Изведнъж силна бяла светлина подразни очите ми. Някой се навежда над мен, чувам глас и викове, които сякаш идват от далечни коридори, но всъщност знам, че са моите. Вдишвам дълбоко от тъмнината, тъмнина, населена с непознати лица и шепот и отново умирам щастлива.
В следващия момент - след ден, след седмица или година – светлината се завръща, този път от другата страна на клепачите, ръцете ми горят, както и устата, и очите. Карат ме през празни коридори, отново крещя, отново мрак.
Понякога болката се съсредоточава в една точка, на тила ми. Понякога усещам, че ме местят, че ме карат на друго място и тя се разлива по вените ми като струя пламъци, която изсушава кръвта ми. В мрака често има огън, често има вода, но вече не страдам. Вълните от огън ме плашат. Струите вода са хладки и нежни в съня ми. Иска ми се лицата да се махнат, шепотът да спре. Когато вдишвам от мрака, ми се иска да ме залее напълно, да потъна дълбоко в ледената вода и никога да не се върна.
Но изведнъж се връщам, цялото ми тяло ме връща към болката, очите ми ме приковават към бялата светлина. Съпротивлявам се, крещя, чувам отдалеч собствените си викове и непознатият глас ми говори силно неща, които не разбирам.
Мрак. Лица. Шепот. Добре съм. Мило дете, ако продължаваш, татко ще те удари с ей тези пръсти, пожълтели от цигарите. Хайде, пиленце, запали цигарата на татко, огън, сега духни клечката, огън.
Светлина. Болка в ръцете, устата, очите. Стойте спокойно. Миличка, стойте спокойно. Така, внимателно. Няма да боли. Дайте кислород. Полека. Браво, точно така.
Мрак. Лице на жена. Две по две - четири, три по две - шест. Удар с линия по пръстите. Излизаме в редица. Отваряй си хубаво устата, когато пееш. Всички лица излизат в редица по двама. Къде е сестрата. Не искам да чувам шепот в клас. Ще отидем да се изкъпем когато времето е хубаво. Говори ли? В началото бълнуваше. От операцията насам се оплаква, че я болят ръцете, но не и лицето. Морето. Ако влезеш много навътре ще се удавиш. Оплаква се от майка си и от някаква учителка, която я е удряла по ръцете. Вълните минават над главата ми. Водата, моите коси във водата, гмуркам се, изплувам на повърхността, светлина.




Умът ми изплува на повърхността в едно септемврийско утро, ръцете и лицето ми бяха хладки, лежах по гръб в чисти чаршафи. Близо до леглото ми имаше прозорец, през който ме гледаше голямо слънчево петно.
Един мъж дойде и ми говори с нежен глас за време, което ми се стори прекалено кратко. Той ме помоли да бъда послушна и да не се опитвам да мърдам главата и ръцете си. Говореше отчетливо. Гласът му беше спокоен и окуражителен. Имаше издължено, кокалесто лице и големи черни очи. Единствено бялата му престилка дразнеше очите ми. Той разбра това когато ме видя да присвивам клепачи.
Следващия път дойде със сиво горнище. Отново ми говори. Помоли ме да затварям очи когато искам да отговоря с "да". Да, болеше ме. Да, главата. Да, и ръцете. Той ме попита дали помня какво се е случило. Видя, че отчаяно държа очите си отворени.
Той си отиде и сестрата ми инжектира успокоително, за да заспя. Тя беше висока, с големи бели ръце. Разбрах, че лицето ми не е открито както нейното. Опитах се да почувствам върху кожата си превръзката и мехлемите. Мислено проследих от единия до другия край бинта, който се увиваше около врата ми, минаваше през тила ми до върха на главата, увиваше се около челото ми, избягвайки очите ми, увиваше се отново около долната част на лицето ми и се увиваше, и се увиваше. Накрая се унесох.
През следващите няколко дни се превърнах в някой, когото местят, хранят, карат по коридорите, който отговаря с "да", затваряйки очи веднъж и с "не", затваряйки ги два пъти, който не иска да крещи, но го прави докато му сменят превръзките, който се опитва да изрази с очи въпросите, които го измъчват, който не може нито да говори, нито да мърда, едно животно, на което прочистват тялото с кремове и ума с успокоителни, едно нещо без ръце и лице: никой.




– Ще махнем всички превръзки след две седмици – каза докторът с кокалесто лице – Всъщност, малко съжалявам за това: харесвахте ми като мумия.
Той ми беше казал фамилията си: Дулен. Беше доволен, че мога да си я спомня пет минути по-късно и още по-доволен, че я произнасям без грешка. В началото, когато се навеждаше над мен, ме наричаше "госпожице", "миличка", "добро момиче". Аз повтарях "гомиче", "мижице" и "бро личка", думи, които умът ми признаваше за грешни, но сухите ми устни произнасяха въпреки това. По-късно той нарече този феномен "сливане на думи", каза, че е най-безобидното от проблемите ми и че бързо ще мине.
И наистина ми трябваха по-малко от десет дни, за да започна чувайки ги да разпознавам глаголите и прилагателните. Съществителните ми отнеха няколко дни повече. Така и не се научих да разпознавам собствените имена. Можех да ги повтарям правилно, както и другите думи, но те не ми напомняха нищо, освен гласа на доктор Дулен. Освен няколко като Париж, Франция, Китай, площад Масена или Наполеон, останалите оставаха затворени в минало, което не си спомнях. Просто ги учех наново. При това нямаше нужда да ми обясняват какво означава "ям", "ходя", "автобус", "череп", "болница" или каквото и да било, което не представляваше точно определен човек, място или събитие. Доктор Дулен казваше, че това е нормално и не бива да се тревожа.
– Помните ли името ми?
– Помня всичко, което казахте. Кога ще мога да се видя?
Той се премести и ме заболя когато се опитах да го проследя с очи. Върна се с огледало. Видях себе си, две очи и уста, в една твърда продълговата каска, увита в марля и бели парчета бинт.
– Ще трябва повече от час, за да махнем всичко това. Това, което е отдолу изглежда ще бъде много красиво.
Той държеше огледалото пред мен. Стоях облегната на една възглавница, почти седнала, с ръце покрай тялото, привързани към леглото.
– Ще отвържете ли ръцете ми?
– Скоро. Ще трябва да слушате и да не мърдате много. Ще ги връзваме само докато спите.
– Виждам очите си. Сини са.
– Да. Сини са. Сега ще бъдете послушна. Няма да се движите и няма да мислите. Само ще си почивате. Ще намина следобед.
Огледалото изчезна, както и нещото със сини очи и уста. Кокалестото продълговато лице отново застана пред мен.
– Заспивайте, мумио.
Усетих, че облегалката се плъзга назад до легнала позиция. Искаше ми се да видя ръцете на лекаря. Лицата, ръцете, очите, те бяха най-важни в момента. Но той си тръгна и аз заспах без успокоително, с отпуснато тяло, повтаряйки си едно име, непознато колкото и останалите - моето.




– Мишел Изола. Наричат ме Ми или Мики. На двадесет години съм. Ще стана на двадесет и една през ноември. Родена съм в Ница. Баща ми още живее в Ница.
– По-бавно, мумио. Изяждате част от думите и се изморявате.
– Помня всичко, което казахте. Живяла съм много години в Италия с леля ми, която е починала през юни. Пострадала съм при пожар преди три месеца.
– Казах ви още нещо.
– Имам кола. Марка MG. С регистрационен номер ТТХ 66.43.13. Бяла на цвят.
– Много добре, мумио.
Опитах се да го задържа и една внезапна болка премина през ръката ми и стигна до тила. Той никога не оставаше повече от няколко минути. След това ми даваха да пия вода и ме приспиваха.
– Колата ми е бяла. Марка MG. Регистрационен номер ТТХ 66.43.13.
– А къщата?
– Намира се на един нос, наречен Кап Каде. Това е между Сиота и Бандол. На два етажа е, с три стаи и една кухня на долния и три стаи и две бани на горния.
– Не толкова бързо. Стаята ви?
– Гледа към морето и към едно градче, наречено Ле Лек. Стените са боядисани в синьо и бяло. Казвам ви, глупаво е. Помня всичко, което казвате.
– Това е важно, мумио.
– Това, което е важно е, че повтарям. Не си спомням нищо. Това са просто думи.
– Ще ги повторите ли на италиански?
– Не. Помня само "camera", "casa", "machina", "bianca". Вече ви казах.
Достатъчно за днес. Когато се почувствате по-добре ще ви покажа снимки. Дадоха ми три големи кутии. Познавам ви по-добре, отколкото вие се познавате, мумио.




Името на лекаря, който ме беше оперирал в една болница в Ница три дни след пожара, беше Шаверес. Доктор Дулен казваше, че операцията ми след два кръвоизлива в един ден е била много интересна за гледане и пълна с изумително интересни подробности, но не пожелава на никой хирург да му се налага да прави такава.
Била съм в една клиника в Болония, тази на доктор Дин, където са ме преместили един месец след първата операция. Получила съм трети кръвоизлив в самолета, защото пилотът е трябвало да набере височина петнадесетина минути преди кацането.
– Доктор Дин се погрижи за вас след като операцията вече не създаваше проблеми. Той ви направи красив нос. Видях гипса. Уверявам ви, че е много красив.
– А вие?
– Аз съм зет на доктор Шаверес. Работя в "Света Ана". Лекувам ви откакто ви преместиха в Париж.
– Какво са ми правили?
– Тук ли? Направиха ви един красив нос, мумио.
– А преди това?
– Вече няма значение щом сте тук. Имате късмет, че сте на двадесет години.
– Защо не мога да се срещна с никого? Ако видя баща ми, или някого, когото съм познавала, сигурна съм, че ще си спомня всичко.
– Много сте убедителна, мумио. Вече сте получили един удар по главата, който ни създаде доста проблеми. Колкото по-малко "удари" получите сега, толкова по-добре ще бъде за вас.
Той се усмихваше и допираше ръка до рамото ми, докосвайки ме за секунда без да натиска.
– Не се тревожете, мумио. Всичко ще се оправи. След известно време спомените ви ще се върнат бавно един по един. Има много видове амнезия, почти толкова, колкото и амнезици. Но вашата е много, много лека. Ретроградна, непълна, без афазия, дори без заекване и обхваща толкова голяма част от спомените ви, че оттук нататък празнината може само да намалява. Така че става въпрос за съвсем, съвсем малко нещо.
Той приближаваше палеца и показалеца си. Усмихваше се и се изправяше с премерени движения, за да не ми се налага да мърдам очите си прекалено рязко.
– Бъдете послушна, мумио.




Дойде време, когато станах толкова послушна, че се отказаха да ме приспиват с хапчета по три пъти на ден. Беше края на септември, близо три месеца след инцидента. Можех да се преструвам, че спя, оставяйки паметта ми да блъска с криле по решетките на клетката си.
Имаше слънчеви улици, палми на брега на морето, едно училище, една класна стая, една учителка с вързани назад коси, един бански от червен плат, нощи, огрени от лампиони, военна музика, един американски войник, който ми подаваше шоколад, и празнината.
Следваше силната бяла светлина, ръцете на сестрата, лицето на доктор Дулен.
Понякога съвсем ясно, с една сигурна и притеснителна яснота, виждах дебелите ръце на касапин, с тежки и в същото време сръчни пръсти и подпухналото лице на мъж с късо подстригана коса. Това бяха ръцете и лицето на доктор Шаверес, съзрени между две упойки, между две коми. Спомен, който датираше от месец юли, когато ме бяха довели в този бял, безразличен и безчувствен свят.
Пресмятах наум със затворени очи и глава, опряна във възглавницата, която ми причиняваше болка. Виждах сметките сякаш написани на черната дъска. Бях на двадесет години. Доктор Дулен казваше, че американските войници са давали шоколад на малките момиченца през 1944 или 1945 година. Спомените ми не надминаваха пет или шест години след раждането ми. Петнадесет изтрити години.
Хващах се за собствените имена, защото бяха просто думи, които не ми напомняха нищо, които не свързвах с нищо в този нов живот, който бях принудена да живея. Жорж Изола, моят баща. Фирензе, Рим, Наполи. Ле Лек, Кап Каде. Беше безнадеждно и по-късно научих от доктор Дулен, че това не ми помага.
– Казах ви да се успокоите, мумио. Щом като името на баща ви не ви напомня нищо, това означава, че просто сте забравили баща си заедно с останалото. Името му няма нищо общо.
– Но когато казвам "река" или "лисица", знам за какво става дума. От инцидента насам да не би да съм виждала река или лисица?
– Слушайте, миличка, когато се оправите ви обещавам, че ще поговорим надълго за това. Засега трябва да бъдете послушна. Кажете си просто, че преминавате през едно състояние, което е толкова често срещано, че можем да го наречем почти нормално. Всяка сутрин се срещам с десетина старци, които не са си удряли главите, а са в почти същото положение. Пет или шест години след раждането, това е възрастта, до която стигат спомените им. Спомнят си началната учителка, но не помнят децата или внуците си. Това не им пречи да играят на белот. Забравили са почти всичко, но не и белота, нито как да си свият цигара. Такова е положението. В момента ни мъчите с амнезия от старчески вид. Ако бяхте на сто години щях да ви кажа: "желая ви здраве" и да ви оплаквам. Но вие сте на двадесет. Няма и един шанс на един милион да останете така завинаги. Разбирате ли?
– Кога ще мога да видя баща ми?
– Скоро. След няколко дни ще ви махнем това средновековно нещо от лицето. След това ще видим.
– Искам да знам какво точно ми се е случило.
– По-късно, мумио. Имам още въпроси, а ако остана прекалено дълго, ще се уморите. И така, номерът на колата?
– 66.43.13 ТТХ.
– Нарочно ли го казвате на обратно?
– Да, нарочно! Омръзна ми! Искам да мога да мърдам ръцете си! Искам да видя баща си! Искам да се махна оттук! Всеки ден ме карате да повтарям разни глупости! Омръзна ми!
– Спокойно, мумио.
– Не ме наричайте повече така!
– Моля ви, успокойте се.
Вдигнах едната си ръка, един огромен юмрук от гипс. Това беше вечерта на "кризата". Сестрата дойде. Завърза ръцете ми отново. Доктор Дулен стоеше прав до стената и ме гледаше с втренчен поглед, изпълнен с тъга и горчивина.
Крещях без да знам дали съм ядосана на него или на себе си. Сложиха ми инжекция. Видях да влизат други сестри, други лекари. Мисля, че тогава за първи път се замислих наистина за това как изглеждам. Имах чувството, че се гледам все едно се бях раздвоила, през очите на тези, които ме гледаха в тази бяла стая, на това бяло легло. Едно безформено нещо с три дупки, грозно, срамно и викащо. Вече виках от ужас.




Доктор Дин дойде да ме види няколко дни по-късно и ми говори като на пет годишно разглезено и досадно момиченце, което трябваше да предпазят от самата нея.
– Ако започнете отново с този театър, не отговарям за това какво ще има под превръзките. Тогава сама ще си бъдете виновна.
Мина една дълга седмица без доктор Дулен да дойде. Аз бях тази, която попита за него няколко пъти. Сестрата, на която явно се бяха скарали след "кризата", отговаряше на въпросите ми с нежелание. По два часа на ден тя отвързваше ръцете ми и ме пазеше през това време, като ме наблюдаваше втренчено с недоверие и неудобство.
– Вие ли ме пазите нощем?
– Не.
– А кой?
– Друга сестра.
– Искам да видя баща си.
– Не сте в състояние за това.
– Искам да видя доктор Дулен.
– Доктор Дин не позволява.
– Кажете ми нещо.
– Какво?
– Каквото и да е. Говорете ми.
– Забранено ми е.
Гледах големите ѝ ръце, които изглеждаха красиви и успокояващи. Тя усещаше погледа ми и ѝ ставаше неудобно.
– Стига сте ме наблюдавали така.
– Вие сте тази, която ме наблюдава.
– Налага се - казваше тя.
– На колко сте години?
– На четиридесет и шест.
– От колко време съм тук?
– От седем седмици.
– През тези седем седмици вие ли се грижихте за мен?
– Да. Стига въпроси.
– Как изглеждах през първите дни?
– Не мърдахте.
– Бълнувах ли?
– Понякога.
– Какво казвах?
– Нищо интересно.
– Какво например?
– Вече не помня.
След още една седмица, която ми се стори цяла вечност, доктор Дулен влезе в стаята с един пакет под мишница. Носеше изцапан дъждобран, който не свали. Дъждът удряше по стъклото на прозореца, близо до леглото ми.
Той се приближи до мен, докосна бързо рамото ми, както имаше навика да прави, без да натиска, и ме поздрави със "здравейте, мумио".
– Дълго ви чаках да дойдете.
– Знам - каза той - Това идване ми струва един подарък.
Той обясни, че някой извън болницата му подарил букет цветя след "кризата". Букетът от далии (жена му харесвала тези цветя) бил придружен от малък ключодържател във формата на кола. Той ми го показа. Беше малък кръгъл предмет, който звънеше на всеки час. Много полезен ако си паркирал колата си на почасов паркинг.
– Подаръкът от баща ми ли е?
– Не. От един човек, който се грижи за вас откакто леля ви е починала. Виждали сте я много по-често, отколкото баща си през последните години. Жена е. Казва се Жан Мюрно. Тя ви последва тук в Париж. Уведомява се за състоянието ви по три пъти на ден.
Казах му, че името не ми говори нищо. Той взе един стол, включи ключодържателя си и го остави на леглото, близо до ръката ми.
– След петнадесет минути ще звънне. Тогава ще трябва да си тръгна. Как сте, мумио?
– Предпочитам да не ме наричате повече така.
– Утре вече няма да ви наричам така. Преди обяд ще ви отведат в операционната. Ще ви махнат превръзката. Доктор Дин смята, че раната ще е зараснала напълно.
Той разопакова пакета, който носеше. В него имаше снимки, мои снимки. Той ми ги показа една по една, наблюдавайки ме. Изглеждаше така, все едно не очаква да си спомня нещо. Не си спомних. Виждах младо момиче с черни коси, което ми се виждаше много красиво, имаше тънка талия и дълги крака и беше на шестнадесет години на някои снимки, на осемнадесет на други.
Снимките бяха гладки, прекрасни и същевременно ужасни. Дори не се опитвах да си спомня това лице със светли очи, нито следващите се пейзажи, които ми показваха. Още от първата снимка знаех, че ще бъде напразно. Бях щастлива и нетърпелива да се видя и по-нещастна отколкото съм била някога, от момента, когато отворих очи под бялата светлина. Искаше ми се и да се смея, и да плача. В крайна сметка заплаках.
– Хайде, миличка, не се дръжте глупаво.
Той прибра снимките, въпреки желанието ми да продължа да ги разглеждам.
– Утре ще ви покажа други, на които не сте сама, а с Жан Мюрно или с леля ви, с баща ви, с приятелите, които сте имали допреди три месеца. Не трябва да очаквате това да ви припомни миналото. Но ще ви помогне.
Казах му, че да, вярвам му, че е така. Ключодържателят иззвъня близо до ръката ми.




Върнах се от операционната пеша, подпомагана от сестрата и един асистент на доктор Дин. Тридесет стъпки по коридора, от който виждах само пода изпод кърпата, която покриваше главата ми. Беше като черно-бяла шахматна дъска. Сложиха ме в леглото, ръцете ми бяха по-уморени, отколкото краката, защото все още бяха с тежките си арматури.
Повдигнаха ме, за да седна и сложиха възглавница зад гърба ми. Доктор Дин, облечен със сако, дойде да ме види в стаята. Изглеждаше доволен. Гледаше ме любопитно и следеше всяко мое движение. Чувствах голото си лице студено като лед.
– Искам да се видя.
Той направи знак на сестрата. Беше нисък, набит мъж с малко коса. Сестрата се върна с огледалото, в което се бях видяла с онази маска, две седмици по-рано.
Лицето ми. Очите ми, гледащи отражението си. Къс и прав нос. Кожа, изпъната върху изпъкнали скули. Подути устни, които се притваряха в притеснена, леко уплашена усмивка. Тен, който не беше бял, както очаквах, а розов, току-що почистен. Накратко - приятно лице, което стоеше леко изкуствено, защото още не смеех да помръдна мускулите под кожата си и което ми изглеждаше като лице на азиатка, заради скулите и дръпнатите очи. Моето неподвижно и объркващо лице, върху което сега се стичаха две мокри сълзи, после още две и още. Моето лице, което ме разстройваше и което не можех да гледам повече.




– Косата ви ще порасне много бързо - каза сестрата – Вижте колко е пораснала за три месеца под превръзката. Миглите ви също ще се издължат.
Казваше се г-жа Реймонд. Тя се опитваше да ме среши доколкото може: три пръста коса, която скриваше белези, която тя сресваше кичур по кичур за да ѝ придаде обем. Почистваше лицето и врата ми с хидроскопичен памук. Заглаждаше веждите ми. Изглежда вече не ми се сърдеше за "кризата". Всеки ден ме гласеше като за сватба. Казваше:
– Приличате на малък будистки жрец или на Жана Д'Арк. Знаете ли коя е Жана Д'Арк?
Отвън ми бяха донесли, както бях помолила, голямо огледало, което стоеше закачено срещу леглото ми. Не се гледах в него само докато спях.
Тя ми говореше и с повече желание през дългите следобедни часове. Сядаше на един стол близо до мен и шиеше или пушеше на такова разстояние, че ако си наведях леко главата, можех да видя и двете ни в огледалото.
– Отдавна ли сте сестра?
– От двадесет и пет години. В тази болница съм от десет години.
– Досега имали ли сте болни като мен?
– Има много хора, които искат да си оперират носа.
– Не говорех за тези болни.
– Веднъж се грижих за една амнезичка. Беше отдавна.
– Тя излекува ли се?
– Беше много възрастна.
– Покажете ми още снимки.
Тя взимаше от един скрин кутията, която ни беше оставил доктор Дулен. Показваше ми една след друга снимките, които до момента нищо не ми напомняха, които вече дори не ми доставяше удоволствие да разглеждам, както в началото, когато си мислех, че съм на една крачка от това да открия продължението на жестовете, застинали върху гланцираната хартия с размер 9х13.
Гледах за двадесети път някой, когото съм била преди и който вече не ми харесваше толкова, колкото младото момиче с къса коса, което ме гледаше от огледалото.
Виждах също и една огромна жена с увиснали бузи, носеща пенсне* (*старовремски очила, които се закрепват на носа). Това беше леля Мидола. Тя не се усмихваше никога, носеше плетени шалове на раменете и на всички снимки беше седнала.
Гледах Жан Мюрно, която в продължение на петнадесет години, е била предана на леля ми, която неотлъчно е била до мен през последните шест или седем години, която беше дошла да живее в Париж, когато ме бяха преместили от Ница след операцията. Тя беше станала донор на кожата, която ми бяха присадили на лицето, един квадрат с приблизителна големина двадесет и пет на двадесет и пет сантиметра. От нея бяха и цветята в моята стая, които сменяха всеки ден, нощниците, които обичах да гледам, гримовете, които още не ми бяха позволени, бутилките шампанско, които нареждаха до стената, както и сушените плодове, които г-жа Реймонд раздаваше на колегите си в коридора.
– Виждали ли сте я?
– Тази млада жена ли? Да. Няколко пъти към тринадесет часа, когато отивам на обяд.
– Каква е тя?
– Като на снимките. Ще можете да я видите след няколко дена.
– Говорихте ли с нея?
– Да, няколко пъти.
– Какво ви каза?
– "Грижете се за детето ми". Тя е била нещо като довереница на леля ви, като секретарка или гувернантка. Тя е тази, която се е грижила за вас в Италия. Леля ви вече не е можела да пътува.
Жан Мюрно от снимките беше висока, спокойна, по-скоро красива, по-скоро добре облечена, по-скоро строга. Тя се виждаше до мен само на една от снимките. Имаше сняг. Носехме тесни панталони и платнени шапки с помпони. Въпреки помпоните, въпреки ските и усмивката на младото момиче, което съм била аз, снимката не даваше усещане за радост или приятелство.
– Изглежда все едно ми е сърдита.
Г-жа Реймонд обърна фотографията за да я разгледа и кимна с фатализъм.
– Сигурно сте ѝ дали добра причина, за да ви бъде ядосана. Знаете ли, правили сте не една или две глупости.
– Кой ви каза това?
– Вестниците.
– А! Ясно.
Юлските вестници бяха писали за пожара в Кап Каде. Доктор Дулен, който пазеше броевете, в които се говореше за мен и за другото момиче, още не искаше да ми ги покаже.
Другото момиче също беше в кутията със снимки. Те всичките бяха там - високи, ниски, приятни, неприятни, всичките непознати, всичките усмихнати със същата застинала усмивка, която ми беше омръзнало да гледам.
– Достатъчно гледах за днес.
– Искате ли да ви прочета нещо?
– Писмата на баща ми.
Имаше три от него, сто от роднини и приятели, които вече не познавах. Пожелания за бързо оздравяване. Живеем в тревога. Не спя спокойно. Нямам търпение да те прегърна. Скъпа Ми. Моя Мики. Мила моя. Мило дете.
Писмата от баща ми бяха мили, тревожни, плахи, разочароващи. Две момчета ми бяха писали на италиански. Едно друго, Франсоа, обявяваше, че винаги ще му принадлежа и че ще ме накара да забравя този ад.
Жан Мюрно пък ми беше изпратила само една бележка, два дни преди да свалят маската ми. Бяха ми я предали веднага след това заедно с писмата. Сигурно е вървяла с кутията сушени плодове, с коприненото бельо или с малкия часовник, който носех на китката си. В нея пишеше: "Моята Ми, Обич моя, пиленце мое, ти не си сама, уверявам те. Не се тревожи. Не бъди тъжна. Целувам те. Жан."
Нея нямаше нужда да ми я четат. Знаех я наизуст.