекарал следващите няколко години като негов затворник във Вишеград. Все пак, по-късно той не само успява да се измъкне от унгарски плен, но и след поредица от кървави сражения, още веднъж да заеме трона на Влахия през 1475. Според повечето историци, Дракула е убит от собствените си боляри по време на поредна битка с турците през декември следващата година.

Думата "вампир"

1. Свръхестествено същество или призрак, все още обитаващо човешко тяло, което според суеверията на Славяните и други народности по долното течение на река Дунав, напуска гроба си през нощта и поддържа своето подобие на живот като смуче топлата кръв на живи мъже и жени, докато те спят. Мъртви магъосници, върколаци, еретици и други подобни се превръщат във вампири, както и извънбрачни деца на незаконни родители и всеки един убит от вампир. При откриването на гроба на вампира, тялото - все още жизнено и алено - трябва да бъде изровено, промушено с бял кол и изгорено.
2. Канибал, садист или кръвопиец.
3. Прилеп-вампир.
През годините съм преровил хиляди речници и други книги, опитвайки се да окрия обобщаваща дефиниция на думата "вампир". За съжаление така и не успях. Наистина намерих множество определения и те всички назовават някакъв вид вампир. Но нито една не дефинира Вампирът.
Причината за това е очевидна. Попитайте хиляда души за определението за вампир и ще получите хиляда различни отговора. И това не е никак изненадващо. До този момент думата "вампир" се е превърнала в зле употребяван етикет за всевъзможни феномени.
В повечето от "нещата", наричани вампири, обикновено откриваме поне един от следните елементи: съживен труп, кръвопийство, кражба на живителна сила, контрол над други хора, паразитизъм. Изглежда такива неща се свързват със същността на вампира.

Първоначално думата "вампир" била използвана изключително за назоваване на традиционния съживен труп. Колкото и странно да изглежда, думата била употребявана за най-разнообразни видове немъртви. Някои вампири пиели кръв. Други убивали по различен начин. Някои можели да бъдет убити с чук и кол, а други били неуязвими за подобни средства. За едни се смятало, че са самият човек, завърнал се след смъртта, а за други, че са трупове обладани от демон. Единственото общо между всички тези "вампири" било това, че са "живи трупове".
В началото на XIX век въображаемият вампир се появил в литературата. Около сто години по-късно темата за вампирите била подхваната в киното. Сега вече са изминали още сто години, а междувременно стотици писатели "изобретяваха" нови и нови вампири.

Да се върнем обратно към реалността. Определени видове прилепи са наречени "вампири" Някои от тях пият кръв, а някои не. Какво още има? Чувал съм истории за вампирски богове и богини, приказки за пришълци-вампири от космоса. Почти всяко място на Земята има своите вярвания за подобни създания. Може да са хора-вампири, живи или мъртви, котки-вампири, змии, жаби, дървета, кристали и каквото ви дойде наум Всички те си имат особености и в повечето случаи се различават като деня и нощта.

И като че не ни е достатъчно това, ами и думата "вампир" се прикачва и към кръвожадни убийци. Несъмнено сте чели истории за "Графиня Дракула" ["Countess Dracula" - Elizabeth Bathory], "Вампирът от Дюселдорф" ["The Vampire of Dusseldorf" - Peter Kurten], "Вампирът от Хановер" ["The Vampire of Hanover" - Fritz Haarmann], или малко по-скорощния "Вампирът от Сацраменто" - Richard Chase]. Има множество престъпници държали се по изключително кръвожаден начин, които са спечелили прозвището "вампири".
За допълнително объркване французите решили да лепнат определението "вампир" и на некрофилите. Което означава, че жестокият осквернител на гробове Виктор Ардисон се появил в историята като "Вампирът от Мои".


Вампирите в Славянската Митология

В българските традиционни представи вампирът, въпреки множеството си регионални названия, има няколко главни разновидности, които могат да се градират според магическата сила и формата на демонизма си - тенец, който е вампир-сянка; върколак, който е вампир-песоглавец; плътеник, който е антропоморфен демон, но без кости, като изпълнен с кръв мех от човешка плът; и накрая същинския вампир, който е антропоморфен демон, възприел вида на своя предшественик като вкостен дух, изцяло наподобяващ живите човешки същества. Европейският фантазъм за всемогъщия човек-вамп представя този демон в напълно човешки образ, който е жълтеникаво блед, с пронизително зелени очи, силно изразени кучешки зъби, сурова миризма и мрачно излъчване. Така до славянската представа за песоглавия кръвпиещ човешки демон, който се провира под заслоните на видимия свят, застава общоевропейската представа за “оживял труп, който през нощта приема формата на прилепообразен демон”1, прелитащ ниско над заспалото човечество. Според класическата дефиниция на Борхес всяко чудовище е съчетание от съставните части на повече действителни същества, които в случая с вампирическия “кентавър” отвеждат към кървавата захапка на вълка, нощния полет на прилепа и злобливата социалност на човека.

Съгласно славянските вярвания, когато умрелите не бъдат оплакани и погребани според традицията, или са умрели по непристоен, нечестествен начин, или приживе са извършили много грехове или са се занимавали с чародейство (черна магия), боговете не ги допускат в света на мъртвите, където да намерят покой. Душите им остават в света на живите, където блуждаят и страдат, и се превръщат в зли духове.

Тези зли духове можели да се връщат обратно в мъртвите си тела, или да се вселяват в чужди трупове и да ги вдигат от гроба, превръщайки се по този начин във вампири. Труповете им посинявали и се подували, но запазвали телесната си цялост, без да се разлагат дълго след смъртта. Те излизали нощем да тормозят хората, да заплитат косите им (което обърква мислите и намаля силата на човека), да пият кръвта им, да ги душат насън, да омесват храната им с изпражнения, да им носят кошмари, да им вредят по всякакъв друг начин и дори да носят смърт.

Древните славяни изпитвали велик страх пред вампирите и това си проличава в жестоките начини, които изобретили за да се предпазват от труповете, за които вярвали, че са вампирясали:

Режели главите им и ги слагали между краката, за да не могат да си ги открият;
Режели ходилата им, за да не могат да бродят или ръцете, за да не могат да пакостят с тях;
Овързвали с въжета цялото тяло или го притискали с огромни воденични камъни;
Забивали в сърцето кол от трепетлика или дрян, нажежен шиш, или гвоздей;
Слагали гарванов нокът — зад дясното ухо.
В края ня 18-ти и началото на 19-ти век хората започнали да взимат и други предпазни мерки.Сматало се,че среброто,светната вода,кръстовете е чесана държали на страни опасните същества.
За някои вампири се е смятало, че отклоняват реките и предизвикват суша или разнасят епидемии — техните гробове заливали с вода или направо уринирали върху тях. Също изравяли трупа и го изхвърляли в блато. За предпазване от вампири също произнасяли молитва: „Съхрани нам от руки, от мору, и от вещицу и въпиру, и от плеадницу…“ или: „Да заклопит вилам челюст; заклопи и вампирам челюсти, верзи и в море клокотеще и кипеще тамо да пребивают до скончание века“.


Семейни вярвания :

Съгласно тези вярвания, някои вампири се връщат при семействата си и се опитват да възстановят стария си начин на живот, така сякаш не са умирали. Широко е разпространена легендата за вампира, който се върнал от гроба при жена си и дори се сношавал с нея. От такава връзка се ражда дете, което приживе нощем се превръща във вампир и може да вижда, открива и разпознава другите вампири, като ги гони и убива. Други вампири се превръщат денем в животни — най-често кучета, вълци, котки, кукумявки и черни петли. Според друга легенда, така една жена без да знае се омъжила за вампир, след което черно куче всеки ден я гонело, ръфало и разкъсвало полата ѝ. Когато една вечер тя казала за това на мъжа си, той се ухилил и тя видяла парцалчета между зъбите му. Усъмнила се, намерила сребърна игла, мушнала го в корема и той се пръснал, оплисквайки всичко в кръв. Вярвало се още, че ако вампир се ожени за жена и тя го обича три години, той става отново обикновен жив човек.

Както по всичко личи, вампирите са славянско „откритие“. Те са характерна и общо разпространена черта на древнославянските суеверия. Идеята за вампира произхожда от древнославянската вяра в световния зъл дух Упир.

Вампир - част пурва

"В необятния мрачен свят на призраци и демони няма друга фигура, която да внушава толкова ужас и ненавист, и същевременно да е окичена с такова страховито обаяние като вампира. Сам по себе си той не е нито призрак, нито демон, но въпреки това използва тъмните сили и притежава загадъчните и ужасяващи качества и на двете.” - Откъс от Вампири от А до Я


Митичните вампири визират представата за нечисти мъртъвци, които се превръщат в демонични същества поради нарушение на етносоциалните норми приживе или поради нарушение на установени от обичайното право норми и забрани в погребалните ритуали. Практически всякакви грешници или невинни хора, към които е извършен грях, стават потенциални вампири, които след смъртта си, ако не бъдат взети предохранителни мерки, претърпяват демонична метаморфоза. Съгласно славянските вярвания, когато умрелите не бъдат оплакани и погребани според традицията, или са умрели по непристоен, неестествен начин, или приживе са извършили много грехове или са се занимавали с чародейство (черна магия), боговете не ги допускат в света на мъртвите, където да намерят покой. Душите им остават в света на живите, където блуждаят и страдат, и се превръщат в зли духове.
Тези зли духове можели да се връщат обратно в мъртвите си тела, или да се вселяват в чужди трупове и да ги вдигат от гроба, превръщайки се по този начин във вампири. Труповете им посинявали и се подували, но запазвали телесната си цялост, без да се разлагат дълго след смъртта. Те излизали нощем да тормозят хората, да заплитат косите им (което обърква мислите и намаля силата на човека), да пият кръвта им, да ги душат насън, да омесват храната им с изпражнения, да им носят кошмари, да им вредят по всякакъв друг начин и дори да носят смърт.
Вампирът като човешки демон на оживял мъртвец, който нощем смуче кръв, запазва ликантропния си първообраз в Източна Европа и развива прилепоморфния си вид в Западна Европа и особено в Америка, където все още се среща този уникален представител на летящите бозайници - прилепът-вампир. Специализацията на този хищник в храненето с животинска и човешка кръв го превръща в подходящ прототип на човека-вамп, чиято демонична злост също се съсредоточава в яростно поглъщане на кръв. Митичните вампири нощем се надигат от приюта на ковчезите си и тръгват към отпадналото в сън човечество, за да изпият кръвта и погубят жизнеността му. В тази сатанинска страст ортодоксалното християнство разчита дяволски замисъл, който цели да разстрои космическия проект на Бога. Вампирите смучат кръвта като земно вместилище на душата, с което трябва да бъде подронена целостта на божествения дух и пълнокръвието на космическия океан. Вместо към виното като към божия кръв, което носи културен и креативен смисъл, вампирите се ориентират към човешката кръв като към вино, която пряко трансцендира същността на Бога. Така тяхното зверско покушение се оказва адресирано не само към човешките същества, но и към божествената субстанция и се проявява не само като морална, но и като религиозна перверзия, разгавряща се с ценността на човешкия живот и със стойностите на християнските символи. Следователно подобна митологема, каквато представлява вампирическото поверие, може да бъде отхранена само в контекста на християнската култура, чийто патримониум се явява европейският континент и по-специално неговата източна периферия на Балканския полуостров.


Семейни вярвания

Съгласно тези вярвания, някои вампири се връщат при семействата си и се опитват да възстановят стария си начин на живот, така сякаш не са умирали. Широко е разпространена легендата за вампира, който се върнал от гроба при жена си и дори се сношавал с нея. От такава връзка се ражда дете, което приживе нощем се превръща във вампир и може да вижда, открива и разпознава другите вампири, като ги гони и убива. Други вампири се превръщат денем в животни — най-често кучета, вълци, котки, кукумявки и черни петли. Според друга легенда, така една жена без да знае се омъжила за вампир, след което черно куче всеки ден я гонело, ръфало и разкъсвало полата й. Когато една вечер тя казала за това на мъжа си, той се ухилил и тя видяла парцалчета между зъбите му. Усъмнила се, намерила сребърна игла, мушнала го в корема и той се пръснал, оплисквайки всичко в кръв. Вярвало се още, че ако вампир се ожени за жена и тя го обича три години, той става отново обикновен жив човек.
Както по всичко личи, вампирите са славянско „откритие“. Те са характерна и общо разпространена черта на древнославянските суеверия.

Вампир - част втора

Упирите

Упир е един от най-древните духове в славянската митология. Първоначално славяните вярвали в съществуването единствено на две свръхестествени сили, които управлявали света — благотворните Берегини и злотворния Упир. Упирът бил символ на изначалното зло, по много неща напомнящ християнския Сатаната. Той стоял в основата на всяка несполука и всяко нещастие, властвал над земята през тъмната част от годината — зимата и постоянно се борел с Берегините за надмощие. На по-късен етап славянската религия се развила, появили се антропоморфни божества и Упирът загубил някогашната си водеща роля, но завинаги останал важна част от славянската митология. Превърнал се в безсмъртен зъл дух — кръвопиец, наричан вампир.


Етимологични данни

Съвременната дума „вампир“ произлиза от старославянската форма онпър, с характерното за старобългарския добавяне на звук „в“ пред голяма носова гласна (он), както свидетелства и традиционната българска форма въпир. (други наименования: онпьр, вопир, въпир, upir, upierz)
Тук обаче трябва да се отбележи, че в славянските езици думите за неговото обозначаване са много повече — в Европа в понятието vampire влиза почти всеки оживяващ мъртвец. Там не се разделят понятията вампир и упър (рус., пол. и укр. упырь), което съществува при славяните и ще го използваме често, за да отделяме оживелия мъртвец от фолклора от аристократичното чудовище в плащ с висока яка — онзи образ, който си представяме, като чуем думата „вампир“.
Но освен бледото лице, маниерите и зъбите, има нещо друго — определението трябва да е относително научно. Вампирът може да се разглежда като съвкупност от следните признаци. Съществуват множество „чудовища, пиещи кръв“ и множество „похитители на жизнена енергия“ — изследвания от нас образ на вампира лежи на пресечната точка на няколко множества и представлява човек, който после смъртта или някаква странна трансформация не прекъсва съществуването си, а продължава да „живее“, хранейки се със жизнената енергия на околните, предимно под формата на кръв.
Естествено, дори това определение е относително и условно, тъй като в последно време образът на вампира донякъде е излязъл от тези рамки — представата за вампирите като друга раса, или вариантът за вампир, който не се храни с кръв. Но тези нововъведения все пак имат за отправна точка вече сформирания образ и затова се явяват не изключения, а допълнения към него.
Сега малко за произхода на термините: Упър или Вупир е ливонска дума, разпространена във Великото Литовско Княжество. Първата поява на тази дума се среща през 1047 и се отнася до един руски княз, наречен „Upir Lichy“, или „Зъл упир“. Вероятно тази дума означава фолклорен вариант на чудовище, което се явява пра-прототип на класическия вампир.
Думата „вампир“ е унгарска, но със западно славянски или цигански произход и се е разпространила в Европа чрез преводите на немските записи за случаите на вампирски истерии. Първото използване на тази дума в английския език се отнася към 1732, когато в статия в едно списание, посветена на финансовите въпроси алчните длъжностни лица били наречени „политически вампири“, стремящи се със своята данъчна политика да пресушат обществените доходи. С две думи — кръвопийци на обществото.
Френското носферату, втори по разпространение термин за обозначаване на вампир, се възприема като „по-висш стил“ и се смята за произлязъл от гръцкото nosophoros (носещ чумата). Представата за това, че то е свързано с латинската дума „немъртъв“ е неправилна, латинското фералис означава погребан или погубен и съчетанието на тази дума с отрицателна частица не дава нужния смисъл.
Исторически погледнато, представата за вампири първоначално циркулира в ограничената зона между славяните на Източна Европа (особено сред българи и сърби, поляци и чехи, украинци и белоруси) и съседните им народи (предимно унгарци и румънци, гърци и албанци) до времето, когато отслабва османската империя в източната част на стария континент и след 1730 г. се освобождават първите сръбски и австрийски територии. Тогава настъпва осезателно раздвижване на популациите в европейското землище и не без посредничеството на циганските племена започва вълнуващата одисея на вампиризма в цяла Европа и света. Скритите демони от поверията на потиснатите християнски народи в европейския Изток плъзват на Запад, заселвайки незаетите места във фолклорните сказания на гали, келти и готи и оживявайки в романтическата литература на западноевропейски писатели като Гьоте, Колридж, Теофил Готие, Александър Дюма и много други. Вампирическата истерия, обхванала Западна Европа през 18в., накрая кулминира в бестселъра на Брам Стокър “Дракула” от 1897 г. и в знаменития филм на Тод Браунинг “Дракула” от 1931 г., които предлагат занапред архетипните фигури на човека-вамп в черно-белите продукции на европейското кино и цветните филми на холивудската фабрика за илюзии.
В митологията и окултизма понятието вампиризъм се разбира като безсмъртие чрез кражба на човешки живот, а в кармическата медицина “енергийни вампири” се наричат тези хора, които съзнателно отнемат жизнените сили на жертвите си, станали техни донори.