Продължава от тази тема!


Japan, region Kantō, island Honshū, Tokyo, airport Narita.


Дългите часове над Тихия океан ми се отразиха добре. Времето в Япония бе доста приятно. Чакаше ме лимузина. Дори охрана бяха изпратили, а също и ремарке за животните. Спомних си предното ми идване в тази част на света. Не беше за удоволствие, трябваше да работя. Новия господар на Якудза имаше нужда от подобаваща татуировка и беше избрал аз да му я направя. И той бе изпратил охрана на летището, за да ме посрещне. Заведоха ме в едно голямо имение извън Токио. Вишните бяха цъфнали и всичко бе обагрено в нежните им бледорозови цветчета. Точно като в древно хайко. Имах чувството, че съм на страниците на Шогун. Около мен се разхождаха хора с кимона и саморайски мечове. Този период доста ми помогна, за да подобря техниката си с моя меч. Не съм го използвала от години. А ето, че днес отново съм на същото това летище и ме чака подобно приключение. Изведнъж се почувствах толкова стара след като осъзнах от колко време не ми се е случвало нещо подобно. Сега бе идеалния момент. Дано пристигането ми тук да ми помогне да спра да мисля поне малко за Маркус и да се опитам да продължа. Но на къде? Защо пожела да заличи абсолютно всичко? Нямаше ли това да попречи на плановете му? Ами ако никога не си спомни за мен? Какво ще правя тогава? Какво ще правя сама до края на дните си? Не! Няма да мисля за това сега. Тук съм, за да продължа, а не да се самосъжалявам. Тук сигурно имат нужда от мен.
- Йокосо Нуниес сама. Йокосо Дево сан. – Колко предвидимо, всички знаеха коя съм. Всички имаха определени очаквания дори преди да са ме видели. Те знаеха, че кръвта на господаря им тече във вените ми и не можеха да си позволят да не ми отдадат нужното внимание. Почувствах се по същия начин, когато посещавах имението на Ле Морт. Но тук нещата бяха малко по-различни. Даже много по-различни. Шанкар нямаше деца и единствените му кръвни роднини бяха братовчед му Деймиън Ле Морт и неговото семейство. Тоест моето.
- Йокосо. – Отговорих им учтиво аз и се качих в лимузината.
- Шанкар сама ще ви приеме утре призори. До тогава можете да се насладите на гостоприемството в замъка.
- Благодаря ви. – Мислех, че ще отседна в някой от хотелите му, но явно за него пристигането ми бе много по-важно от всяко друго посещение. Определено имаше нещо, защото бе изпратил удвоена охрана. От кой се опитваше да ме защити? Дано да ми обясни всичко утре. Колата се движеше по една оживена магистрала и след половин час път сви в една не дотам голяма отбивка. Навлизайки в едно планинско село разбрах, защо бяха джиповете. Странно как лимузината успяваше да се движи по този малък и криволичещ път. Местното население бе сред полето и се трудеше неуморно. Сякаш навлизах в древна легенда. Зеленина, малки схлупени къщурки и приказен бял замък на върха на хълма. Тук времето бе спряло. Единствено колите с които бяхме дошли и дрехите ни подсказваха в кой век се намираме. Лимузината спря пред богато орнаментирани стълби. Един старец се приближи и ми отвори вратата. Наведе се в дълбок поклон.
- Йокосо Нуниес сама. – Гласа му беше дрезгав и грубоват.
- Йокосо. – Поклоних му се леко и аз. Той направи жест да го последвам към входа на замъка, но аз се обърнах в другата посока. Трябваше да се погрижа за животните си. След миг се появи един от конярите и отвори вратата на ремаркето вместо мен. Свирнах леко и Ангелът излезе сам, Силвър го последва. Посочих сваленото седлото и коняря влезе да го вземе. Оправих тъмно синята наметка на коня си, целунах го по челото и подадох юздата му на младежа. Обърнах се, за да последвам стареца и Силвър тръгна след мен. Мястото бе приказно. Не ми достигат думи, за да го опиша. Вървяхме по украсените стълби в замъка и всеки етаж бе по-неописуем от предния. Стаята предназначена за мен бе на последния етаж. Толкова ли много гости имаше, че бе останала само тя? Но когато ми отвориха, за да вляза бях потресена. Имах чувството, че съм на гости в Императорския дворец. Такова изящество и фина изработка на всеки детайл не бях виждала на много места в света. Може би специално за мен бяха поставили огромно европейско легло, нищо че не ми бе нужно. В центъра на помещението имаше нещо като фонтан с разпръснати във водата му цветове от бяла лилия. Завесите бяха леко събрани и дневната светлина придаваше някакво специфично обаяние на цялото помещение. Силвър веднага си намери няколко поставени уж небрежно възглавници до фонтана и се настани върху тях. Аз благодарих най-учтиво на симпатичното старче и той напусна покоите ми. Завъртях се, за да огледам всеки ъгъл на стаята. Опитах се да наизустя всеки сантиметър от нея. Разопаковах багажа си и веднага облякох една от черните си сатенени рокли, за да ми е по-удобно. Погалих Силвър и се проснах върху леглото. Сигурно стоях няколко часа в изучаване на рисунките по тавана. После станах, за да се разтъпча малко. Погледнах отново плика, който бях оставила на масичката до терасата, с недвусмисления текст върху него, изписан на английски: “Amarilis Núñez this words are suppose to be seen just and only from your eyes!” Взех го в ръце и се приближих до прозореца. Седнах на едно столче, а Силвър дойде и сложи глава в скута ми. Отново се зачетох в съдържанието на писмото. На пръв поглед някой би могъл да помисли, че е странно едно писмо да е написано на три различни езика. Може би за някой друг би било непонятно, какво бе написано там. Особено след като два от езиците бяха вече умрели и забравени. Но за двата века живот и любовта ми към другите култури имах прекалено много време и желание, за да изуча какви ли не езици, пък дори и някой от древните. А и покрай далечните корени на Маркус си мислех, че това може да ни сближи по-силно. Колко съм глупава. Нали нямаше да мисля за него. Нали щех да се опитам да пренебрегна болката, която ми причини с това си желание за забрава. Но как бих могла. Та той е всичко за мен. Той е бащата на децата ми, той е мъжа на живота ми. Обичах го безумно, а липсата на прегръдките му ми причиняваше неописуем студ. Сякаш бях в ледения кръг на Ада. Молех се единствено посещението ми тук да ми помогне по някакъв начин и да успея да събера мислите си в друга посока. Гледах листа с трите реда сякаш исках да го наизустя. Но просто се опитвах да вникна по-дълбоко в това съобщение. Исках да разбера какво се крие между редовете. На пръв поглед изреченията бяха много точни и почти елементарни. Но имаше и нещо друго. Не мисля, че Шанкар ги бе написал на три различни езика, само за да мога да ги упражня за пореден път. Ако нямаше нищо скрито писмото щеше да е написано изцяло на японски или английски.
Първият ред беше на японски, а превода му гласеше: „Отърси се от скръбта и се съвземи!” Да. Лесно е да се каже отстрани.
Вторият ред беше на древноегипетски и гласеше: „Ела в Токио, за да се срещнеш с мен и да последваш съдбата си!” И какво знае братовчеда на дядо ми за моята съдба?
Третия ред беше на древногръцки и гласеше: „Бъди сама и пази причината за посещението си в тайна!” Сякаш аз знаех каква е!
От къде ли Шанкар знаеше за болката ми в онзи момент? И какво знаеше той за съдба? Какво бе толкова специално в моята? Та нали всеки сам кове своята съдба? И всичко зависи от личния му избор и пътя по който поеме. Трябваше да почакам доста, за да получа поне някакъв отговор на въпросите си. Ето, бях дошла до тук. Никой не знае за причината на посещението ми, просто защото и аз не я знам. Защо ли беше нужно да ми изпраща такова писмо и то написано на няколко езика. Та в него нямаше нищо съществено, което да трябва да бъде скрито. Трябваше да изляза малко от тази стая. Ако останех още малко сигурно Маскус щеше да започне да ми се привижда на всеки орнамент в това помещение, а те бяха милиони. Вървях бавно, а Силвър ме следваше по петите. Моята лична охрана в това непознато място. От време на време се заслушвах в мислите му, които бяха не по-странни от моите. Как бе възможно и двамата да мислихме за подобни глупости? Как бе възможно един вълк да се наслаждава на японската култура и архитектура? Явно всичките тези години редом до мен му бяха нанесли непоправима вреда. Усмихнах се леко. Аз бях причината моя вълк пазител да обикне архитектурата дори по-силно от мен самата. Толкова места бяхме посетили заедно, че спокойно можеше да е лектор по История на Архитектурата в някой университет. Когато вървяхме, за да видя стаята си мислех, че гостите са доста и затова аз съм на последния етаж. Но сега, когато слизам надолу не виждах никого. Сякаш бях сама в целия замък и всички бяха някъде навън. Не бях свикнала на такава тишина. Особено през последните дни в дома на Калън на тази измислена сватба. Надявам се този театър да е помогнал на Зафрина и поне тя да се е отървала от лапите на Аро. Излязох в градината на замъка, за да убия още няколко часа от чакането си. Подухваше лек ветрец, който разнасяше сладникавия аромат от цветята наоколо и разпиляваше вече пуснатите ми абаносови коси. Птичките пееха нежните си песни, а водата в близкия ручей ромолеше приятно. Седнах на зелената трева, събух дървените си чехли и потопих ходилата си в ледената вода. Подпрях с ръка главата си и се загледах в хоризонта. Просто гледах и не мислех за нищо. Бях изключила съзнанието си напълно. Всичко беше толкова приятно, че дори не забелязах кога се е стъмнило. Обърнах глава към замъка, а той бе осветен от хиляди фенери. Огъня в тях мигаше игриво и променяше белия цвет на фасадата на сградата. Взех чехлите си в ръка и тръгнах да търся Силвър. Явно му беше писнало това безцелно стоене до ручея и беше отишъл да хапне нещо. Човешката кръв, която бях пила все още ме изпълваше с много енергия и аз не чувствах глад. Толкова неща ми се бяха случили, че дори още не бях решила каква кръв ще пия в бъдеще. Бях свикнала с животинската кръв, но човешката отваряше нови и непознати усещания и способности. В един момент се бях замислила дали след като ще съм до Маркус не би трябвало и аз да пия човешка кръв като него. Но сега, когато не бях сигурна че някой ден той отново ще е до мен тази мисъл не беше толкова настоятелна. Сега като си спомням всички битки и победи само с пиене на животинска кръв се чудя какво щеше да е ако беше човешка. Възможно ли е в някакъв момент да избера човешката кръв само, за да се преборя с враговете си? Но кои са те? От десетилетия никой не си позволяваше да ме предизвиква. Но дали това бе, защото бях доказала че съм силна. Или пък защото все повече вампири научаваха за връзката ми с Маркус и се страхуваха от Аро. Но никой ли не разбираше, че той е против мен и винаги е бил против. А може би защото узнаваха за връзката ми с други три клана и се страхуваха да се изправят освен срещу Нуниес и срещу някой от тях. Минах покрай един непознат за мене храст, откъснах един от цветовете му и го забодох в абаносовите си коси. Обичам да имам цветя в косите. Напомня ми за времето, когато бях малко момиче и тичах боса из гората около бащиното имение в Рио. Толкова невина, толкова безгрижна. Усмихваща се на всяка пеперуда, на всяка малка твар. Живота бе толкова спокоен и изпълнен с радост. Това бе единственото време, когато с Маркус бяхме напълно щастливи. Дори това да бе за кратко знаех, че се бе случило. А сега болката и самотата чукат постоянно на твоята врата. За малко си отидат, но после пак се завръщат. И после пак и пак и пак. Всичко се повтаря като ядски кръговрат, а Маркус, моя Маркус бе в центъра му. Съществото което бе успяло да ме направи най-щастливата жена на света сега ми бе причинило толкова силна болка, която разяждаше отвътре тялото ми. Това тяло преминало през хиляди битки и справило се с какви ли не опасности, се бе превърнало в крехка и изсъхваща вейка. Вейка, която дори лек пролетен ветрец би пречупила на две. Вейка намерила корените си, но останала без бъдеще. А неговата отрова тече във вените ми. Щеше ли да иска да ме преобрази ако знаеше, какво ще ми причини след два века? А дали знаеше? Никога ли не се е съмнявал, че някой ден плана му ще ни съсипе? Никога ли не се е съмнявал, че точно той ще ни унищожи или, че ще се провали. „НЕ! ПРЕСТАНИ! ТРЯБВА ДА МУ ВЯРВАШ, КОЛКОТО И ДА ТЕ БОЛИ! ТОЙ ЩЕ СЕ ВЪРНЕ ПРИ ТЕБ! БЪДИ СИЛНА! БЪДИ СИЛНА И ЗА ДВАМА ВИ!” Върнах се в стаята си и продължих да чакам. Малко преди да изгрее слънцето вратата се отвори, една фигура остави голяма кутия и се чу непознат глас.
- Нуниес сама, време е. – После вратата отново се затвори. Отворих кутията а в нея имаше красиво кимоно. Цялото бе украсено с рисунки на вишневи цветчета. Облякох се подобаващо и събрах косите си в кок с две от клечките за хранене, които бяха на масата. Закичих си едно бяло цвете и си сложих лек грим. След това излязох и последвах непознатата фигура. Не вървяхме дълго, само два етажа по-надолу. Отвориха поредните врати и аз стоях на входа на доста модерен кабинет. Е вярно, че мебелите си бяха старинни като мебелите из целия замък, но електрониката беше от последно поколение, а някой от нещата дори не бяха показани на пазара. А там до завесите стоеше фигура на строен господин, който гледаше през прозореца. Направих една крачка и вратата зад мен се затвори.
- Очаквах те. Извинявай, че се наложи да чакаш до сега, но всяко мое действие си има причина. Моля, седни. – Избрах си едно кресло и се настаних. – Надявам се да ти е било удобно в стаята, която избрах специално за теб. Да си призная, подготвях тази стая още преди да се родиш.
- Преди да се родя?
- Да. От мига в който майка ти се роди очаквах първата и рожба.
- Но защо стаята е обзаведена така? Аз можех да съм момче! – Господина се обърна и ме погледна. Имаше тъмно кестенява коса и странно червеникаво-кафяви очи. Не изглеждаше на повече от 27 години, но знаех че е на хиляди. Той седна срещу мен и скръсти краката си. Беше облечен в доста скъп западен костюм. За секунди обходих с поглед селия му тоалет. Направи ми впечатление златната му игла за вратовръзка. Това бе едно много нежно и изящно бижу. Уникална и фина изработка. Вгледах се по-добре, за да разбера какво цвете е. Беше лилия. Белите диаманти на мястото на листенца блещукаха на светлината. Толкова малка и крехка на пръв поглед, но вгледаш ли се разбираш, че очите са те лъгали. Тогава забелязах, че почти във всеки сантиметър от тази стая имаше това цвете. Стените, завесите, дори орнаментите по бюрото. Като някаква мания. Сетих се, че и в моята стая имаше бели лилии. Дали ги имаше из целия замък? Дали той беше бял точно заради това цвете? Може би се наричаше Замъка на Бялата Лилия? Усмихнах се на ум. Не исках да изглеждам груба или невъзпитана. Шанкар продължи да говори и това ме изкара от мислите ми.

Колите почти летяха по междущатската магистрала. Бяхме се разпределили. Мариус караше BMW-то на майка ми, а в нея бяхме аз, Сали, Мелиса и Ник. Това бе възможно най-безопасната за Мел комбинация. Дядо Деймиън шофираше тяхното Ауди и при него бяха баба, Стефи, Кори и Себас. Джаксън беше сам в двумесния си кабриолет. Той до последно се надяваше Касиди да тръгне с него, но нещо се обърка и тя щала да дойде по-късно сама. Кристофър, Мирна, Чейс и Мери-Лиса бяха в колата на Крис. А Спенсър возеше Талия и Евън-Конър. В началото ми се стори малко странно вампири да се придвижват с коли, но все пак жените бяха суетни и не можеха да си позволят да не са красиви дори на мнима сватба. И то особено, когато щяха да се съберат няколко клана. Да се пътува с кола е много по-бавно, но пък можеш да стоиш и да бездействаш. Спирахме няколко пъти, защото ние имахме нужда от храна, а останалите спираха, за да ни правят компания. Почти през цялото време си мълчахме. Никой не смееше да проговори и да започне темата, която не даваше мира на мислите на всички ни.
- Мислиш ли, че мама е добре? Дали вече е пристигнала в Токио или е още някъде над океана? – Започна леко притеснена Сали.
- Нямам представа дали е пристигнала, но мисля че е добре. Или поне се надявам да е така. От както е тръгнала не съм гледал в мислите и, но пък не спирам да усещам чувствата и.
- Майка ви е силна. В това не трябва да се съмнявате. А и отива при роднини. Е вярно, че през всичките тези години не бях съгласен с нещата, които правеше братовчед ми, но не мисля, че би си позволил да и стори нещо, с което да предизвика гнева ми.
- Особено, след като всички знаят, че той я е повикал. – Намеси се Себас. – Тя ми липсва. За два века сме се разделяли само веднъж. Когато отиде при Маркус във Волтера за известно време.
- Чудя се какво ли се случи? Той беше толкова щастлив, когато си спомни всичко и изведнъж …. Какво ли са си казали, когато се усамотиха? – Стефи беше разстроена. – Мариус, ти защо отиде при тях?
- Маркус бе изпратил Мари да ме повика.
- Че защо ще те вика? Ти знаеш ли нещо? – Баба беше леко подозрителна.
- Естествено, че знае. – Обади се Кристофър. – Та нали малко преди това двамата се бяха усамотили и си говореха. Е няма ли да ни кажеш какво крояхте или ще се правиш на невинен.
- Крис, не го нападай. Той не е виновен. – Талия се намеси.
- Виновен или не трябва да обясни. Казвай. – Настоя Кристофър.
- Нищо не сме планирали нито пък кроили. Просто Маркус ми сподели за едни свои притеснения и се чудеше как да постъпи.
- И защо ще пита теб за съвет. Не че вярвам, че Маркус Волтури би искал съвет от някой де! – В думите на Крис се усещаше неприязън. Той не харесваше баща ми и не го криеше.
- Защото аз бях единствения в неговото обкръжение, които може да му даде обективен съвет и за двете семейства. – Всички го гледахме неразбиращо и той продължи. – Маркус си припомни всичко, дори неща които Мари не знае за него. Тайни, които не бе споделял с никого, докато не дойде подходящия момент. И сега, когато Аро е нащрек и се опитва да ги раздели с всички сили той се притесняваше за нейната безопасност. Марк се колебаеше дали да загърби инстинктите си и да пренебрегне опасността от Аро и да остане с Мари или да пренебрегне любовта си за пореден път, за да намери решение на проблемите от Волтера.
- Е явно е предпочел да пренебрегне любовта си. За пореден път. Нима си мисли, че нейното сърце ще успее да се събера след толкова много болка? Той е глупак!
- Крис, моля те! Не говори така за баща ми. Той може да е всякакъв, но не е глупак. А всичко, което прави и е правел винаги е, за да предпази майка ми. В това можеш да си сигурен. – Погледнах Ники, а тя се беше натъжила. Приемаше Крис като баща, но сега той нападаше нашия истински баща и това я тревожеше. Прегърнах я силно, за да я успокоя. – Не се тревожи. Всичко ще се оправи.
- Но аз тъкмо се зарадвах, че сме отново всички заедно, а сега той тръгна за Волтера без дори да ни каже „Довиждане”. Защо? Не разбирам?
- Маркус ме накара да скрия всичките му спомени. Абсолютно всичко свързано с майка ви и вас двамата. Сметна, че за момента това е единствената възможност да ви защити.
- Искаш да кажеш, че той не помни мама? За това ли не реагира на кървавите и сълзи? За него тя е била някоя непозната? Горката мама! Бен, как е тя сега? Боли ли я още? Ти усещаш всичко, кажи ми.
- Съзнанието и е изпълнено с много мисли, но се опитва да не мисли за татко. Вече е пристигнала и се вълнува от мястото, където е отседнала. Смята, че е като приказка.
- Наистина ли? Нали не ме лъжеш? – Кимнах за да. – Значи е малко по-добре. Успокоих се малко. Ако се случи нещо важно за нея ще ми кажеш нали?
- Разбира се. Обещавам.
- Хайде деца, време е да продължаваме. – Каза баба. Всички се качихме отново по колите и продължихме пътя си към Маями.

(КРИСТОФЪР)

Още със слизането от колата се запътих към стаята на Мари. Не можех да се върна в нея, защото това вече не беше моята стая и реших да си изнеса багажа час по-скоро. Събрах всичко набързо и излязох. Слязох на долния етаж и за малко да се сблъскам с брат си на стълбите.
- Съжалявам Джаксън.
- А нищо и аз днес съм отвеян като теб.
- Нека позная. Касиди?
- Да. Надявам се, че няма да и хрумне да се върне във Волтера, а ще приеме поканата ми да живее тук с мен. Като говорим за това аз къде да се настаня? Стефани ми каза да се кача на този етаж, но не ми каза коя стая е свободна.
- Спокойно, аз вече съм я избрал. Ето там в дъното е. – И двамата тръгнахме по слънчевия коридор. Докато вървях забелязах блестящата си кожа в няколко от огледалата по стените. – Бях забравил какво е да блестиш на слънце докато бях в близост до Амарилис.
- Явно ще се наложи да ограничим дневните излизания до нейното завръщане.
- Трябва да го напомня и на другите. В такива слънчеви дни само Никол и Бенжамен ще могат да напуснат спокойно имението.
- А тя кога ще се върне? Защо изобщо замина за Япония? Тъкмо реших, че ще успеем да се опознаем.
- Нямам представа, защо замина, но явно е било много важно. След като прочете съдържанието на онзи плик изражението и коренно се промени. Единствено се надявам, че ако има нужда от нашата помощ няма да забрави да ни се обади.
- Ще се обади, не се притеснявай. А и нали е при роднини? Поне аз така разбрах.
- Да при братовчеда на дядо си Деймиън. Знаеш ли, когато се запознах с Мари в Нова Зеландия тя все още нямаше представа кой и е роднина. А сега се оказва, че голяма част от роднините и по майчина линия са вампири. – Замълчах за миг и отворих вратата на стаята. Не беше никак малка, с две легла персон и половина. Беше в свежи и пастелни цветове. – За сега ще сме тук. Но когато дойде Касиди Стефи сигурно ще те премести, за да сте двамата в една стая. Когато дойдат Ленъкс може би пак ще има разместване, но те пък са по двойки, така че това няма да се наложи. – Оставих багажа си пред големия гардероб и погледнах брат си. – Кое легло си избираш? Според мен ще ти е по-удобно това до прозореца. Така когато си лягаш, за да четеш или просто да бездействаш ще можеш да наблюдаваш и звездите.
- Няма значение. Където ме разпределиш. – Двамата се засмяхме. Подредихме нещата си по рафтовете и закачалките и аз реших да се поразходя. Взех една книга и излязох от стаята. Вървях по коридора и се опитвах да не мисля за Мари и това, че е там сама. Тогава приятен глас ме разсея.
- Хей Крис, от къде идваш? – Беше Стефани.
- От стаята в дъното. С Джаксън се нанесохме там току що. Но ми се струва, че няма да остана дълго в неговата компания.
- Защо? Какво е станало?
- А, нищо. Просто той много иска Касиди да дойде да живее тук с него и си мислех, че ако това стане трябва да ги настаним в някоя стая само двамата.
- Супер. Но сигурно ли е, че тя ще дойде?
- Не. Джей-джей се притеснява, че може да замине за Волтера и да не се върне. Или да я вземат насила за там.
- А сестра ми я няма, за да помогне ако се наложи. Явно известно време ще трябва да се справяме сами.
- Това ми напомня да ти кажа, че ще се наложи да преустановим дневните излизания на всички с изключение на Никол и Бенжамен.
- Защо?
- Виж се в огледалото, колко блестиш.
- Съвсем бях забравила за това. Благодаря, че ме подсети. – Стефани се загледа в отражението си. – Знаеш ли, че до сега само веднъж ни се е налагало да мислим за блестящата си кожа, защото Мари беше на гости на Марк във Волтера. А ето че сега пак ще ни се наложи. – Усмихнах се леко. Самото споменаване на неговото име ме изкарваше от равновесие. Изведнъж някой скочи на врата ми.
- Здравей татенце! – Беше усмихнатата ми Никол.
- Не е нужно да ме наричаш така. Знам, че Маркус ти е баща и нямам нищо против да се обръщаш към мен просто с Крис.
- Но и ти си ми татко. Не можеш да ме накараш да спра да ти го казвам. Знаеш, че и теб обичам. И ще съм много щастлива ако продължавам да имам двама татковци. Хайде усмихни ми се поне лекичко. Точно така, както преди. Не искам нещата между нас да се променят само защото и той е в моя живот. Обещай ми! Обещаваш ли!?
- Обещавам!
- Ура! Стеф хайде да видим Бен какви ги върши. Ти ще дойдеш ли с нас?
- Не. Ще се разходя малко в градината.
- Добре. После може всички да излезем и да си направим малко градинско парти. Какво ще кажеш Стефи?
- Трябва да го направим преди баба и дядо да са заминали за Бразилия. Щеше да е хубаво и кака да е с нас, но ще си направим много снимки, които да и ги покажем, когато се върне. Нали?
- Точно така. Чао татко Крис, после ще се видим. – Само кимнах и слязох по стълбите. Излязох до басейна и седна на една от масите. Загледах се в дърветата. Стоях известно време така, когато при мен дойде Деймиън.
- Здравей Кристофър.
- Здравейте г-н Ле Морт.
- Как си?
- Тревожа се за нея.
- Не си единствен. Чудя се, за какво я повика Шанкар?
- Може би ще разберем едва след нейното завръщане.
- От както пристигнахме говорил ли си с Бенжамен?
- Не, защо.
- Чудех се дали не е усетил нещо притеснително около майка си!?
- Не мисля. В противен случай щеше да ни каже, нали? А и Никол бе много щастлива, ако имаше нещо тя първа щеше да разбере. Аз се тревожа дали ако има нужда от нас ние ще имаме достатъчно време, за да реагираме адекватно.
- Какво правите двамата под това изгарящо слънце? Този чадър помага ли ви?
- С Крис си говорим колко се притесняваме за нашето момиче любима. – Рейвън седна в съпруга си и го целуна нежно по челото.
- Не се тревожете излишно. Моето момиче е силно много повече от колкото вие двамата си мислите. – Двамата само кимнахме в отговор. – Какво ще правим днес?
- Ники иска да направи градинско парти докато сте още тук.
- Прекрасна идея. Едно хубаво парти, за да се разсеем от тревогите. А и последното на което присъствахме не беше никак истинско. Надявам се единствено Зафрина да е спасена защото Качири ще е съкрушена ако загуби едно от момичетата си.
- Да това много ще разстрои сестра ти любима. Но мисля, че Аро не се усъмни в истинността на събитието. А и беше по-доволен от това, че Маркус се връща с него във Волтера без Мари.
- Интересно как така изведнъж реши да я забрави и накара Мариус да промени отново всичко в главата му. Дали си е спомнил нещо, което може да е опасно за живота на Мари, за да го направи токова бързо и без предупреждение? – Семейство Ле Морт ме погледнаха озадачени, но не можаха да ми отговорят. Известно време стояхме така мълчаливи, всеки задълбочен в собствените си мисли. Стояхме и чакахме да разберем нещо повече или за Мари или за партито.

Още с пристигането ни в Маями обиколих цялото имени. Исках да опозная всяко кътче тук. Всяка спалня бе обзаведена според характера и предпочитанията на обитателите си.
Кори пренесе багажа си при Стефани и ми предостави стаята си. Е не трябваше дори да излиза от този коридор, защото стаята на Стефи беше през една от моята нова. А тази между нашите бе на Никол. Разопаковах нещата си и осъзнах, че не притежавам нищо, защото дрехите ми не можаха да запълнят дори два рафта. А на закачалките бях окачил едно яке и два чифта дънки. Никол и Стефани влязоха и казаха ухилени в един глас.
- Ура, ще се ходи на пазар. Колко е хубаво, когато има нова жертва!
- Нова жертва ли? Кой ще е жертвата?
- Ти!
- Аз? Но защо? Какво съм ви направил? – Двете прихнаха да се смеят.
- Неее. Просто в тази къща сме ходили по магазините с всички мъже и вече ни беше доскучало. Но сега, когато вие сте тук нещата се променят.
- Сега ще заведем теб, а после Джаксън и Мариус. – Гледах през прозореца и се опитвах да измисля как да им избягам, когато видях Кристофър да стои до басейна.
- Какво му е на Крис? – Попитах ги аз.
- Изнесе си нещата от стаята на мама и двамата с Джей се нанесоха в една от стаите в дъното на нашия коридор.
- Сигурно е тъжен? Как ли се изнася багаж от стаята, в която си живял толкова дълго с любимата жена?
- Всъщност той не живя там толкова дълго.
- Така ли? Това не го знаех.
- Той пристигна в Маями средата на Март. И от тогава е в стаята и.
- А преди това не са ли живели заедно?
- Не. Бяха заедно един месец в Нова Зеландия, но тогава ние бяхме на почивка там.
- Как ли се е съгласил да дели с нея легло, което тя е делила с татко?
- Просто, защото баща ви дори не е виждал това легло.
- А татко? Мама е живяла с него, нали? – Заинтересува се Сал.
- Да. Два пъти. Е три като броим този, преди да се родите.
- Стеф, разкажи ни как са се запознали. Но сега, а не тогава. Времето от тогава си го спомняме. – Помолих аз.
- Добре ще ви разкажа. И без това няма какво друго да правим точно сега. – Тримата седнахме на леглото ми и леля продължи да говори. – Когато в началото на двадесети век дойдохме в Маями заживяхме извън града, в един старинен замък на брега на океана. Майка ви обожава шума на разбиващите се в скалите вълни. Тогава бяхме доста буйни. Мари ни караше по цял ден да тренираме и да упражняваме бойните си умения или да учим нови такива. По това време все някой идваше, за да се пребори с нас. Ту минаващи номади, ту съседни кланове. Но ние се справяхме добре в защитата си, дори доста добре и това привлече вниманието на Волтури. – Изведнъж Себастиан нахълта в стаята и Ники подскочи.
- Какво правите?
- Хей Себас, стресна ме. – Скара му се тя. - Леля ни разказва как са се запознали мама и татко тук в Маями.
- О първата им среща беше много забавна.
- Разкажете ни.
- Да ви кажа много е странно да се почука на вратата и когато отвориш пред теб да стоят тримата главни Волтури без предупреждение или покана. Веднага се чудиш дали не си сгафил нещо. По това време сестра ми беше излязла на езда и ние със Стеф трябваше да ги посрещнем. Поканихме ги и им обяснихме, че в момента я няма и ще се наложи да я почакат, защото Аро държеше да говори лично с нея и не показваше желание да си тръгнат. Честно казано известно време си говорихме пълни глупости. Но изведнъж Мари нахълта бясна и размахваше камшика си. Цялата беше в кал и кръв, а косите и се бяха разрошили и стърчаха навсякъде. - Себастиан се разсмя на собствения си разказ. - Тя профуча покрай седналите гости и дори не ги забеляза, защото се насочи право към нас двамата. Започна да ни разказва как е яздела в гората с най-новия кон, който тъкмо беше обяздила и как ги нападнала мечка. Понеже коня беше млад и се уплашил. Вдигнал се на задните си крака и я съборил в калта, а после избягал. Според думите на Мари мечката се зарадвала, че все още имало, какво да хапва, нали чува мислите на животните. И тя бясна я ударила с камшика си през муцуната, защото животното било причина тя да се изцапа толкова. Мечката на свой ред се разярила и и се нахвърлила, а сестра ми с два замаха на ножа си я повалила, но кръвта и я оплискала. Тогава аз се разсмях. А тя бясна ме пита ”Какво се смееш Себастиан? Знаеш ли колко трудно се изкарва кръв от бяла риза?” А аз само поклатих глава. „Много е трудно, така да знаеш.” Аз продължих да се подхилквам, а тя продължи „А знаеш ли колко ме хвана яд, когато осъзнах, че е можело да я поваля още в началото и сега да трябваше да се боря само с калта?” Тогава Маркус се приближи зад нея и леко се изкашля. Тя се обърна и се ококори. „Защо не ми казахте, че имаме гости? Какво ли ще си помислят, за мен след като ги посрещам така?” Запъти се към вратата, когато той каза „Е поне знаем какво се е случило.” Тя излезе по същия фучащ начин, по който и дойде и се запъти към кулата, в която бяха покоите и. А аз вече не се сдържах от смях. Дори Марк се усмихна леко, без да го видят другите де. Не след дълго Мари се върна, вече облечена в рокля. А леко влажните и коси се спускаха по голите и рамене. Аро се зачуди, че заради тях се е изкъпала, но той не я познаваше. Е все още не я познава. Маркус я посрещна на вратата и и целуна ръка. Още тогава се усети, че между тях прехвърчат искри. Аро се представи, а после представи и братята си.
- Колко хубаво. – Въздъхна Ники. – И после какво стана? Той каза ли и че се е влюбил в нея? Как остана да живее с вас?
- Е не ми се вярва да и е казал, че я обича още първия ден. Но доколкото си спомням те доста често се усамотяваха по време на престоя на Волтури при нас. Ту се разхождаха в градината, ту четяха някоя книга в библиотеката. Той обичаше нощем да обикаля и да и бере диви цветя и да и ги подарява рано сутрин по изгрев слънце. Когато Аро реши, че е видял достатъчно и ще си ходят, защото не сме голяма заплаха за него, понеже сме миролюбиви и само се защитаваме. Марк каза, че ще остане още малко. Аро не беше много доволен от това, но не можеше да си позволи да спори с Маркус пред нас и се съгласи.
- Колко време остана? – Попитах аз чакайки Стефи да продължи.
- Три години, но постоянно получаваше разни писма и известия от Аро, че имало проблеми с това, трябвал му за онова. И тогава Марк разбра, че ще е по-добре да се върне във Волтера и покани Мари да го последва. Разбира се тя веднага отказа, заради нас. Но ние със Себас успяхме да я убедим да замине, защото ни беше трудно да пренебрегнем мъката в очите на Маркус. А и Кори и брат му вече се бяха присъединили окончателно към нас и нямаше да сме сами. Когато замина тя не мислеше колко време ще остане, защото все още се притесняваше за нас, но братята Кармайкъл бяха много убедителни. А когато се върна след няколко месечно гостуване ни разказа, че не и е било много приятно там. Каза, че в този замък не е могла да прави почти нищо от нещата които обича. Постоянно е стояла вътре и е общувала единствено с Волтури. Тогава са се сприятелили с Атендора, защото и тя е била самотна като Мари. Кака каза, че Аро постоянно се е опитвал да я убеди, че посещението и било нежелано, ненужно и глупаво. Е не в пряк текст, но тя е проницателна. Единствената причина поради която остана толкова дълго там бе Маркус. Каза, че доста са свикнали един с друг и не е искала да го нарани като си тръгне. Но единствената възможност да остане без проблеми там е да стане Волтури. Да стане една от тях. А това е цена, която тя никога не би платила.
- И си е тръгнала? – Попита Сали.
- Е не веднага. Марк виждал, че нещастието и нараствало, а сивотата на замъка не и помагало и я завел на екскурзия в Марсилия. Родния град на майка ни. Двамата се опитвали да намерят някакви следи за семейството и, но тогава дядо не е имал желание да бъде намерен. И те се върнали във Волтера. А малко по-късно сестра ми се прибра в Маями.
- А после какво стана? – Себастиан продължи.
- След това си пишеха писма, но не беше същото. Марк ни дойде още няколко пъти на гости, но за много кратко. А тя така и не се върна във Волтера, за да го види или да се съберат. Е ходи веднъж до там заради Едуард Калън, но така и не е влязла във замъка. След това не знам какво стана, но писмата намаляха. Не знам кой от двамата е решил да увеличи срока между две съседни писма, но това се отрази и на отношенията им. Е възможно е и Аро да има пръст в това, но е почти недоказуемо. После отидохме на екскурзия в Нова Зеландия и Мари срещна Кристофър и се влюбиха, а писмата и обажданията окончателно спряха. Сестра ми си помисли, че Марк и се сърди, че е продължила напред и затова не иска да говори с нея. До момента, в който той се появи на вратата на Калън и всичко започна отначало. – Докато слушах думите на Себас и Стефи забелязах, че Мариус стои на вратата и също слуша с интерес. Е поне сега не се налагаше да му разказвам, какво ново съм научил за родителите си, защото сам го беше разбрал. Салидора ме прегърна силно и леко ме стресна.
- Какво има? Разчувства ли се? Или се натъжи отново?
- Не знам. Може би по-малко и от двете. Азриел, мъчно ми е за тях. Мъчно ми е, че пак са разделени.
- Успокои се. Ще се справим. Ще направя всичко по силите ми, за да им помогнем и отново да са щастливи и заедно.

Когато приключихме разказа си, със Себастиан излезнахме от стаята, оставайки Бенджамен и Никол насаме за малко.
- Какво мислиш да правиш сега, братко? - попитах го аз.
- Ами незнам. Мисля да отида на лов... искаш ли да дойдеш с мен?
Замислих се. Исках да поговоря с Кори, но това можеше да почака.
- Добре! - отвърнах му окончателно и двамата се запътихме навън. - Къде ще ходим? Имам предвид на близо или по-надалече? - чесно казано не ме интересуваше особено. Просто исках да поговоря с него.
- Където кажеш! - отвърна той и ми се ухили.
- Искаш ли да те заведа на едно място, което открих преди време?
- Добре. На добро място ли е?
- Зависи какво разбираш под това! - засмях се, намигайки му и се забързах напред. Усетих как той изведнъж се притесни и чесно се разколеба дали иска да ме вземе със себе си. Понякога се стряскаше прекалено много!

- Почакай, Стеф! Моля те! Знаеш, че не съм направен да тичам! Спри де! - примоли ме се той, задъхвайки се само след половин миля.
- Добре, Бас. Но ако спираме на всяка миля няма да стигнем скоро, разбери го просто!
- Добре, само ми дай минута ... почивка... - каза той, падайки на земята. Не беше чак толкова много пътя! Може би му ставаше нещо! Уф! Писна ми. Ако още веднъж се наложеше да спрем, щях да му отрежа главата през кръста.
- Хайде! - казах му аз. Той се изправи и отново го поведох.
Съвсем скоро стигнахме и за моя изненада не се наложи да спираме повторно. Заведах го насред затвора в Мисисипи.
- Стеф! Стеф! Стеф! Стеф! - повтаряше той стреснато, загледан в решетките на разпростиращия се затвор.
- Спокойно, Бас. Сякаш не си виждал друг път затвор.
- Всъщност съм виждал само по филмите.
- Какво имаш предвид с това? Едно време живеехме близо до такъв подобен... не си ли спомняш.
- Знаеш ли какво, Стеф? Мисля, че си полудяла. Може да не съм чувал за затвори, но съм чувал за жени на твоята възраст, които губят расъдъка си.
- Моля?! Ох, Бас! Не е това, което си мислиш!
- Ти пък от къде знаеш какво си мисля? - попита ме той с озадачен поглед. Аз наклоних глава на една страна, чудейки се как така може да е забравил, че чета мислите му. Той обаче се сети преди да го изрека и се засмя.
- Добре, добре! И все пак не разбрах какво правим тук...
- Търсим!
- Аха. - отвърна ми той и наостри уши. Приклекна до мен като истински бандит и прилепи ухо за стената.
- Бас... няма нужда да се вживяваш толкова.
- Глупости, Уатсън! Ще намерим това, за което сме дошли! Аз ще дебна оттук, а ти иди от другата страна! - каза той с възторжен глас.
- Добре, Холмс. - отвърнах му аз и се засмях. - Само да ви кажа, че ще ни донесат това нещо. Няма нужда ние да го намираме.
- Аха ... е, няма значение. Пак ще трябва да се услушваме!
- Хм. Добре, добре. Ти се услушвай, а аз отивам да взема пратката. Нали?
- Да. Ъ ... не. Ти ме подведе в унеса ми. Не е чесно!
Не исках да го слушам повече и започнах да се катеря по оградата. Скоро вече бях отсреща и видях подателя. Беше мургав мъж, мусколест и набит на вид. Лицето му бе миловидно и доста бледо. Но определено не бе вампир. Той извади зад себе си папката, за която бях дошла и ми я подаде.
- Мерси. - обърнах се да си ходя, но мъжът ме хвана за ръката.
- Моля ви! Обещайте ми, че ще я намерите!
- Обещавам! - отвърнах му аз с топъл поглед и отново прескочих стената.
- Какво е това? - попита ме Себастиан.
- Някои ... нещица, които ще ми помогнат много за напред.
- Хъх? - попита му той, доста объркан.
- Спокойно Бас. Не съм се замесила с мафията, както ти си мислиш. - видях че си отдъхна и продължих. - Хайде сега да отиваме на партито на Сал, защото иначе ще забележат липсата ни.

- Какво има? Разчувства ли се? Или се натъжи отново?
- Не знам. Може би по-малко и от двете. Азриел, мъчно ми е за тях. Мъчно ми е, че пак са разделени.
- Успокои се. Ще се справим. Ще направя всичко по силите ми, за да им помогнем и отново да са щастливи и заедно.
- Да, знам, но кога ще дойде момента когато ще можем поне един ден да сме цялото семейство без проблеми и тревоги.
- Ммм и аз това искам.
- И разбира се ще стане все някой ден, но сега да не потъваме в мрачни мисли за ненастъпващото бъдеще, а ела да ми помогнеш да организирам градинското парти, за да разтикам мрачния облак застанал над къщата. - набързо изтичах до прозореца. - А и ... няма да се измъкнеш от пазаруването. - Бен ми се усмихна в отговор.
Хванах го за ръката и го поведох към градината. Навън духаше лек ветрец, разнасящ притния аромат на цветя. Баба, дядо, татко Крис и Мариус си говориха на една страна, а другите стояха поотделно и бяха потънали в мисли.
- Ей, какво става тук. Айде сега всички да потънем в самосъжаление. Няма само защото незнаем какво става, да мислим, че нещо не е наред. Вярвам, че мама е добре, някъде на много хубаво място с добри хора и има работа или просто си почива .... - всички ме погледнаха озадачено - Ставайте и донесете маси и някой друг стол, а бабо ти ела с мен, Стеф ти донеси от онези .... Къде е Стефани? - завъртях се няколко пъти с опит да я намеря.
- Аха, а къде държите столовете - попита Бен оглеждайки градината.
- В онази малка пристройка.
- Тук сме - отговори Стефани изкачайки отзад, а скоро задъхано се приближи и Себастиан.
- Зададох на всички нещо да правят. Не искам никой да е тъжен, самотен, а още по-малко мама би го искала. Надявам се, че поне това ще разбедри леко обстановката. А колкото до мама, не исках е далеч от нас, но знам, че има причина по-която е заминала и сега най-вероятно си почива, невярвам да е потънала с самосъжаление и отчаяние, тя е силна. -казах на Бен. - Можеш ли да преместиш онази статуя към фонтана?
- Това го е наследила от майка си - подхвърли чичо Бас на Бен, докато пренасяше едни големи тонколони. - аз се усмихнах.
- Ей, какво е това? За...
- Да не мислиш, че ще хапваме ордьоври и ще слушаме Чайковски, нали искаш да се забавляваме. - ухилено ми отговори Себастиан.
- Оф, добре, добре. - захванах се да подреждам.
Неусетно започна да се стъмва. Вятърът се усили и разпиляваше косите ми, затова се вързах. Всички се бяха събрали и си говореха. Партито май вършеше работа, поне за малко бях изкарала от ума им надвисналите проблеми и грижи.
Седнах да тревата, извън придаващите светлина факли. Чувствах се щастлива когато доставях удоволствие на някой, но не можех да спра да мисля. Усещах вятъра, който напълно ме унасяше. Опитвах се да мисля за хубави неща. Отново и отново се връщах назад във времето и гледах като филмова лента всичко, което беше заличено от ума ми. Красивата, дори трогателна история на родителите ми, всичко което са преживели, всичко през което са минали и се отново за разделени.
- Ах Ники, мислиш винаги за другите. - каза Бен и седна до мен.
- Просто мисля. Отивай при другите забавлявай се.
- Няма какво да правя. Темата на разговор вече е за футбола, а момичетата си говорят за сватбата на мама. Стефи замина някъде с Кори, а Бас се изживява като д-джей. Баба и дядо отидоха на разходка, а Крис на лов.... Ти са какво мислиш?
- Няма значение. - Станах и заедно е Бен е присъединихме към останалите.

Бях седнала на една скала, полюшвайки краката си над водната бездна и гледах океана, там близо до хоризонта. Там където трябваше да е Америка, но разстоянието бе прекалено голямо и за силен вампирски поглед. Струваше ми се, че съм сам сама на ръба на света… на самотен, брулен от вятъра бряг, където няма нищо друго освен мекия прибой на вълните и аз. Водата в далечината постепенно започваше да се обагря в по-светли и топли цветове. Слънцето бавно и сякаш сънено се надигаше из под своята тъмно синя, почти черна нощна завивка. Първо се показа малка златисто-огнена ивичка. Постепенно тя се разширяваше и се обагряше и в огнено-червено. Сантиметър по сантиметър до самия край на великия горещ кръг. Стоях и гледах изгрева мълчаливо. Помагаше ми да не мисля за всичко, което бях научила предния ден. Тревите зад мен от тъмно зелени за миг станаха светли и весело се полюшваха от лекия бриз. Заспалите птици и животни се разшумяха, сякаш искаха да си кажат „Добро Утро Приятели!” Е почти го направика, но по някакъв странен и техен си начин. Песента на птиците покри като с перелина близката гора и се понесе над водата на океана. Отиваше да приветства току що събудилото се слънце. Въздуха се изпълни с аромата на цветя. Сладникав, но примесен със солеността на океана. Тази сутрин, той наистина си заслужаваше името, защото бе по-тих и от многобройните зрънца пясъка по бреговете си. Толкова много, а в същото врема така самотни бяха песачинките. Слънчевите лъчи нежно галеха ледената ми кожа и се опитваха да я затоплят поне малко. Чуството бе приятно, но целта непостижима. Не си спомням кога за последно стоях така спокойно и гледах изгрева. Когато бях момиче обичах да го наблюдавам. Но от както Маркус навлезе в живота ми съвсем го забравям. Спомням си, че веднъж почти го убедих да останем и да посрещнем изгрева заедно. Да, почти. Секунда преди да започне той се изпари и ме остави сама. Сякаш някой от Волтури можеше да го види в този момент. Или се страхуваше да ми се покаже на дневна светлина. Сякаш след един мой поглед можех да забраня на сърцето си да го обича. Но как бих могла? Дори и сега, когато си тръгна от мен, когато сам пожела да ме забрави, не бих могла да не го обичам или да го намразя. Сега, когато знаех цялата истина можех само да си спомням за щастливите ни мигове и да чакам. Да чакам отново да си спомни за мен, за децата ни. Да пожелае да ме прегърне, а аз да положа нежно глава върху релефната му гръд. Да вдъхна от аромата на парфюма му по бялата му шия. Да вплета пръсти в косите му, а той нежно да целуне някое от голите ми рамене. Защо ли това му каресваше, като някой фетиш. „Липсваш ме! Липсваш ми толкова, че дори разума ми не може да ме спре да не те посетя във Волтера.” Извадих телефона си от малката чантичка в скута ми. Това бе лошото да си облечен в кимоно, нямам двобове и трябаше да разнасям тази малка чантичка навсякъде с мен. Погледнах дисплея, а от там той ми се усмихна. С тази негова толкова здържана усмивка. Прерових няколко пъти списъка с контактите си. Нещо в мен пожела да му се обадя, но разума ме спираше. Когато за пореден път маркера застана върху името му палеца ми по енерция натисна зелената слушалка. За миг изтръпнах. Нямаше връщане назад. Не бях някаква тийнейджърка, за да затворя точно сега. За жалост след третия сигнал свободно се включи секретаря.
- Това е телефонния секретар на Маркус Волтури, в момента съм много заед или просто не искам да говоря с вас. Знаете какво да правите след сигнала. – След това се чу едно ‘ПИУУУ’. Трябваше да му кажа колко много го обичам. Трябваше да му кажа, че ми липсва и че не съм изгубила надежда за нас.
- Маркус, аз съм Амарилис. Знам, че не ме помниш. Ти така пожела. Но има нещо, което трябва да ти кажа и то не търпи отлагане. Маркус, обичам те! Обичам те толкова мното, че това чуство ме изтощава и всичко в мен крещи от болка! Липсваш ми! – Замълчах за секунда. - Ако случайно се питаш къде съм, то знай, че съм в Япония. Довиждане или пък сбогом. Не не е сбогом, защото някога ти ми обеща, че ще се върнеш при мен и отново ще сме заедно. Затова просто ЧАО. – Тогава отново чух онова гадно ‘ПИУУУ’ и връзката прекъсна. „И сега какво? Нима си мислиш, че той ще ти се обади и ще ти каже, колко много те обича и че е направил голяма грешка?” Наведох се леко напред и погледнах бездната под краката си. „Не. Не си мисля това. Но поне сега нещо в него ще се съмнява, ще се чуди. Ще се пита коя съм. Може точно това съобщение да го накара да иска да си спомни. Или просто гласа ми да му се строи познат.” Вятъра леко се усливаше. „И какво ако си спомни. Нима си мислиш, че ще хукне насам, за да те търси? Та ти много добре знаеш, че това няма да се случи. Ако сега се запъти насам, то всичко което е направил в последните дни ще е напразно и ще те изгуби завинаги. Но този път няма да ви разделя само разстоянието, а и смъртта. Твоята смърт.” Един скален орел прелетя над главата ми. „Нима смяташ, че направих огромна грешка? Какво направих!? Защо трябваше да послушам чуствата, а не разума? А сега ако се случи нещо? Не, не, няма да мисля за лоши неща. Ще съм позитивна. Ще съм силна и ще го чакам да се върне сам.” Наместих се още малко върху скалата и парче от нея се отчупи и падна във водната бездна под мен. „А какво друго ти остава? Не можеш да отидеш при него. Не че Атендора ще ти позволи, след всичко което научи. А и имаш мисия. Имаш задачи за изпълняване.” Силвър ме погледна изненадано. Мразеше да правя така. Сама си играех доброто и лошото ченге. Добре, че на километри около мен нямаше някой, който да успее да ме чуе. Той ме бутна с муцуна и ме погледна в очите.
- Не ми казвай, че искаш да се връщаме в замъка? Не искам! И Шанкар и Атендора ще разберат, че крия нещо. Нееее. Сега не мога да им кажа, че му се обадих. – Прокарах пръсти по меката му сребриста козина. – Какво ли щеше да стане ако ми беше вдигнал? Ами ако сега ми се обади да ме пита защо му оставям такива странни съобщения? Ужас! И какво да му кажа сега!? О не ме гледай така, защото ще съжаля още повече за действията си. – Чух шум в гората зад мен.
- Какво си направила?
- Ати!? Амм... Нищо?
- Звучиш като някое дете, което са го хванали с ръка в буркана за сладки, а то отрича, че изобщо е в кухнята.
- Ооо, я стига. Аз не съм дете. Или поне се опитвам да не се вдетенявам на моменти.
- Добре, няма да те питам повече. А какво правиш тук, толкова рано.
- Посрещах изграва. Сама! – Казах аз с посърнало лице.
- Пак мислиш за него, нали? Но защо го правиш като те измъчва толкова.
- Това е нещото, което в този момент не мога да контролирам. Колкото и да се опитва, с каквито и мисли да си пълня главата, тази се покатерва над всички останали и застава на чело.
- Милата ми тя. – Каза Атендора и ме погали по косите. – Ела. Трябва да хапнеш нещо. Шанкар каза, че скоро трябва да тръгваме, а ти трябва да си силна. Изпитанията, които ни чакат няма да са никак леки. – Изправих се бавно и за последен път погледнах океана и слънцето над него. След това последвах Ати и Силвър към белия замък на Шанкар.

(Мариус Дрейк)

Имението Нуниес бе доста голямо и светло. Нещо много нетипично за друг вампирски дом в близост до хората. Но дарбата на господарката да крие блестящата кожа на целия клан им позволяваше да живеят където си пожелаят по земното кълбо. Личеше си, че Мари е обзавела дома си с много вкус. Оставих багажа си в стаята, която ми показа Стефани и се разходих наоколо. Търсех възможно най-тъмното място в имението. И го намерих. Закрития басейн бе в нещо като подземие. Един изцяло нов и различен свят. Нещо като малко скътано и мрачно убежище. Помещението напомняше за Хавай или Япония. Имаше три тераски с бамбукови перила, маси, сгъваеми столове и шезлонги. На едната в дъното, малко по-голяма от останалите имаше имитация на бамбукова къщичка. Може би бе парна баня или сауна, но не отидох до там, за да се уверя. А и това си бяха повече женски работи. Настаних се на един сгъваем стол малко по в страни от входа. От мястото ми се виждаше цялата отсрещна стена продължаваща от бамбуковата къщичка до третата тераса. В основата и имаше големи неоформени камъни разделящи я от басейна, а върху тях лампи като малки огньове разхвърляни из помещение. Но когато се вгледах по-добре разбрах, че това наистина бяха огньове или по-точно запалени свещи. Сякаш бяха хиляди, пръснати из цялото подземие. Явно някой се грижеше да са постоянно запалени. Сега като се замисля, цялото имение изглеждаше така сякаш някой току що го е почистил, но не бях усетил никого. Може би обслужващия персонал не стои тук, когато има гости и то червено-оки. В ляво, близо до къщурката от няколко по-високи камъка бе оформен малък водопад вливащ се направо в басейна. А от края на скалите по цялата стена бе изписан планински пейзаж. Нарисуваните дървета и треви на моменти се допираха до естествени. Или поне приличаха на такива. Все пак тук не влизаше слънчева светлина и не беше възможно да живеят, или пък не. Може би имаше някакви видове, които не са любители на слънцето като повечето вампири.
Отпуснах се назад и се вгледах в рисунката. Тя беше някъде там. В Япония. Бен каза, че не е мислила за постъпката на Маркус. Опитвала се е да се разсейва от тези мисли. Сигурно в този момент научава цялата истина, съдбата си. Може би вече е простила на приятеля ми? И аз от части съм виновен за всичко това, както каза Кристофър. Може би трябваше да спра Бенжамен, за да не разказва точно сега всичко. Или пък трябваше да дойдем по-рано, за да може Амарилис да не се засече с Аро на сватбата и да си тръгне преди той да дойде. Е да, но ако Азриел е наследил ината от майка си, на дали щеше да се случи точно така. Поне всичко скоро ще свърши и семейството и ще разбере каква е истинската причина аз да съм замесен в тези събития. Бях се заклел да съм и верен преди повече от 3 хилядолетия. Преди още тя да се е родила. Не мога точно сега да наруша дадената от мен клетва. Не бива. Не е и нужно. Всички ще разберат в точния момент. Нито секунда по-късно нито секунда по-рано. А до тогава аз ще направя всичко по силите си да защитя Бялата Лилия и нейното наследство. Клел съм се в живота си и това и ще сторя. Ако се наложи ще дам живота си за да опазя нейния.
Чудя се кога ли Маркус ще се свърже с мен? Приятеля ми ме накара да изтрия всичко, но аз нарочно оставих малки и на пръв поглед незабележими за другите следи. Оставих спомена му за меките и коси, за аромата на кожата и, за топлите им целувки. Оставих и спомена, че знае, че някоя жена го обича по-силно дори от собствения си живот. Всичко друго бях скрил така старателно, че само аз да мога да го открия отново. А Аро, каква физиономия направи, когато докосна ръката му и видя само едно черно пространство на самота и тъга. Защо ли не го докоснах отново и да му объркам малко неговите спомени. Веднъж ми се бе налагало, за да скрия присъствието си и това на номада във Волтера. И след три хиляди години действието ми над него не бе отслабнало и той не ме позна. Нямаше как да разбере и че с Маркус сме приятели още от тогава и че крием една и съща тайна способна да отслаби властта му и да го съсипе.
От към входа на помещението се чу шум. За секунда бях до вратата и я отворих, за да видя кой е. Беше едно от момичетата на Нуниес. Мисля, че се казваше Талия, жената на Спенсър.
- Ето къде сте г-н Дрейк. От кога ви търся.
- Търсила си ме? Защо?
- Г-н Ле Морт ме помоли да ви потърся. Той е в градината със съпругата си и Кристофър.
- Знаеш ли за какво ме търси?
- Не ми каза.
- Ще ме заведеш ли при тях?
- Да. – Кимна тя и тръгна нагоре по стълбите. Вървях след нея и се чудех защо ли ме вика дядото на Амарилис. Беше невъзможно да знае нещо или пък грешах. Дали и той не беше един от нас? Възрастта му го позволяваше. Но ако е така, той не би могъл да знае за мен. Освен ако … Не. Това е невъзможно. Ако беше така щеше да има може би друго мнение за …. „О стига си мислил такива неща. Ако е това, скоро ще разбереш, ако не е, също скоро ще разбереш.” Дневната светлина ме накара леко да присвия очи. Няколко часа стоях в подземието и бях привикнал към леката светлина там. Разклатих глава, за да свикна по-бързо с новото място и след това се огледах. Семейство Ле Морт бяха седнали под един чадър и Кристофър бе с тях. Приближих се бавно до тях.
- Добър ден. Явно се наслаждавате на слънчевите бани. – Казах аз с усмивка. – Може ли да седна при вас?
- Сякаш някой може да те спре! – Изсъска ми Кристофър и показа зъбите си.
- Крис, моля те! – Каза Рейвън и той се кротна.
- Не съм си мислел, че ще започнеш да ме харесваш. Особено след като разбра, че с Маркус сме приятели и затова той ми е поверил сина си.
- Не ме интересува с кой си приятел и с кой не! Просто ти нямам доверие! И ще мине много време преди да си го спечелиш!
- Щом това е твоето мнение, аз не мога да те разубедя. А и не искам. След време ще разбереш всичко, което те интересува и тогава пак ще говорим.
- Какво искаш да кажеш? – Точно тогава се появиха Салидора и Азриел и тя обяви за някакво парти. Това ми дойде като спасения.
- Казах повече от колкото беше нужно. - Но Деймиън не каза нито дума, а уж ме е търсел. Колко странно. Спрях да мисля за това и се наслаждавах на приятната музика, която пускаше Себастиан и на лекия ветрец идващ от близките дървета. Просто се отпуснах в стола и продължих да релаксирам, сякаш бях на ваканция. Е то беше така, все пак не се налагаше постоянно да се озъртам и да пазя Бен и сестра му. Тотален релакс.

Как да кажа на сестра си, за какво точно си мисля. Вървях към компанията почти замечтан. В този момент не можех да говоря за това с никого, дори и с Мариус. Трудно ми е, че има нещо за мен, което той не знае. А спомена за нея изпълваше цялото ми същество. За толкова години прекарани до Дрейк не съм си и представял, че нещо такова може да ми се случи. За първи път успях да го убедя да остане сам в Сиатъл, а аз да пообиколя малко сам. И ето че я срещнах. Бях далеч от Форкс, но се движех бавно през близката гора замислен за предстоящата среща с майка си. И изведнъж чух шум зад близките дървета. Знаех, че няма как да ме усетят освен ако и аз не вдигам шум. Затова притаих дъх, свих се зад един храст почти на кълбо и зачаках. Тогава я видях. Движеща се грациозно и в същото време леко небрежно. Червените и коси блестяха под слънчевите лъчи и се пилееха от лекия ветрец. Стори ми се малко разсеяна. Не бях сигурен дали това е присъщо за вида и или за характера и. Но беше очарователна. Нещо в мен пожела да се вдигна, да и се покажа. Може би подсъзнанието ми или пък нещо друго? В тази секунда мускулите ми не слушаха разума, който ми казваше да се скрия, а слушаха нещо друго, което крещеше „ИЗПРАВИ СЕ”. Така и направих. Дясното ми рамо на леко разкопчаната ми небесно синя риза се закачи на един от тръните на храста до мен и се чу едно ‘ХРЯССССССС’. Тя се обърна и изумрудено зелените и очи се засякоха с моите. Вцепених се. Тя стоеше и ме гледаше изненадано, а аз нямах представа какво да направя. Изведнъж тя се усмихна и каза.
Скъсана е! Жалко, че не ме бива да шия, но мога да ти услужа с игла и конец.
Моля?
Ризата! Скъсал си си ризата. Онова ‘Хряссссссс’, не ти ли направи впечатление?
Мисля, че нещо ме разсея в същия този миг и не му обърнах голямо внимание.
Така ли? И какво може да те е разсеяло? – Тя завъртя глава във всички посоки и пак се усмихна, но този път по-нежно. А аз си мислех, че това е невъзможно. – Аз ли? Колко съм лоша! Да те разсейвам така, а сега да не мога да ти закърпя ръкава. – Мисля, че се изчервих, но не съм сигурен. Просто така го почувствах. – Хайде сваляй я.
Кое да свалям?
Как кое, ризата. Ще се опитам да я оправя. – Каза тя докато се приближаваше все повече до мен. А аз отново се вцепених. Но дали изобщо бях излязъл от предното вцепенение? Тя прокара ръката си по дясното ми рамо и продължи надолу по копчетата. – Явно имаш нужда от помощ! Е няма нищо и аз мога да боравя с копчета. – Каза тя и се засмя. Бавно разкопча всяко едно от копчетата и с две ръце леко погалващи голите ми рамене я смъкна назад. – Надявам се, че не държиш да си я получиш същата, както преди? – Аз поклатих глава. Тя си избра един паднал почти хоризонтално дънер и седна върху него и потупа кората до себе си. Искаше да седна и аз и то до нея. Докато правех няколко крачки, за да стигна от трънливия храст до дънера тя извади от чантичката си игла и ярко жълт конец. – Винаги ли си толкова мълчалив или аз не ти влияя добре? – Въпроса и ме изненада, а жълтото още повече.
Мисля, че е второто. – Тя само ме погледна самодоволно. – Нямаш ли друг конец?
Какво му е на този?
Жълт е!
Но е конец нали? Нима предпочиташ да стоиш със скъсана риза, от колкото тя да е зашита с жълт конец?
Не и ако после ми избродираш слънце. – Засмях се аз.
Ще ти отива. Тези кристално сини очи биха подхождали на едно слънце. – Каза тихо тя и се вглъби за миг в себе си докато шиеше. Наистина не я биваше в това, но аз си замълчах. Беше ми приятно в нейната компания. Стоях тихо и я гледах. – Е, слушам.
Какво?
Как какво, историята ти. – Погледна ме право в очите. – Не може някой като теб да се движи безцелно из тези гори.
Някой като мен? Какво искаш да кажеш?
Ами вампир.
Аз не …
Трябва да имаш споспбност да се прикриваш, нали? Защото в противен случей можеше да си кажа, че халюцинирам. Нали не халюцинирам?
НЕ! ТУК СЪМ! – Казах аз и премахнах защитата си до толкова, че само тя да ме усеща.
Е какво е?
Първо не съм вампир, а полу-вампир. Но за второто позна.
Полу-вампир? Какво е това? – Изненада се тя. – Второто? А дарбата. Та какво е това полу-вампир.
Ами как да то обясня. Баща ми е вампир, а майка ми беше човек.
Беше? Умряла ли е? Съжалявам!
Не! Недей! Жива е, но се наложи татко да я преобрази във вампир, за да не умре. Когато майката ражда своето дете полу-вампир тя не може да издържи и в повечето случеи умира. Да не кажа във всички.
А защо не ги трансформират, както баща ти е направил с амйка ти? – Попита тя докато продължаваше да шие.
Нямам представа. Може би защото не са ги обичали достатъчно. Или пък просто са искали детето без значение коя ще е майката.
Колко тъжно. Използвали са ги. А твоите родители?
Какво за тях?
Обичали ли са се?
Те все още се обичат. – Усмихнах се аз, защото и тогава бях убеден в техните чуства.
Значи ги познаваш.
И да и не.
Как така. Не те разбирам. – Колко странно. Гледах това непознато момиче и имах чуството, че мога да и разкажа всичко. – Не искаш ли да ми кажеш? Недей тогава. – Аз поклатих глава и и разказах всичко, което помнех. Тя ме слушаше внимателно, със затаен дъх. Когато приключих и и казах причината да съм по тези места тя каза тихо. – Надявам се да се зарадва, когато те види. Като мен!
Като теб? Нима моето присъствие те радва?
А ти как мислиш? – Тя замълча за миг. – Знаеш ли Бен, сякаш нещо в мен се промени. Ти ме промени за един миг. – Усмихна се тя и нежно погали бузата ми. – Мислиш ли, че съм луда? А може би сега полудявам!?
Ако ти полудяваш, то значи полудяваме двамата, заедно. – Приближих се към нея и я целунах. Устните и бяха толкова топли. Знаех, че върколаците са с по-висока температура, но никога не бях я усещал с кожата си, с устните си. Устните и бяха нежни, меки и по-сладки от мед. Сякаш се хранеше само с него и той се бе просмукал по кожата и. Тази бяла кожа, която докосвайки потръпвах, а тя настръхваше. Моето момиче! Момичето, което ме обичаше. Момичето, чието тяло копнееше всяка секунда за моите ласки. Момичето, което обичах.
Хей Бенжамен, къде си се отнесъл? От десет минути се опитвам да разбера коя ти е любимата ти музика, за да пусна нещо специално за теб. А ти си зареял на някъде погледа си и не чуваш нищо.
Съжелявам Себастиан. Просто се бях отнесъл малко.
Да не би да е станало нещо с мама?
А не. Спокойно. – Казах тихо аз и погалих косите на Никол. После извадих телефона си, за да проверч за нов смс от нея. Тя ужасно ми липсваше. Отворих последния и смс, който получих в началото на сватбената церемония.
Хай, липсваш ми.
Как си?
Успя ли да я намериш?
Красива ли е? Както си я спомняш или се е променила много?
Няма да повярваш какво открих, имам много да ти разказвам.
Когато имаш възможност пиши ми или се обади.
Твоя, Ди. (hug)
Когато и се обадих към края на церемонията тя ми разказа за новите си открития, че е намерила братовчедка си, че си е спомнила за брат си и че заедно ще го търсят. Не знаех, че има брат. Е тя също нямаше представа, но пък си е спомнила. Много се зарадвах на думите и щастието в гласа и. В сиропиталището в Сиатъл бе открила следи и трябвало да пътува на някъде. Май каза нещо за Русе. Явно документите показваха този град. Това бе и една от причините да тръгна за Маями без нея. Колко ми липсваше сега. Искам да я запозная със семейството си. Трябваше поне да я запозная с мама, докато и двете бяха в Сиатъл. Но сега аз бях тук, а тя някъде в Европа. Отворих единствената ни обща снимка и въздъхнах тихо. – Дано скоро да ми пише или да ми се обади!
Какво каза? Не те чух добре. – Набързо затворих снимката и пъхнах телефона си в джоба.
Нищо не съм казъл Ники. Причуло ти се е. – Тя ме изгледа леко сърдито, но си замълча.
Бен, ела да поговорим за момент. – Мариус се отдалечи от групата и застана до една от палмите в градината. А аз го последвах.
Какво има?
Какво криеш?
Нищо!
Сигурен ли си?
Да. – Казах спокойно аз. Не беше дошло времето, за да му кажа, че съм влюбен. Влюбен и то в момиче върколак.
Нещо в теб се е променило. Още от както се появи в Сиатъл.
Така ли? Не съм забелязъл.
Но аз да. Не трябваше да те оставям да се разхождаш сам из горите.
Нищо не е станало, спокойно. – Дрейк ме изгледа невярващо, но в този миг телефона ми извъня. Получих нов смс. Дали е от нея? А от кой друг може да е? Вдигнах телефона си и погледнах екрана. Направих една безразлична физиономия на текста, за да не се усъмни Мариус. Но вътрешно греех от щастие.
От кой е?
А някаква реклама. Много са досадни. – Пъхнах телефона обратно в джоба си и тръгнах към семейството. Целия тръпнех от вълнение да остана за няколко минути сам, за да прочета смс-а и отново. По-бавно и на спокойствие.

- Атендора, за къде си се разбързала?
- Аз не бързам.
- Да бе личи си. А косата ти се вее от лекия бриз, нали?
- О я стига. Измисляш си. Няма за какво да бързам, а и... - Така си и знаех. Думите на Ати бяха прекъснати от някаква музика и чужди разговори носещи се от замъка.
- Да. Виждам, че е нямало защо да се бърза.
- Стига де, знаеш че не ме бива в тези неща.
- Поне ми кажи какво е това събитие. Празнува ли се нещо?
- Ами бал е. Всички са дошли да те поздравят.
- Кой го организира? - Смръщих се набързо аз.
- Не съм аз. Признавам си. Е малко помогнах за украсата тук там, но нищо повече. Кюран са виновни за всичко.
- Значи Шанкар!?
- Ахам.
- И това за скорошното ни тръгване сигурно не е вярно?
- Ами не точно. Ще тръгваме, но няма да е чак толкова скоро. - Аз я погледнах и си замълчах. Нямаше защо да и се сърдя за някакъв бал независимо, че изобщо не ми беше до това. - Хайде да влезем. Все пак всички теб чакат. - Направих няколко крачки, за да премина през двойните врати на огромната зала. Всичко светеше по необикновен начин. Никога не бях присъствала на вампирски бал през деня. Дали не се бяха събрали още по-тъно, още когато бях на онази скала и чаках изгрева? Бал като бал. Обожавах да ходя по балове, но сега беше различно. Говорех си с гостите, запознавах се с тях, но го правех сякаш по задължение. Просто прелитах от група на група и обменях по няколко думи с тях. И така докато не се показаха звездите. Усетих, че имам нужда от почивка и излязох на огромната каменна тераса. Единственото усамотено място в замъка в този момент. Облегнах се на парапета с гръб към залата и се загледах в многобройните звезди. Една звезда падна. Приличаше на онази от нощта преди толкова години. И спомените полетяха като вишневи цветчета понесени от пролетния ветрец. Стоях на терасата в Япония и отново преживявах онази нощ в Рио, нощта в която той ми предложи брак. Чуствата ми, мислите ми дори сега са толкова силни, както тогава.
Не бях виждала Маркус от доста време. От края на дъждовния сезон. Всяка вечер стоях близо до прозореца и с часове решех русите си коси с поглед вперен в звездите и мислех за него. Една нощ падна звезда. А в следващия момент го видях да стои скрит зад една палма в градината на родителите ми. Наметнах един огромен шал върху почти прозрачната си нощничка и хукнах навън. Заобиколих басейна и застанах пред него. В погледа му не се четеше изненада от появата ми. Тогава не разбирах, но сега да. Просто ме беше надушил да приближавам. В този момент знаех, че ако не направя нещо ще го изгубя завинаги. Затова веднага се надигнах на пръсти и го целунах нежно по устните, а после го прегърнах силно. В първия момент той стоеше неподвижно. Сякаш се бе стаписал. Но постепенно започнах да усещам как бавно повдига ръцете си по извивките на тялото ми докато не ме обгърна със силните си ръце.
- Обичам те! – Ми прошепна той. Аз хванах ръката му и леко потръпнах от ледената му кожа. Тръгнах през гората, а босите ми крака стъпваха леко по студените зелени треви. Стигнахме една поляна, той седна в тревата, а аз в него.
- Бях си обещала, че няма да заспя докато не претърся света от море до море за да те намеря. – Той леко се усмихна и погали косите и бузата ми със студената си ръка. – А тази нощ видях падаща звезда. Пожелах си нещо и когато се обърнах те видях.
- Мислех, че никога няма да видя сладкото ти лице близо до мен.
- Мислех, че съм те изгубила. Един ден се обърнах и теб вече те нямаше. А дните се изнизваха един по един, а аз бях сама. – Една сълза се отрони от окото ми и се стече по бузата ми. Той я избърса нежно.
- Моля те, не плачи! – Маркус ме целуна нежно. – Чуствах се толкова празен всичките тези години преди да те срешна. Имаше дни, когато се съмнявах, че някога ще бъда щастлив. – Прокарах присти през меките му коси и го целунах по нослето. – Пазех спомените ни заедно, защото се надявах с цялото си малко, черно сърце, че някой ден отново ще си в прегрътките ми любима.
- Сега си в моите прегрътки, но допреди миг си мислех, че съм те изгубила от живота си.
- Нямах представа колко ще боли да се обърна и да погледна плажа сякаш никога не си била там. Осъзнах, че не бих могъл да те заменя с никоя друга. – Прегърнах го толкова силно, че ако можех бих го счупила. – Трябва да ти кажа всичко. Не мога повече да крия това от теб. Нека пълната луна е свидетел на думите и чуствата ми! – Тогава той с притеснение в гласа си ми каза, че е вампир. Нямам представа, защо това не ме ужаси? Може би го обичах прекалено много, за да се страхувам, че ще ми навреди. А може би просто бях видяла черти в характера му, които са били скрити хилядолетия. Просто го прегърнах и останахме така до зори. А тогава, малко преди изгрева той отново проговори. - Знам, че не мога да живея без теб в живота ми дори за още един ден. Ще се омъжиш ли за мен!?
- Защо едно толкова красиво цвете стои само под звездите? - Чу се приятен глас зад гърба ми и ме изведе от спомените ми.
- Може би, защото пеперудата, в която е влюбено е отлетяла надалеч. - Отговорих аз дори без да поглеждам събеседника си.
- А дали едно друго цвете може да го утеши в ноща? - Прошепна той точно зад мен. За секунда се завъртях и му ударих шамар. Той отмести десницата ми от бузата си и просто я целуна. - Явно самотата е направила това изящно цвете доста обидчиво. - Каза той с усмивка, която не си бях и представяла, че съществува на този свят. Погледнах го в очите и не можех да повярвам на това, което виждам. Незамна красота. Сякаш изпратен на тази земя от самите богове. Или пък той беше един от тях? Една златисто-руса къдрица падаше небрежно по снежно-бялото му чело. - Маламир на вашите заповеди милейди. - Представи се той. - Защо не го забравите, след като мисълта за него ви причинява толкова много болка? – Що за въпрос бе това? Как си позволяваше някой непознат да ми говори така? Та той не ме познаваше!
- Нима си мислиш, че е толкова лесно? – Сопнах се аз на красавеца пред мен.
- Лесно е. Просто си намирате подходящ заместител, който да ви разсейва.
- Заместител казваш? И сигурно предлагаш себе си? – „Не мога просто да си тръгна от обещанията, които си дадохме там онази нощ. Обещанията, които се заклехме никога да не нарушим. Маркус, кълна се в същата тази пълна луна над мен, че никога няма да наруша тези обещания. Никога! Дори да трябва да те чакам още хилядолетия. Ще съм товя и на никой друг!"
- С най-голямо удоволствие! Но не ми се вярва, че някой би ви отказал нещо толкова приятно. – Младежа се усмихна самодоволно. Та той си мислеше, че е спечелил! Аз трофей ли бях?
- Маламире, мисля че трябва да оставиш нашето прекрасно цвете за малко в моята компания! – Зад нас стояха дребничка русокоса девойка и висок младеж.
- Разбирам милейди, тръгвам веднага. – Славянина отново целуна десницата ми гледайки ме право в очите. – Може би цветето ще ми обещае поне един танц по-късно? – Просто му кимнах и той влезе в залата.
- Надявам се, че той не те е тормозил... много? – Двете се усмихнахме. – Понякога балканските вампири са доста настойчиви, особено когато става въпрос за приказна девойка като теб. Ооо колко съм неучтива. Нека първо ти се представя. Мина, родна сестра на румънския господар Стефан. А това е моя закрилник и може би годеник Акира. – Усмихна се русокоската и младежа също подаде ръката си.
- Стефан ли? – Казах учудено аз. – Акира, но той е… - Продължих с изненадата в очите, а тя ме прекъсна преди да довърша мисълта си.
- Върколак. Естествено! Върколак от Земния клан. Ти какво очакваше, някой алчен вампир ли?

Нямам представа как успях да се усамотя за няколко минутки. Седнах в далечния край на басейна и потопих краката си във водата. Извадих телефона си и се усмихнах на смс-а на моята любима с огнени коси. Какво значение имаше това, че тя е върколак. "Куче", как ли и е хрумнало това обръщение? Да не би някой да я е наричал така? Трябваше да и кажа за Пол и връзката му с майка ми. Щом майка ми толкова обичаше този вълк и семейството му, какво пречеше аз да съм влюбен в момиче от техния вид!? Майка ми нямаше да има нищо против това. Но... Е да Маркус. Баща ми щеше да е бесен, че сина му обича върколак. Но от друга страна той си тръгна. Никой няма представа кога ще се върне и дали изобщо ще го направи. Ако щеше да се върне скоро майка ми нямаше да избяга чак в Япония, за да лекува сърцето си, нали!? Бавно започнах да пиша съобщението си.

АМОРЕ, СИГУРНО СЪМ ЗАБРАВИЛ ДА ТИ СПОМЕНА,
НО ЕДИН ОТ НАЙ-ДОБРИТЕ ПРИЯТЕЛИ НА МАЙКА МИ Е, КАКТО ТИ СЕ ИЗРАЗЯВАШ "КУЧЕ".
ВИДА ТИ НЯМА ДА Е ПРОБЛЕМ, НЕ И ЗА МАЙКА МИ.
ТЯ ЩЕ МЕ РАЗБЕРЕ, ТА НАЛИ СЕ ОБИЧАМЕ.
МОЖЕ БИ ЩЕ ИМАМ МАЛЪК СПОР С БАЩА СИ ПО ТОЗИ ВЪПРОС.
НО ТОЙ СИ ЗАМИНА ЗА ВОЛТЕРА БЕЗ ДА СЕ СБОГУВА С НАС, ТАКА ЧЕ ....
И ТИ МНОГО МИ ЛИПСВАШ И НЯМАМ ТЪРПЕНИЕ ДА ТЕ ПРЕГЪРНА И ЦЕЛУНА ОТНОВО.
ОБИЧАМ ТЕ ДИ!

Стана малко дългичко. Дали ще се изпрати смс или пък два? Както и да е. Важното е, че тя ще го прочете. Докато се опитвах да изпратя този смс, получих друг от нея. Но за да го видя трябваше да приключа с този. Не ми се искаше да се изтрие или нещо подобно. Натиснах СЕНД и набързо отворих следващия и смс. Дрехи ли? Че от къде да знам? Че какво и имаше на дънките? Особено онезе по нея, които очертават изящното и тяло. Тялото, което е само мое. Мммм. Бен, спри се. Някой ще те хване, че криеш нещо! Че какво като ме хване? Та моята тайна няма нищо общо със Световните конспирации.

ЛЮБОВ, НЯМАМ ПРЕДСТАВА, С КАКВО ДА СИ ОБЛЕЧЕНА НА СРЕЩАТА СЪС СЕМЕЙСТВОТО МИ.
МАЙКА МИ Е НЯКЪДЕ В ЯПОНИЯ САМ САМА И В МОМЕНТА НЕ МИСЛЯ ЗА ТОАЛЕТИ.
ОБЕЩАВАМ ДА ОБИСЛЯ НАЙ-ПОДХОДЯЩАТА КОМБИНАЦИЯ НА ЦВЕТОВЕ.
ТАКИВА, КОИТО БИХА ТИ УТИВАЛИ НА ОГНЕНИТЕ КОСИ И ТАКИВА, В КОИТО МАЙКА МИ Е ВЛЮБЕНА.
А МОЖЕ И ДА ТИ ИЗПРАТЯ НЕЩИЧКО. ПОДАРЪЧЕ! ИСКАШ ЛИ!?
СТИГА ДА МИ КАЖЕШ СЕГАШНИЯ СИ АДРЕС ДЕ.
ЛИПСВАШ МИ. ЦЕЛУВАМ ТЕ ГОРЕЩО.
Е МОЖЕ БИ НЕ ТОЛКОВА ГОРЕЩО, КОЛКОТО ТИ МЕН, НО ВСЕ ПАК =D
ОБИЧАМ ТЕ!

Подарък ли!? Браво на теб! Написа го, изпрати го, сега се чудиш какъв да е подаръка. Защо пък да се чудя? Ще и купя някакво секси бельо и готово. Жените обожават такива неща. Да бе глупчо, точно така, ще и изпратиш бельо и тя ще си помисли, че и предлагаш да се появи така, само по бельо пред семейството. А и бельото си е подарък за теб! Нали ти ще му се радваш, когато тя ще е облечена в него? Ти ще се наслаждаваш докато го събличаш от тялото и! Нее. Точно сега не е момента да си припомняш голото и тяло. Престани! Вземи се в ръце, та ти не си бебе! Но защо ли се държа като малко дете? Разклатих глава и върнах телефона обратно в джоба си.
- Само не ми казвай, че пишеш любовен смс на някоя девойка? - Се чу глас зад гърба ми.
- Чичо Себастиан!? Аз... Не... Такова... Ти... Имаш грешка...
- Да. Явно е така. Ами то ако беше истина ти нямаше да ми пелтечиш така! - Каза той и се засмя гръмко. - Спокойно! Ако се разчуе, няма да е от мен. - Усмихна ми се той. - Нали знаеш, ако не ти се говори с никой, аз съм насреща. - Той се обърна и тръгна към компанията в другия край на басейна.
- Чичо, мама как реагира, когато разбра, че си в любен в момиче, което не е от нас? - Попитах аз докато гледах водата, в която бях потопил краката си.
- За Джейн ли питаш? - Себас седна до мен и също топна краката си в басейна. - Нямам представа, защото не сме говорили за тези неща. Но в началото нямаше нищо против. Дори ми донесе една нейна снимка, когато се върна от Волтера. Сестра ми основно беше против, че Джейн избра заповедите на Аро пред любовта си към мен. Просто защото знаеше, какво ще ми причини това нейно предателство. Но не мисля, че е имала нещо преотив, че съм се влюбил точно в момиче от Волтури. - Чичо ми постави десницата си на лявото ми рамо. - Не ми казвай, че и твоето момиче е от тях?
- Не. Не е. Аз не ги познавам, а и неискам. Единствения ми досег с тях е баща ми и приятелството му с Мариус.
- Тогава какъв е проблема? И какво искаше да кажеш с това "момиче, което не е от нас"? Та то всички момичета, в коити се влюбваме не са от нашето семейство! - Пак се засмя той. - Кажи сега, какво те тормози толкова, че да те е страх да споделиш с чичо си Себастиан? Нали не си влюбен в Горгона Мадуза? Защото на дали ще си паснат по характер с майка ти! - Двамата се разсмяхме. Аз внимателмо се огледах, за да се убедя, че сме сами и казах много тихо. Все пак от другата страна на басейна имаше група вампири с прекрасен слух.
- Ами тя е различна!
- Колко различна? И от кого различна? От мен или от теб?
- И от двамата.
- Различна е от вампир и полу-вампир?
- Да!
- Искаш да кажеш, че си влюбен в... - Нещо зад нас изшумя и той млъкна. Вгледа се в тревите зад себе си съсредоточено. Явно нямаше никой. Или този някой вече беше изчезнал далеч. - И сега се притесняваш какво ще каже майка ти за това? Ти не знаеш ли за Пол и глутниците от Ла Пуш? Защо се съмняваш тогава в преценката на майка си?
- Не. Аз знам за тях. И точно това ми помага да не се съмнявам. Но...
- Какво?
- Ами Ди... Дейдре, така се казва тя! - Казах аз със широка усмивка. Сякаш мед закапа от усните ми при споменаване на името на моята жена с огнени коси и изумрудени очи. - Та Ди се притеснява от това. В смс-а преди малко ми каза да съм я представил като "куче", преди да се е появила, защото вие и без това сте щели да я надушите.
- "Куче" значи!? - Засмя се той отново. - Обичаш ли я?
- Да!
- А тя обича ли те?
- Естествено!
- Тогава какъв е проблема, че е пале? Ще си е твоето пале. Спокойно! Убеден съм, че майка ти ще се зарадва да се запознае с нея. Когато се върне де. А тя кога ще дойде?
- Не знам. Но мисля, че няма да е много скоро. Имахме планове да ви запозная с нея веднага след сватбата. Но помниш колко неща се случиха. През това време пък тя намери братовчедка си и си спомни, че има брат. Та сега са в Европа, за да го търсят. А и аз искам майка ми да е тук, когато Ди дойде.
- Значи тя намира брат си в Европа, а сестра ми си свършва работите в Япония и хващат по един полет за Маями и случайно аз и ти ги чакаме в един и същи ден на летището и там ги запозанаваме. Идеално! - Усмихна се Себас. - Хайде да се върнем при другите, защото може да полюбопитстват и да се наложи да им кажем още сега.
- А не! Не искам! Или по-точно все още не искам. Не се чуствам готов да призная на Мариус, че докато той е наблюдавал Сиатъл две седмици аз съм бил с жена.
- Добре, добре. Както вече казах в началото, ако се разчуе няма да е от мен.

- А нападението на Волтури срещу румънския клан? –Гледах русата девойка до мен и се опитвах да разбера нещата, за които ми говореше тя. - И как върколак ще е личният закрилник на вампирка на възраст повече от три хилядолетия?
- Е брат ми и Владимир не бяха толкова глупави, колкото си мислеше Аро Волтури. Просто някой от членовете в клана ни имаха необикновенни дарби. Един дори предричаше бъдещето с точни подробности за години напред. Но за него ще ти разкажа по-късно. Ние знаехме за тяхното нападение много време преди да са го планирали и имахме възможността да се подготвим. Брат ми реши да ме скрие и аз да углавя таен Румънски клан. А колкото до Акира, сега ще ти обясня. Преди много години, може би хилядолетия върколаците от Земния клан били специално селектирани и създадени, за да унищожават вампири. Просто една доста специална кръстоска. Никой не знае кой ги е създал и как. Дали не са били следствие от някакъв странен експеримент, дали просто сами са се кръстосали или може би дори Бог да ги е създал такива. За наш късмет, мой и твой, бащата на Акира, бе спасен от брат ми при един инцидент. От този ден Ромолус се заклел в кръвта си и тази на дедите си, че Земиня клан ще се грижи за защитата ми. А с моята защите, той се обвързва и със защитата на Бялата Лилия. – Мина се загледа в звездите. – Чувала ли си историята за Граф Влад III Дракула?
- Естествено, че кой не я е чувал. Особено ако е вампир. – Усмихнах се аз.
- Нали знаеш, че е релен образ?
- Мисля, че е живял в средата на XV век и е бил владетел на Влашко.
- Точно така. А самото име Дракула в превод означава „Сина на Дракона”. Баща му бе член на „Ордена на Дракона” и го наричака Дракул, т.е. Дракон. А от там и неговия прякор. Той ми бе съпруг. И да си призная до голяма степен аз съм виновна за появата на тези истории и легенди. Просто никой нямаше представа, че аз бях вампира в семейството. А и когато църквата се отрече от него, заради делата му просто нямаше място за него в небесното царство. И душата му се скиташе из сенките на родните му земи.
- Значи ти си графиня Дракула?
- Да. Но аз предпочитам да използвам не родната му фамилия и титла, а името, което хората му бяха дали заради постъпките му.
- Която е?
- Цепеш. Сега съм не просто Мина Румънска, а Мина Цепеш.
- Цепеш ли? Какво означава?
- Набивач на кол - Наколвач. Бившия ми съпруг имаше навика да набива на кол враговете и предателите си.
- Сигурно не са били малко, след като му е тръгнало и име.
- Така е. Не бяха никак малко. Но това е минало. – Тя се усмихна и замълча вгледана в звездите. След това Мина реши да ме остави за малко. Но обеща да ми разкаже много по-важни неща по-късно същата вечер. Тя и Акира се изгубиха сред тълпата гости на този странно смесен бал, а аз останах сама на терасата с приглушена светлина. Тогава го видях да влиза през огромните врати на залата. Явно тази нощ ще бъде много по-съдбовна, от колкото предполагах до преди миг. Той бе облечен в бял ленен костюм със закачен амарилис на ревера, бледо синя риза с разкопчани копчета почти до средата на гръдния му кош, бели кожени обувки и също толкова снежно бяла шапка с периферия като на някой колумбийски наркобос. Бялото винаги му е отивало страшно много. Лъскавата му гарваново черна чуплива коса се спускаше леко небрежно под шапката по целия му гръб и достигаше кръста му, а червеникавата му кожа сиаеше някак тайнствено под светлините в залата. Той се спря за миг и обходи с поглед всички присъстващи и после се запъти право към мен. Похотката му бе като на черна пантера дебнеща плячката си в джунглата. А моето сърце заби лудо сякаш отново бях момиче.Не съм виждала тези прекрасни очи от толкова дълго и това бургундско червено не може да ги направи непривлекателни и забравими. Дъхът ми започва да се учестява и през леденото ми тяло сякаш започнаха да преминават горещи и студени вълни. Толкова отдавна бях загубила надежда да зърна чертите на красивото му лице, а сега той стоеше през мен и ми се усмихваше. Не можех да се сдържам повече. Просто се хвърлих в прегръдката му и се вкопчих в релефното му тяло.
- Това не е сън, нали? Защото не ми се иска да се събуждам.
- Не, не е. Тук съм пред теб.
- Къде беше през всичките тези години? Толкова много ми липсваше.
- Съжелявам че си тръгнах без да се сбогувам с теб. Просто не можех да се появя пред теб след трансформацията. Не можех да ти се покажа с тези очи и да очаквам всичко да продължи, сякаш нищо не се е случило. Ти бе прекалено малка за такъв шок.
- Но… - Той ме прекъсна.
- А когато най-сетне събрах кураж и се усмелих да се върна те видях с Маркус Волтури и разбрах, че е прекалено късно за нас.
- Прекалено късно!? Но аз…
- Не можем да се борим със съдбата си. Помниш ли, ти ми го беше казала тогава.
- Та аз бях тринадесет годишно дете.
- Но едно много право дете. – Той се усмихна и погали косите ми.
- Тринадесет годишно дете влюбено до уши в един батко.
- Ако си мислиш, че баткото не е изпитвал нищо… - Нежно погали лицето ми. - Тогава мислех, че ти си моето бъдеще.
- Аз ли!? – Колко си бях мечтала да чуя това да излиза от неговите плътни устни. – Знаеш ли, изобщо не си се променил от тогава. Дори косата ти е все така мека и блестяща както преди.
- А ти си станала прекрасна жена. И то адски красива при това. Помниш ли, че тогава ти казвах, че ако се бе родила в една и съща година с хубавата Елена, то ти щеше да си причината за Троянската война. Е, сега съм убеден в това.
- О я стига с тези комплименти. А и много добре знаеш, че не бях привърженик на безсмислените кръвопролития. Тогава не бях и сега не съм. През годините съм прибягвала до нещо такова само, когато е било неизбежно.
- Важно е, че всички тук се гордеят с теб и чакат с нетърпение да ти помогнат.
- Нека не говорим за това сега. Последно те видях на Летния бал. А онези години ти беше най-добрия танцьор в Рио. Длъжен си да ме поканиш на танц. – Казах аз с усмивка на уста. Господин Моралес се наведе в дълбок поклон, подаде ми десницата си и каза.
- Един танц милейди? – Поставих ръката си в неговата и той ме поведе към дансинга. Направи един жест към музикантите и те засвириха нещо по-бавно, а гостите ни направиха място в центъра. Докато танцувахме забелязах, че е леко разсеян и сякаш се оглеждаше или наблюдаваше някого, но не разбрах кой. – Прекарай нощта с мен?
- А с кой друг? Защо го казваш? Нали сега танцуваш с мен, а не с някоя сбръчкана лелка върколак. – Засмях се аз. – Обещала съм само един танц на Маламир, а всички останали ще са за теб.
- Говорех за нещо друго. Не ми казвай, че не си ме разбрала. Много добре знам, когато овърташ. А и чух, че той има амнезия. Може никога да не си спомни за теб. А и как би могъл след като ти си тук, в моите прегръдки, а той е там някъде може би с някоя Волтурка. – Думите му прерязаха щастливото ми лице, то падна и под него се разкри истинска агония. – Защо да страдаш за него? Защо да го чакаш след като може никога повече да не е твой, а ти да се забавляваш с мен. Сама каза, че съм ти липсвал. А и мисля, че прекалено дълго те чаках да пораснеш, за да ми подъриш една страстна нощ.
- Но аз… Не, не знам. Не ме притискай толкова. Та аз току що те видях след толкова време. Нали се забавляваме и... – Той ме придърпа по-близо до себе си и лицата ни бяха на милиметри разстояние едно от друго, а моите думи секнаха. Бяха толкова близо, че дори усещах дъха му по устните си. Салваторе ме гледаше право в очите и сяхаш отново ме омагьосваше. Не знаех какво да кажа, не знаех какво да мисля. Просто стояхме и се гледахме. Около нас всички нещо шушукаха, но аз дори и не ги чувах. Сяхаш някой бе сложил завеса на всичките ми способности. Единственото, което усещаше нещо бе кожата ми, тялото ми, устните ми. Той се приближи още малко и точно когато щеше да ме целуне шумутевицата около нас се увеличи и сякаш някой се приближи, за да ни раздели.

Вървях по слънчевите улици на Маями. За бога! Как въобще Нуниес успяваха да не се дразнят на слънцето? Ако, аз живеех тук сигурно щях да съм по- избухлива от бомба. Мразех слънцето, а пък и на кой(дори и да е вампир) му е приятно да виси с яке, шапка, дълги панталони и ръце в джобовете в тази жега?! Единственото хубаво нещо беше, че мога да си нося нормални дрехи, а не неизменното черно наметало- запазената марка на сем. Волтури. Е, поне пък носех ярки цветове- бели дънки, бяло яке със сини надписи и затворени спортни обувки и някаква бяла шапка. Чудесно. Ух. Къде за Бога да търся къщата на Нуниес?! Никой не ми беше дал указания. Ох. Пред мен вървяха някакви момчета- горе- долу на 19. Потупах единия по рамото и той се обърна. Устата му се отвори от смайване как изглеждам. Усмихнах се леко и минах на въпроса:
- Случайно да знаете къде се намира къщата на сем. Нуниес?
Момчето отвори уста да ми отговори, когато неприятен писклив глас достигна до мен:
- Том! Къде се губиш?
Пред мен изникна блондинка облечена в ненормално къса пола и блузка и чантичка. Един поглед ми беше нужен да преценя, че това е пълна лигла. Момичето се уви около врата на Том и ме погледна с предизвикателен поглед. Вдигнах едната си вежда над тъмните си очила. Тя ме погледна с пренебрежение и попита момчето:
- Коя е тази тук, Томи?
- "Тази тук" си има име. Касиди Волтури.- казах ледено без да дам на момчето време да отговори.
- И какво търсиш при моето гадже? И как въобще си позволяваш да носиш такива яки дрехи без мое позволение?
- Драга моя, това е свободна държава и повярвай ми- не се закачай с мен. Лошо ще си изпатиш.
Очите ми вече заплашително святкаха. Разбира се, тя нямаше как да види това през тъмните стъкла, на слънчевите ми очила.
- Миши, стига вече.- прошепна Том в ухото на лиглата мислейки си че не го чувам. Леле. Хм. Всъщност, ако не бях вампир май нямаше да го чувам. Както й да е. Миши май въобще не го слушаше какво говори. Извика "трупата" си състояща се от три нейни клонинга.
- И какво сега ще ме гоните ли?- казах със саркастична усмивка.
Въздъхнах. Стига толкова преструвки. Махнах очилата си и всички присъстващи замръзнаха от ужас. Нападнах ги достатъчно бързо- наблизо имаше гора така че ги завлякох там. Нахраних се и ги оставих. Тръгнах отново към улицата- не бях забелязала колко съм навлязла в гората. Внезапно усетих две познати вампирски миризми... Джаксън ии може би Кристофър? Изникнаха пред мен с блестящи златни очи... Ясно били са на лов. Те пък се взряха в кърваво- червените ми очи. После май усетиха миризмата на умрелите и ме погледнаха обвинително. Усмихнах им се и казах:
- Здравейте! На лов, а?
- Определено, но май същото важи и за теб.- отвърна Джаксън.
- Е и? Като съм Волтури не значи, че не ловувам.- отвърнах злобничко.
Той ме погледна смаяно. Мълчанието което настъпи беше доста тягостно. Кристофър се престраши да го наруши:
- Е, Касиди, сигурно не си случайно тук?
- Тук съм по покана на Амарилис.- отвърнах хладно.
- Ами тогава май е по- добре да се прибираме.- каза Крис.
Кимнах и оставих те да водят по пътя към къщата. Пристигнахме там, а Стефани естествено скочи да ни посрещне. Веднага ме хвана и започна да ми обяснява че ще "спя" в някаква стая заедно с Джак. Хахахаха. Друг път. Нямах намерение да оставам за повече от два три дни. Тя ме погледна обидено. Прочете ми мислите. Усмихнах се хладно и й казах:
- Виж какво, Стефи. Имам си работа като Волтури. Ще остана тук малко, но ако искаш да остана тук забрави за "спането" в една стая заедно с Джаксън. Ясно? Имам си достатъчно проблеми и без вас.
- Хубаво.- отвърна тя остро.
- Не се обиждай, но Волтури не вървят съвсем по мед и масло. Трудно ни е точно колкото на вас. Както й да е. Случайно Атендора да е минавала от тук?
Тя ме погледна озадачено. Въздъхнах наум и оставих всичките си спомени от последните дни на сватбата да минат през главата ми. Тя ме потупа съчувствено по рамото и някак тъжно отвърна:
- Съжалявам. Не е минавала от тук. А, ти провери ли случайно дали не се е прибрала във Волтера?
Хмм. Не лоша идея. Извадих мобилния си от задния джоб на дънките и се спрях на единственото име, за което бях сигурна че ще изпълни молбата ми. Алек Волтури. Натиснах зеленият бутон и стиснах палци да е сам. Той вдигна след второто позвъняване:
- Ало? Касиди?
- Здравей, Алек. Случайно Атендора да е с вас?
- Не, всъщност мислехме че е с теб.
- Не, не е. Изчезна след като вие си тръгнахте. Мислех да навестя Нуниес, но тогава забелязах, че я няма. Вмомента съм при тях. Мисля да поостана два три дена.
- Добре. Но не бягай, точно в момента.
- Нямам такова намерение.
- Добре, чао.
- Хей, Алек чакай малко. Моля те не казвай на никой за този разговор!
- Добре. Обещавам. Чао, Кас.
- Чао, Алек.
Затворих телефона с въздишка. Да се надяваме, че всичко е наред с Атендора. Бях й сърдита, но все пак се притеснявах за нея...

(Мариус Дрейк)

Почти деветнадесет часа полет и краката ми отново стъпиха на твърда земя. Не бях голям фен на летенето и смяната на самолетите в Ню Йорк ми подейства добре. Но и там губех часове.
Стоях на летище Нарита в Токио и се оглеждах за някой посрещач. Взех багажа си и тръгнах към изхода на терминала. Изминах не повече от десет метра, когато ги видях. Мина бе изпратила лимузина и няколко от своите главорези за охрана. „Дали бяха посрещнали Мари по същия начин? Неее! По-скоро да имаше няколко коли с охрана за нея.” Помислих си аз и тези мисли ме накараха да се усмихна леко и незабележимо. Качих се в колата и тя потегли мигновено. Имах бегла представа къде се намира Белия Замък на Шанкар Кюран, но пак ми бе интересна гледката през тъмните стъкла. Е да беше вечер и тъкмо бяха изгрели звездите, но да си вампир си има своите предимства все пак. Да си призная забравил съм как вижда нормалния човек, все пак пия кръв повече от три хилядолетия. Но си спомням, че когато за първи път видях нощта с новите си очи много се изненадах от всичко около мен. Сякаш го е нямало преди това. Цветовете, които виждах бяха някак по-ярки и мистични. Около всяко живо и неживо същество се виждаше нещо като цветен дим, който приемаше формата на обекта около който е, но понякога и се нарушаваше. Едва последните столетия разбрах, че виждам аурите на обектите. Нямам представа дали това е нормално за всеки вампир или това е поредна моя дарба. Но за мой късмет това което виждам доста ми помага да се ориентирам в света на вампирите.
Лимузината спря пред старинното стълбище на замъка, а от отворените врати се чуваше приятна музика. Явно бала, на който ме поканиха вече бе започнал.
- Добър вечер Дрейк сама. Ще желаете ли първо да посетите стаята си?
- Не благодаря. И без това закъснях прекалено много. Качете багажа ми и по-късно ще ми я покажете. – Иконома кимна, взе нещата ми и се качи бързо по стълбите. Друг служител ми се усмихна и направи жест с ръката си, за да го последвам към балната зала. Други двама японци ми отвориха двете крила на голямата врата на залата, от където се чуваше музиката. Още щом прекрачих прага се заоглеждах, за да потърся Амарилис или Мина. Тогава останах смаян от гледката в средата на дансинга. Някакъв мургав и дългокос мъж с яркочервена аура бе прегърнал в танц Мари и се опитваше да я целуне. Нещо не беше наред. Нейната лазурносиня аура започваше да придобива червени нюанси от към непознатия. Определено той и влияеше по някакъв начин, но все още не бях сигурен как точно. Побързах за да предотвратя целувката, но многото гости ме забавиха малко. Когато стигнах пред тях, той точно я целуваше, а Мари сякаш не можеше да реагира адекватно.
- Какво си мислиш, че правиш с една омъжена жена? – Попитах бясно аз. Каквото и да и се беше случило в последните дни тя все още беше омъжена за един от принцовете на Волтури. Като си спомня колко блестяха аурите и на двамата, когато Маркус я прегръщаше се ядосах още повече.
- Аз не виждам съпруг наоколо. А ти? – Каза нагло непознатия. Аз му изсъсках и дръпнах Мари към мен. Тя се подпря с две ръце на рамото ми сякаш той бе изцедил всичките и сили.
- Добре ли си? – Попитах притиснено.
- Мисля, че не. Но нямам представа защо! – Оплака се тя. Тогава се зарових в главата му.
- Аз пък имам. Причината е той. Възползвал се е от това, че се познавате и че ще си свалила гарда си. Буквално е изключил всичките ти дарби. – Тя ме погледна някак изненадано и уплашено.
- Какво искаш от нея? – Изръмжа Хан зад него. Останалите последователи се бяха събрали зад дългокосия вампир и се готвиха за битка. Мина направи лек жест и двама от нейните главорези го хванаха за раменете и го поведоха към подземията на Шанкар.
- Мислите ли, че е изпратен от Аро Волтури? – Попита Атендора.
- Не можем да си позволим да рискуваме, точно преди тя да се пробуди! – Обяви Анг-Мей-Лиен.
- Не може да рискуваме и след това! – Допълниха в един глас близнаците Аресен и Амика.
- Мариус, отведи Мари на някое от сепаретата, за да се успокои. – Предложи Маламир.
- А ние ще решим кой да разпита онази пиявица. - Каза през зъби Ромолус. Оставих ги да говорят и отведох Амарилис до най-близкото сепаре. Докато вървяхме натам имах чуството, че тя е загубила не само дарбите си, а и физическата си сила, защото се бе отпуснала на рамото ми и едвам движеше краката си. Седнахме, а аз поръчах някакъв силен алкохол. Мари буквално се сгуши под лявата ми ръка и дори вдигна краката си и ги сви върху сепарето. Келнера донесе една бутилка Johnnie Walker Blue Label и наля в две чаши. Подадох едната на приятелката си, а тя я глътна буквално на екс. За секунда дори ми се привидя, че ръката и потръпна.
- Мариус, винаги ли ще е така!? – Изведнъж прогони тя.
- Какво искаш да кажеш с това „така”?
- Ами някой да иска да ми навреди. Да не мога да вярвам на никой, който се приближава до мен. Всички да се възползват от това, че Маркус не е до мен, а във Волтера. Знаеш ли, той много ми липсва. – Просто стоях и я слушах, защото нямах представа какво да и кажа. – Никога не съм вярвала, че за толкова кратко време ще изпитам толкова много и толкова силна болка. –Тя ме погледна и продължи.

- Мариус, тази болка ме изтощава, изстисква и малкото ми останала енергия и не ми позволява да мисля трезво. Ако не беше ти не съм сигурна дали можех да се защитя сама в онзи момент. Нямам представа дали бих могла да се защитя и за в бъдеще.
- Какво искаш да кажеш с това?
- Помогни ми. Трябва да ми помогнеш. – Погледнах го право в очите, а той се изненада.
- Помощ? За какво ми говориш Мари?
- Знаеш ли, малко преди Маркус да ми предложи, за пореден път, Маргарет ми разкри част от бъдещето.
- Нещо важно ли ти каза?
- Естествено. Каза, че след месец ще посрешна нея и останалите от Ленъкс в имението си в Маями и те ще дойдат да живеят при нас.
- Интересно.
- Каза също, че в следващия месец ще ми помогне да подготвя сватбата си с Маркус.
- Не знам за Мариус, но аз лично не схванах на къде биеш. – Обади се Аресен. Бях потънала толкова дълбоко в спомени, че не забелязах, кога всички бяха около мен.
- Може би ако я оставиш да продължи, ще ни изясни всичко. – Обясни Мина и се засмя леко.
- Мари, продължавай! – Подкани ме Мариус.
- Първо, не съм сигурна, защо Маргарет не видя нищо от вече случилото се. Второ независимо, че виденията и са частични, те винаги са много точни до секунда.
- И…. – Този път беше Маламир.
- С две думи, имам един месец да приключа с търсенето си.
- И пробуждането. – Допълни Ромолус.
- Защото след това ще съм си в Маями, все едно нищо не се е случило.
- А за какво ти е моята помощ? – Натърти на последната дума Мариус. Погледнах ги с болка в очите. Те бяха единствените ми близки в този момент и знаех, че ще са ми верни до самия край, мой или техен. Те бяха единствените с които можех да говоря открито за всичко което ме тревожи и разкъсва мислите ми.
- Няма да издържа. – Започнах, може би от по-дълеч. – Видяхте какво стана тази нощ, а не е минала и седмица без него. – Усещах как болката напира в бургундско-червените ми очи и очаквах поредните кървави сълзи, но с последни сили се сдържах. – Ако искам да изпълня написаното, трябва да мисля трезво. – Всички ме гледаха с недоумение и притеснение. – Мариус!?
- Да!
- Искам да скриеш дълбоко в съзнанието ми всичките ми чуства. Не спомени, а чуства. Искам да си спомням за Маркус и децата, за близнаците, клана и приятелите си. Да знам, че са ми скъпи, но не и да чуствам нещо към тях. Знам, че можеш да го направиш! – Повиших леко гласа си на последното изречение.
- Знаеш че това не е прост и лесен процес. Ще ми отнеме време и сили.
- Тогава започвай по-скоро! – Обявих му аз.
- Сигурна ли си? – Атендора ме хвана за ръка и се опита да срещне погледа ми. – Защо бързаш, много добре знаеш, че той ще се върне. Изчакай малко.
- Не мога да чакам повече. Той ще се върне, но спомни си написаното. Ще си го върна в края на търсенето, защото той ще ми даде последното парче от пъзела. Не мога да си позволя мислите за неговата липса да ме разконцентрират и да ме правят слаба. Не мога да си позволя друг недоброжелателен бивш приятел да ме предаде заради смъкнатия ми гард. – Те ме гледаха и мълчаха, сякаш не бяха доволни от решението и думите ми. – Трябва да ме разберете. Всичко е написано. Колкото по-бързо приключа, толкова по-бързо ще си го върна. Моля ви, не знаете какво изпитвам в момента и не го пожелавам и на най-големия си враг.
- Според мен малко любовна мъка ще се отрази много добре на Аро Волтури! – Засмя се Анг-Мей-Лиен. На това аз му казвам върколашки хумор.
- Първо не смятам, че Аро е най-големия ми враг, а и на дали някоа е познал любов като нашата. И второ, това изобщо не е малко любовна мъка. Не и за моето малко черно сърце.
- Малко черно сърце ли? Ти чуваш ли се какво говориш, сигурен съм, че всеки тук може да намери доказателство, за да обори това ти самоопределение. Та твоето сърце е толкова голямо, че може да побере всеки един в този мрачен и сив свят. Точно заради това сърце си тук и ще им помогнеш.
- Цяла вечер не спираш да ме ласкаеш Маламире.
- Де да беше само ласкателство. И аз съм на същото мнение като него. – След думите на Хан, мисля, че това беше първата ми искрена усмивка в последния час. – Кой ще ми каже какво разбрахте от Салваторе Моралес!? Защо е тук? Какво иска от мен? Как е узнал за това място и всичко друго? Между другото ми се струва, че се върнахте прекалено бързо, може би не е било кой знае колко дълъг и труден разпит, а? – Те започнаха да говорят, но не знам защо думите им просто минаваха покрай ушите ми. Просто се бях заровила в спомените от срещата с Шанкар.

- Преди повече от три хилядолетия един вампир номад предрече едно раждане. И написа ПРОРОЧЕСТВО.
- Пророчество ли? Съществуват ли такива неща? Това звучи толкова невероятно и невъзможно. – Възразих аз.
- Напротив. Скоро и сама ще се увериш в думите ми. – Мъжът замълча за минута. – Трябва да ти призная, че следя всяка твоя стъпка още от самото ти раждане. Знам за всичко, което се е случило в живота ти. Но не си мисли, че постоянно е имало някой по петите ти. Е понякога е имало, но не винаги. Несъмнено си чувала от дядо си за способностите на вампирите в този клан. Повечето от тези вампири са специално селектирани или създадени. За хилядолетията ми живот разбрах, че съчетаването на определени гени или дарби водят до други специфични такива. В началото не смятах, че това ще ми е нужно. Но когато се появи Аро Волтури и реши да колекционира вампири със определени дарби нещата се промениха. Точно тогава към семейството ми се присъедини един номад с необикновена сила. Той остана при нас за няколко години и създаде пророчеството точно тук в този замък. После ми каза, че трябва да си тръгне, защото работата му тук е приключила. Първо се учудих, но след като ми обясни каква е моята съдба разбрах всичко. Векове наред пазех оригиналния текст на Пророчеството от чуждите очи и показвах само непълни копия, както ми бе заръчал. Създателя на пророчеството бе обяснил, че само избрани последователи и пазителя трябва да видят цялостта на текста. За да се избегне злоупотреба. Аз съм Пазителя, така ми заръча той. После тръгна по света, за да се срещне с първите и главни десет Последователи, но не ми каза имената им. Аз знаех само името на Търсача. Ти също го познаваш, г-н Дево. А радостта в сърцето ми от това, че доживях раждането на Бялата Лилия и нейното пробуждане, е безгранична.
- Бяла Лилия ли? За какво говориш? – Слушах го внимателно, но сякаш ми разказваше приказка, а не нещо съществуващо. Той се изправи и се приближи до една картина на стената. Зад нея имаше модерен сейф. Колко типично. Защо никой не криеше сейфовете си някъде другаде? Примерно за дивана или в пода? А сейвфове в пода съм виждала. Отвори го, подаде ми един древен свитък и каза.
- Ето чети! Чети и разбери същността си! Чети и последвай съдбата си. - Разгънах пергамента и се зачетох в него. Свитъка бе изцяло на древноегипетски. А единственото, което Шанкар ми беше казал, е че е древно вампирско пророчество. Не знаех, че съществува нещо подобно. Обикновено пророчествата бяха човечки и много измислени и неверни. А ето че сега държа вампирско такова и според думите на братовчеда на дядо ми е много реално и правдоподобно. Мисля, че преди години дочух, че Волтури събирали всички подобни пророчества, които уж били вампирски уж за да ги унищожат, но е много вероятно Аро да ги е скрил някъде из огромната си библиотека и да се възползва и до ден днешен от подобни текстове. Но защо точно това пророчество беше в клана Кюран? Дали Аро знаеше за съществуването му. Дали знаеше, че Шанкар е Пазителя. Пазител на какво? Дали на този свитък? И от какво го пази? На дали преди три хилядолетия някой е искал да опази нещо от Аро или другите Волтури. Странно, до колкото мога да преценя, диалекта на който е написан този пергамент е изчезнал малко след възкачването на Аро на трона на Волтури. Възможно ли е този господарски клан, за който се говори да е клана на -Волтури? Това е невъзможно. Как биха могли да узнаят в какво ще се превърнат Волтури сега? А какво общо има една бяла лилия с Волтури? Та това е просто красиво цвете. Какво общо има то с вампирския сват изобщо? Не. Това не е цвете, а момиче. И какво, едно момиче ще спаси света от тиранията на Аро. Дали е възможно? Нима Аро наистина не знаеше за това? Съмнявам се. Много е вероятно вече да я е убил или заключил в подземията си. Минутите летяха, както и мисли те през главата ми, а аз успявах да превеждам редовете все по успешно. Докато накрая не узнах пълния му превод.

ПРОРОЧЕСТВОТО НА БЯЛАТА ЛИЛИЯ
Ще дойдат времена на правда. Ще дойдат времена на промяна.
Ще дойде времето, когато отново ще се роди Бялата Лилия
И тя ще притежава неизвестен брой необикновени сили.
Първородната рожба на любовта между два различни и почти несъвместими вида.
Дете на жена полу-вампир /жена дампир/ и мъж човек.
В тялото и ще тече кръвното наследството на три големи вампирски рода.
А раждането на децата от любовта и към един от
вампирските принцове на злия господарски клан
ще доведе до нейната вампирска трансформация.
Ще минат години, дори векове, когато тя ще открие истинската си същност
и ще спаси всички прокълнати от тиранията на господарския клан.
Ще трябва да изтекат повече от два века,
и облаците над спомените и от миналото ще се разсеят.
Болката от раздялата, проклятието на разбитото и сърце и самотата
ще се появят в миг и ще я разкъсат на парчета.
Кървавите и сълзи ще докажат на Търсача,
че тя е избраната и момента на нейното пробуждане е дошъл.
С нови сили тя ще поеме на дълъг и съдбоносен път,
за да открие скритите древни текстове и да откликне на техните молби.
Ще поеме първо на изток, а после на запад. Ще претърси руините за следи,
когато ги намери ще тръгне към пещерата.
И там на древен пергамент ще прочете думи изписани на забравен за света език.
Веднъж намерила текстовете тя ще последва насоките
и ще се добере до ключа за унищожението на Тиранина.
Тогава тя отново ще си върне любимия.
От него ще получи последното парче от пъзела
и заедно ще поведат победоносната си битка.
Щом разберат за нейното пробуждане
хилядите чакащи ще я последват, за да са и верни до самия край.

- И искаш да ми кажеш, че аз съм тази Бяла Лилия? Сигурен ли си в това? Та това е като някаква приказка. Не може да е истина. Аз? Защо точно аз? Сигурен ли си?
- Абсолютно!
- Много е странно! Как така някой преди три хилядолетия ще е видял такива детайли от моя живот? Сякаш е написано от някой живеещ около мен. Като изключим нещата след „съдбоносния път”, защото те не са ми се случили.
- Ще повярваш, когато се случат ли?
- Не знам! Ти си знаел за това от толкова години и ми казваш сега. Защо реши да е точно сега?
- Един от членовете на семейството видя раздялата ти с Кристофър Джеймс и разбрахме, че това е началото. Тогава изпратих Джонатан Дево да те намери и в подходящия момент да се появи и да ти даде писмото. Кървавите ти сълзи са били знака. Само Търсача и Пазителя знаят за тях, за да сме сигурни, че няма някой да те открие преди нас.
- Някой? Кой? Волтури? Или някой друг? Има ли по-лоши от тях?
- Не. Няма. Или поне не са ни известни. Аро е най-злия от всички. Факта, че пророчеството предвещава тяхното падение или поне падението на един от тях, води със себе си много притеснения за твоя живот. Не си ли се питала, защо Аро преследва полу-вампири? Защото знае тази част от текста. Е сигурно го прави и за да си експериментира с тях, но това е една от основните причини. Но за щастие няма представа за следващия ред. На малцина Последователи им е известен факта за трите вампирски рода. Ако Аро бе запознат с това изречение да те е ликвидирал преди векове. Защото ще е убеден, че това си ти. Сигурен съм, че той знае и за редовете с „влюбването във вампирския принц”, защото вампирския свят знае за съществуването на пророчеството, но си мълчат. Повечето знаят, че един от братята на Аро ще го предаде и ще помогне на любимата си. Нищо чудно, че той ги държи толкова изкъсо и се притеснява да не би някой да узнае за разногласия между тях. Това би подсказало, че края идва. Защо иначе ще прави всичко възможно да унищожи жените, които обичат братята му, а вампирките задържа около себе си. За наш късмет не една девойка се е влюбвала в тях и голяма част от тях са били превръщани във вампири. Но поне може да сме сигурни, че той не знае и за децата.
- Не съм убедена. – Той ме погледна учудено. - Поредното парче от пъзела. Сега ми се изясняват много неща. Но една мисъл не ми дава мира.
- Коя.
- Маркус сигурно е знаел за пророчеството. И то за почти цялото.
- Защо мислиш така.
- Тогава се случиха много неща, за които сега се замислям. Когато се женехме той и майка ми се бяха отделили и си говориха. След този разговор неговото изражение се промени. По-късно майка ми ми обясни, че му е разказала за историята си. За това, че е полу-вампир и кои са и кръвни родственици.
- Значи е знаел за цялата първа част.
- Освен това, той е обикалям различни древни руини и е търсел нещо конкретно.
- Търсел е следите. Но не е знаел къде точно да ги намери. Какво друго си спомняш.
- Той скри от мен, че Аро е искал той да ме напусне и да се върне във Волтера. А когато е разбрал за бременността ми и е наредил да ни убият, Маркус измисли това със заличаването на спомените. Когато се родиха близнаци вместо едно бебе той също бе много объркан, а може би натъжен. Не знаех защо реши да остави в съзнанието си само спомена за дъщеря ни. Но сега разбирам. Не е искал някой друг да разбира, че това пророчество е написано за нас двамата. Сега ако се случи така, че Аро узнае пълния текст на пророчеството, тези части няма да се връзват в историята, която той знае.
- Няма ли да разбере истината от Маркус?
- Невъзможно!
- Защо?
- Точно преди да се появи Джонатан Дево, Маркус помоли Мариус да заличи всичките му спомени свързани с нас. Абсолютно всичко. И тръгна с Аро към Волтера. Това бе и причината за кървавите ми сълзи. – Спомените от разказа ми отново изпълниха цялото ми съзнание и лицето ми посърна.
- Значи сега може да сме абсолютно сигурни, че Маркус е знаел цялото пророчество. Но единствената възможност това да е действителност е той да е един от Последователите.
- Или да го е взел от някой последовател?!
- Това е много малко вероятно.
- Но все пак възможно?
- Е да. Сега не може да разберем каква е истината. Но нима само любовта му към теб и децата го е подтикнала да ви защити? Пазителя пази целостта на свитъка, една от следите към ключа и карта към останалите насоки, а десетте Последователи са длъжни да пазят техните непълни варианти на свитъка, Бялата Лилия и наследниците и. Само един Последовател би знаел за всичко написано в пророчеството.
- А защо тогава е търсел някакви следи?
- Е това не знам. Но без картата и пергамента няма как да намери и една следа. По-скоро е търсел насоки за това къде е скрита картата или кой е Пазителя. Колкото повече мисля, толкова повече се убеждавам, че той е Последовател. И то един от първите десет. Защото никой от следващите нива не би трябвало да знае, че има следа в Южна Америка. И то следа, която подсказва кой съм и кои са всички главни Последователи.
- Води към теб ли? Значи е много вероятно той да знае, че ти си Пазителя? Ако информацията за Пазителя и другите Последователи попадне в чужди ръце …. – Аз замълчах за секунда. Просто не исках да изричам на глас, какво можеше да последва ако Аро научеше цялата истина. Децата ми, семейството ми. НЕ! Маркус не е способен на това! Не е нали?
- Ето ти още една причина Маркус да иска да му заличат всички спомени около теб. Аро не бива да намери имената на Пазителя и Последователите преди ти да си открила Пергамента на Бялата Лилия. В него е последната следа за ключа. – Той замълча за секунга - Маркус е главен Последовател. Ето и защо в пророчеството пише, че той ще ти даде последното парче от пъзела. У него има нещо, което много ще ти помогне. Но нямам представа какво е то. Дали е предмет, скрита дарба или някой, който той познава. – Часовете минаваха, а ние продължавахме да обменяме мислите си на глас. Опитвахме се да решим напълно загадката около тази история и да измислим план за действие и намирането на останалите следи. Шанкар бе доста предвидлив. Картата в неговите ръце му позволяваше да е няколко хода пред другите. А ресурсите, с които разполагаше това семейство му позволяваше да търси през всичките тези години спокойно всяка следа. Нямам представа защо го беше направил. Дали за да не търся аз и да се пробудя по-бързо или защото нямаше доверие на никого. Но това бе нещо доста опасно. Ако Аро знаеше за голяма част от пророчеството, това щеше да го кара да търси още. Просто голямото му любопитство и страха да не бъде свален нямаха да му дават мира. А това щеше да постави живота на Шанкар и другите Кюран в опасност. Да не говорим за моя и на семейството ми. Кой съзнателно би си причинил гнева на Аро? Може би този, който знае, че края наближава! Мислите ми бяха прекъснати от едно почукване и последвалото го влизане на един от хората на Шанкяр. Русия младеж, който сигурно беше с поне половин хилядолетие по-възрастен от мен, се наведе и прошепна нещо на господаря си.
- Покани я да влезе. – Каза на висок глас Шанкар. – Мари трябва да научи още от дълбоко скритите тайни около произхода си. – Тези негови думи много ме изненадаха. Какво още стоеше скрито от мен. Русия служител отвори вратата и в кабинета влезе една русокоса вампирка.
- Атендора? – Едвам успях да пророня аз. – Какво правиш тук?
- Трябваше да те последвам.
- Как ме намери? От къде знаеш за това място?
- Знам и много други неща. И точно за това сега съм тук. Знам, че момента на пробуждането на Бялата Лилия е настъпило.
- От къде знаеш за това? Аро ли ти каза?
- Не. Аро не споделя нищо с мен. А и всичко което знам по тази тема е крито много дълбоко в съзнанието ми и дори той ме успя да го намери през всички тези години прекарани с него в замъка. Аз съм Десетия Последовател.
- Един от десетте?
- Да. Но съм последната от тях.
- И защо смяташ така.
- Защото като последен Десети Последовател имах важна мисия.
- Която е?
- Аз пазех списъка на всички замесени. Аз знам, че ти Шанкар си Пазителя. Знам че г-н Джонатан Дево е Търсача. И знам кои са останалите девет Последователи. – Двамата с Шанкар се спогледахме изненадано. – А задачата ми е да те отведа при всеки един от тях в точно определен ред. Ред обратен на вписването на имената им в този списък.
- Значи знаеш, че аз съм Бялата Лилия? – Тя кимна. – И от кога?
- От самото ти раждане.
- И си знаела за това, когато дойдох във Волтера? – Тя отново кимна. – Това ли беше причината да искаш да се сближим?
- Не.
- А Маркус? – Отроних аз.
- Значи вече сте се досетили. Той е Първия Последовател и затова трябва да се срешнеш отново с него след като се запознаеш и с останалите.
- Той е Първия ли? Но как се определя този ред?
- Много просто. По реда на известяване на всеки един от тях. А ето, че в ти вече познаваш трима от десетте. – Тя се усмихна.
- Как така трима? Аз не познавам много вампири, които са на възраст около 3000 години. Всъшност познавам само Волтури. Не ми казвай, че дядо ми също е Последовател.
- Не. Не е той. На сватбата отново се срешна с него.
- Отново? Да не искаш да кажеш, че Мариус е един от десетте?
- Втория, за да сме по-точни.
- Нямах представа, че е толкова стар. А той знае ли за теб и Маркус?
- За мен не, но за Марк да. От къде мислиш, че се познават и той веднага дойде, за да те защити. А и те са били поканени заедно. Те винаги са знаели един за друг.
- Значи Мариус знае, че това съм аз?
- Да.
- Поканата ви за Последователи има ли нещо общо с дарбите, които притежавате? – Намеси се Шанкар.
- Да. Една от дарбите на създателя на пророчеството беше възможността му да разбира чуждите дарби. Както Марк усеща връзките.
- А твоята дарба каква е? До сега не си показвала нищо. Дори някой смятат, че нямаш.
- Всичко това е заблуда. Какво да ти кажа за моята дарба. Мога да движа разни неща с мисълта си.
- Племенницата ми дори напада враговете си с мисъл. Чупи ръце, крака и какво ли не още. – Каза Шанкар и съвсем ме остави без думи. Тя само му кимна.
- Племенница ли? Някой ще ми обясни ли какво става?
- Баща и Александър-Амбросиъс е брат на дядо ти Деймиън. А тя ти е леля.
- Какво? Аз имам кръвна връзка с нея? Ти знаеше ли за това?
- Да. Знаех. Прости ми, че не ти споделих, но никой не биваше да узнава коя съм в действителност.
- Значи си Ле Морт.
- Всъшност не съм. Човешката фамилия на дядо ми Франсоа е Люмиер. Когато Деймиън станал вампир я заменил с Ле Морт, защото му се сторила много по-подходяща. А баща ми останал с Люмиер. Затова и аз съм Люмиер.
- Франческа също е тук. Може по-късно да отидеш и да я посетиш.
- Сестра ми!? Никога не успях да я видя, а ето че сега е тук.
- Ти имаш сестра?
- Да. Татко я е кръстил на баща си. Но тя е много по-малка от мен и е полу-вампир.
- И баща ти е станал вампир, така ли?
- Татко беше тежко болен и щеше да умре. А Деймиън му предложи да го трансформира и да живее.
- Но ти си вампир, а не полу-вампир, нали? Била си вече родена, когато са трансформирали баща ти?
- Да. Това се случи пет години преди той да ме трансформира.
- Моля? Баща ти ли те е трансформирал? Но защо? Какво е станало?
- Някой запали семейното имение. Дълги години баща ли обвиняваше сегашните Волтури.
- Как така сегашните?
- Тогава те все още не бяха заедно.Татко смяташе, че младия тогава Аро го е направил. Но нямаше представа защо. И той беше наскоро трансформиран като баща ми. И сигурно са имали някакви разногласия.
- А с теб какво стана?
- Аз имах висок процент тежки изгаряния по-цялото тяло. Всички ме бяха отписали. Но татко ми каза, че няма да позволи аз да умра при условие, че той ще живее вечно. Мен успя да спаси, но за майка ми беше много късно.
- А Волтури? Как се присъедини към тях?
- Случайно се запознах с Кай. Влюбих се. Но когато разбрах, че е Волтури сметнах, че това е идеална възможност, за да проверя дали наистина Аро е виновен за смъртта на майка ми и за моята трансформация. Три хилядолетия търся някакви доказателства и чакам той да стъпи на криво. Когато Кейгън дойде и ми предложи за стана Последовател веднага се съгласих. Знаех, че вече е ходил при Маркус, но знаех, че трябва да си мълча и да не говоря за това дори с него. Онези години Волтури тъкмо набираха сила и тъкмо бяха победили Румънците. Още никой не беше сигурен какво ще се случи и какво ще последва от управлението на Аро. Когато Маркус тръгна да обикаля света и да търси списъка с останалите Последователи аз вече знаех, че ти си се родила. Защото годината на твоето раждане отдавна бе настъпила. Аз бях тази, която го предопреди за намеренията на Аро да го върне обратно във Волтера. Аз го предупредих и когато Аро разбра за бебето и нареди да убият майката и наследника. След това той се е свързал с Мариус, за да му помогне. Знаех, че си жива и само чаках момента да се появиш. Но когато след толкова години той те доведе във Волтера не повярвах на очите си. Бях много щастлива, защото ти бе първия ми роднина, който виждах след убийството на татко. Но н е можех да ти кажа тогава коя съм, защото това щеше да издаде на Аро, че ти си Бялата Лилия и щеше да те ликвидира още тогава под собствения си покрив. Но сега нещата са различни. Времето за твоето пробуждане настъпи и беше мой дълг да съм до теб в този момент.
- Значи Маркус е знаел, че аз съм Бялата Лилия още преди да се запознае с мен? Искаш да кажеш, че никога не ме е обичал, а само си е вършил работата на Последовател?
- Не съм казала такова нещо. Той разбра, че ти си Лилията, когато аз му казах след сватбата. Тогава е говорил и с майка ти, за да се увери.
- Но нали каза, че ви е била известна годината на моето раждане?
- Само на мен. Защото аз трябваше да очаквам появата на Дево и да те последвам. А той те обича. Обичал те е преди двеста години, обича те и сега. Любовта ви е толкова силна, че е преудоляла всичко. Тя е част от пророчеството. От три хилядолетия се знае, че той ще те обича. Но срещата ви е била съвсем случайна и неочаквана. Е почти неочаквана. Знаеше се, че ще я има, но никой не знаеше кога, къде и как ще се случи. Той сам те откри и ти сама завладя сърцето му.
- Мари!? Мари, чуваш, ли ме? Къде се отнесе? Чу ли изобщо нещо от това, което ти казахме за Моралес?
- Не. – Казах аз толкова спокойно, сякаш ме питака пила ли съм днес вода или не. – Съжелявам, бях се замислила.
- За Маркус ли?
- И да и не. Спомних си за първата ми среща с Пророчеството, реалната Атендора и задължението и като Последовател. – Казах аз с лека усмивка към нея.
- Е като изключим, че нещата не са точно така както тя ти ги е представила, няма проблем, че си спомняш тези моменти. – Думите на Мина ме узадачиха.
- Какво искаш да кажеш с това?
- Помнишю ли, че ти обещах да ти кажа всичко по-късно?
- Да.
- Е ще започна с това, че списъка в Атендора не е реалния. И след тази нощ тя вече е убедена в това.
- Какво? Я обясни по-подробно.
- Работата на Атендора като Последовател бе не само да пази твоята година на раждане, а и да пази един леко фалшив и непълен списък с Последователите, за да сме сигурни, че ако Аро я разкрие да не е няколко крачки преди нас.
- Леко фалшив ли?
- Колко души виждаш тук, около теб сега? – намеси се Аресен?
- Десет!? – Казах аз с недоумение.
- Тези, които прочете в списъка на Мина, нали? А според списъка на Атендора някой да липсва?
- Маркус!? – Изрекох аз и пред очите ми се появи спомена за списъука на видян по-рано.

"Тук всичко е толкова спокойно лесно. Скучно. Няма абсолютно нищо, което да се прави."- беше първата ми мисъл тази сутрин. В Маями беше слънчево, весело. И като, че ли никой не разбираше мрачното ми настроение. Всички бяха весели и спокойно, сякаш Амарилис вече е тук и всички са наясно със случващото се. Само дето на бяха. И това страшно ме изнервяше. Аз бяха неспокойната, която се тревожеше във всяка една секунда какво се случва с Амарилис, с Атендора, какво става във Волтера. Спрях да крача край вратата и с въздишка се излегнах на леглото. Обичайното силно слънце заля кожата ми и започнах да светя като рядко срещан диамант. Затворих очи, когато тихо почукване се чу на вратата ми.
- Влез.- отвърнах без да вдигам клепачите си. Вратата се отвори и образувалият се бриз ми донесе аромата на Джаксън. Отворих едното си око и го погледнах изпитателно.
- Какво искаш?- попитах с уморен глас. Точно сега исках да съм сама. Не ми беше до никой, освен до Атендора може би. Но нея я нямаше, така че беше безмислено.
- Може ли да седна?- попита Джак. Звучеше леко безпомощно. Свих рамене. Вмомента ми беше все едно.- Знаеш ли държиш се странно.
Очите ми рязко се отвориха. Аз съм се държала странно? Аз?!. Предпочетох да не отговарям. Пък и не ми беше задал точно въпрос.
- Да не би да е заради момчето, с което говореше преди няколко дена? Забелязах, че се отдалечи, така че да не те чуваме.
- Първо- това с кого и как разговарям, не засяга нито теб, нито който и да било освен мен и Алек. Второ- не с него нямаме лични отношения. Просто ми е добър приятел и ме познава достатъчно добре. За разлика от всички вас. И вероятно нямаше да ми зададе подобен глупав, ревнив въпрос.- отвърнах ядосано. От долу се чу хихикане, което още повече ме вбеси. Станах с абсолютно ненормална скорост, обух си маратонките, взех си якето и слънчевите очила и излязох. Вървях бавно, докато стигнах някаква гора. Стрелнах се навътре без изобщо да се обръщам назад. И не смятах скоро да се обръщам. Вероятно щях да потичам, докато се успокоя, а после да си съберя багажа и да се върна във Волтера. Там щеше да е по- добре от тук. Пък и предполагам, че щях да се разбера с Кай. Щях да тръгна с някой да търся Атендора. Без никакви дълбоко скрити тайни...