Влажно и зелено бе всичко, което ме зобикаляше, в тази гора, която се намираше близко до града Форкс, от малките тревички и храстчета до високите близо 10 метра, ако не и повече, дървета. Ако не бях върколак щях да усещам ледените капки от скоро валелият дъжд по моята нежна кожа, а това усещане нямаше да е приятно, като се има предвид, че единствените дрехи, които бяха по мен - електрикаво жълта тениска, тъмно сини дънки и сини кецове - не ме топлеше мнго, много. Това облекло, като бъде добавено със сезона лято, го правеше напълно подходящо. Е, не бе зима и нямаше как да се разболея, така тънко облечена. Поне това бе едно напълно невъзможно нещо, тъй като не знаех дали температурата ми можеше да стане по - висока от нормалната ми, а именно 45 градуса по Целзий, така че дори капките роса да се опитваха да достигнат до мен те още във въздуха, преди да направят контакт с кожата ми, се изпаряваха. Очите ми шареха навсякъде, защото във Франция не можех да видя такава невероятна зеленина, която покриваше подчи всичко и така караше слънчевата светлина с доста зор да си проправя път, та да успее да достигне до върховете на по ниските дръвчета, за да могат и те да порастнат, а тревичките и храстчетата можеха само и единственно да се надяват да ги угрее. Това ме караше доста да се чудя как е толкува буйна фауната, като Слънцето едвам едвам стигаше до по - висоите иглолистни дървета. Природата бе доста интересно и сложно нещо... "Или просто си кухичка." - подхвърли ми вътрешният ми глас. Мразех този глас, тази моя будна съвест никога, ама абсолютно никога не пропускаше възможността да бъде на всяка манджа мерудия. Очите ми се присвиха, а с тях и устните ми и отстрани човек би си помислил, че съм помирисала нещо отвратително, като например вмирисани чорапи или престоели яйца.
Докато се цупех на нахалния си вътрешен глас чух някакво шумолене, на около 100 метра от мястото където се намирах. Този шум от току що настъпани пръчки и поклащащи се клони на един голям храст, момнетално привлече вниманието ми и аз естественно не се сдържах и като голяма клюкарка трябваше веднага да разбера какво бе това. Започнах да се оглеждам в калта, за да разпозная стъпките на някое животно или митично същество, но единственните отпечатъци, които забелязвах бяха моите. Бавно пристъпвах към целта си с надеждата да направя голямо откритие, тъй като си правих дори на Шерлок Хоумс, за да открия по логически път що се крие там. Пристъпвах бавно, като по терлички напред, дори гърбът ми се бе привил леко, а ръцете ми се бяха свили в лактите.
- Здравей! А, Лу, не съм очаквала, че ще те срещна на такова място. - каза ми едно приятно гласче, който бе притежание на една симпатична девойка, която изкочи иззад храста, който дебнех, като по този начин ми изкара всичките ангели. "Ех, жалко сега ще трябва да ги събираш. Да знаеш, не се ловят лесно ангели." Този противен глас отново не пропусна да се обади. Все още опитвах да успокоя дъха си, тъй като това момиче доста добре ме изплаши. А, коя беше тази, Лу? Може би девойката се бе припознала? Или незнам, може да беше надрусана?! Божее, вече сериозно взех да се замислям дали наистина не съм прикрита блондинка, поради тази причина дори хванах един кичур коса и го заоглеждах, за да се убедя, че това което виждам е червено, а не русо. Изведнъж една малка невинна ръчица започна да се размахва пред лицето ми, а две големи, като планински извор - сини очи, ме гледаха любопитно.
- Не ме ли помниш. Аз бях на 9 когато изчезна, но не вярвам да съм се променила чак толкова много. Ти, обаче си доста променена! Тенът ти е по - светъл, косата ти - вместо тъмнокестенява - е червена и сякаш си се подмладила. О, и да не забравяме зелените лещи, впрочем добре ти стои зеленото за цвят на очите.
- Мисля, че ме бъркаш с някого. - казах, едновременно очудено и неуверено, аз. Незнаех какво да мисля, но знаех, че момичето се бе припознало. Аз, определено не бях тази Лу, за която говореше синеокото момиче. Нито имах кестенява коса, нито тенът ми е по - светъл, защото винаги си е бил такъв. Тези определения дори с малко не се доближаваха до реалната ми външност, а пък най - абсурдното нещо което успях да чуя бе, че нося лещи. Как ли пък не това си беше реалния цвят на очите ми. Не си ли личи, че нюансът на зеленото е прекалено хубав, та да е причинен от лещите?
- Да те бъркам?! Как мога да те сбъркам, та ти ми беше като сестра, тоест още си ми. - момичето се приближи и разтвори ръцете си, все едно искаше да обгърне стъбло на голямо дърво. Докато още беше в тази поза синеоката девойка се приближи към мен и понечи да ме прегърне. Цялата се вцепених не знаех какво да правя, за това се оставих на инстинктите си, които ми посочиха, че не трябва да приемам този, така красив и мил жест. Рязко направих две светкавично бързи крачки назад. Не знаех какво върша, защото не аз действах, а инстинктите ми, но мислех, че това е правилно решение. Брюнетката ме погледна озадачаващо и лъчезарната усмивка, която сякаш отразяваше слънчевата светлина, сега изчезна, бе погълната от същия мрак в които се намираха ниските тревички, не достиганати от слънчевите лъчи. Ръцете на девойката изведнъж паднаха, като прекършени клони, а главата й ги последва. Черната й коса, се разтла, като пелерина пред лицето й, което го правеше незвъжможно да се види.
- Ти, май наистина не си моята Лу, нали? - измънка едно тъжно гласче изпод тъмните плътни завеси, които преставляваша нейните кашмирени коси. Макар да ми се искаше да не натъжавам това красиво и крехко създание, бях принудена да му кажа истината, защото просто нямаше смисъл да я залъгвам и да давам напразни надежди.
- Ммм ... да. Но може да я видиш, не се отчайвай. - казах окуражаващо аз, с надежда да повдигна духа на момичето. Искаше ми се да стане отново така радостно, като преди малко, защото не обичах хората да са тъжни, било то познати или непознати.
- Съмнявам се, откато замина преди 5 години, не съм я чувала, камо ли да я видя някъде. - каза с тон, който сякаш предвещаваше плач. Отидох до момичето и послах ръката си върху рамото й, а девойката, още преди да се усетя, бе вплела ръце около кръста ми, но не плачеше. Това синеоко девойче, макар още да бе малко, беше една доста силна личност, по мое мнение, ако друго момиче бе на мястото на синеоката госпожица, сега щеше да реве неудържимо. Брюнетката, доста се доближаваше до моя характер и аз като нея, никога не бих показала дори лек признак на слабост.
- Добре, успокой се и поседни малко. ... Ако имаш желание може да ми разкажеш какво се е случило. - погалих по главата момичето и то се отдели от талията ми и кимна, а след това хвана лявата ми ръка и ме дръхна да дойда с нея, за да седна на един камък, който от северната си страна бе доста обилно отрупан с дебел пласт мъх. Синеоката девойка седна от страна, където бе чисто, а след това ме придърпа да седна до нея.

-Добре.-започнах аз,гледайки момичето.-Всичко започна като се запознах с Лу.Бяхме много близки макар да беше с 15 години по голяма от мен.Тя постояннно ми разказваше за света на вълците а аз понеже бях малка,вярвах че са приказки.Много приличаше на теб,адски много.Виждах я как влиза в гората,как с чаове не излиза,и я очаквах с нетъпение.Тя беше сестра на майка ми.Беше адски красива.Винаги ми насеше по нещо след като излизаше.Понякога дори жива катеричка,сова и други животни.Много я обичах.Беше ми като сестра,по-голямата.Угаждашеми, а аз не бях лигаво дете.
Лицето ми помръкна очите ми се присвиха и изръмжах тихо,трепнах веднъж но се оправих.Момичето забелязало това,разбра че съм адски ядосана.Погледа ме с учуден поглед.Поех си зълбоко въздух.Тя ме попита
-Да, и какво стана?-Гласът и беше успокоителен,точно като мен.Приличахме си.И прадължих,отлагайки гадната част като счупих един доста дебел клон за да се успокоя:
-Всяко лято ходихме до океана и веднъж дойдоха акули.Лу и майка ми се скриха и после тайно от всички,само аз ги видях-тогава ,имах един отвратителен глас който все ми напомняше за това се обади и аз го игнорирах.-скочиха във водата близо до акулите и скоро се появихапетна от кръв.През цялото време до нас беше детето на Лу 3 години по голямо от мен.Майка ми и Лу бяха много близки дори за сестри, и се грижеха много са нас двете с първата ми братовчедка. Та аз и братовчета ми Ди,я видяхме и много се уплашихме от кръвта но от мястото където бяха влезли,излязоха здрави.Седнаха до нас и ни притиснаха.След това изплуваха някакви сивоо-бели форми.Присвих очи и разбрах, бяха мъртви акули.Прошепнах на братовчетка си имайките ни се погледнаха многозначително.-Поледва часта за която най-малко исках да говоря.Поех си въздух,погледнах зеленоокото момиче и продължих хванала камъка който беше близо и продължих.-Но един ден Лу я нямаше, Ди също.Попитах майка си и тя ми разказа как Лу си била влюбила и понеже са се разделили с мъжа от който била Ди,тя избягала от мъжа си с друг и не била готова да се грижи за детето си и го дала за осиновяване.Доолкото научих за нея била осиновена от френска фамилия.Роди ми се по-мака сестра -Мари.И след ражаднето и заминахме за кратко в Лондон.Живеехме в покрайнините му.Имахме хубава къща.После се завърнахме но Лу още я нямаше.-направвих тъжна гримаса и строших камъка на прах.Продължих мрачно.-Често ходих до празната им къща,гледах я тъжно и си припомнях хубавите дни.Мебелите бяха с дебели чаршафи.Спомних си как с Ди рисувахме на пода,как се боричкахме,как си играехме.Дори виждаххартийката която бяхме набутали под дивана с двете ни ръце върху нея.Гледах също и мястото където ходихме на плаж,замъка построен с Лу,майка ми,Ди, и аз.Припомнах си всички хубави дни.спомнях си как ни учиха майкте и бащите ни да плуваме с Ди,как вадихме мидички, как плувахме из кораловите рифове с и ловяхме рачетата.Веднъж дори хванах рибка със прекрасен цвят.Набрахме морски водорасли.Ходих и в гората,сомням си как беряхме гъби,билки,круши.И най - вече вечерта преди да легна гледам снимката ни с Ди,Лу,аз,майка ми,баща ми и нейния баща сме заедно.И помня кристално ясно рождения ден на Ди, през който е направена.Помня вичко.Помня как със Ди се сстреснахме от кученцето ми и го помислихме за зверче и как се скрихме под леглото.Помня и един сън който сънувах че се връщат,че почваме отново веселите дни, и игрите, и как никога не ни напускат,как продължаваме да живеем щастлива.как отново си играем със кученцито,берем водорасли и горски цветя.Повтаряхме всичко,плажа гората,къщата,рисунките всичко.И от тогава търся Лу.-Погледнах я за да видя как ще реагира и продължих.-Никога няма да ги забравя.Беше моят личен Рай.А сега като гледам къщата им се ччуствам адски празна.Сякаш за взели част от мен с тръгването си.Надявам се сега Лу,както и Ди да са щастливи.Аз ще ги намеря вярвам,ако не Лу,то поне Ди.-Вдигнах ръката си,където на сребърна гривна висяха шест висулки.Бяха до една вълци.-Всеки има от семейството ми такава.Тези висулки са от Майка ми,Таатко ми,Лу,Ди и бащата на Ди.Шестата висулка си е там.Тя е с гривната заедно,тя е тази която е притежателката на гривната.Тоест висулките са семеиството ми.Беше ми от Коледа,преди изчезването на Лу, и Ди където всеки получи такава.Много,много ама много ми липсват.Ето това беше.-Казах аз и я погледнах.

Вцепених се, всичко което каза момичето, всички тези спомени за които разаказа, аз съм ги мислила за сънища, а всъщност по думите на това момиче всичко е било напълно реално. Ръката ми започна нервно да трепери и не можеше да се успокои. Дали ... дали това момиче, чието име даже не знаех, бе моя братовчедка, а тази Лу - моя ... майка? Дори ме беше страх да си го помисля, а камоли да вярвам, че това може да бъде реално. Не знаех какво да кажа, какво да направя.
- Хей, добре ли си? - пита ме брюнетката и небесно сините й очи отново се загледаха любопитно в моето каменно лице. Изглеждах като безчевственна статуя изложен в музей по Изкуствата. Един импулс мина през тялото ми, който накара ръката ми да посегне към предният ми джоб, а от него извадих една кутийка, която принципно не би трябвало да бъде в ръцете на някой, който е малолетен. Е, това му бе хубавото да си върколак, защото аз бях на 17, но изглеждах поне на 24 или 25. Та, да се върна на въпросанта кутийка - тя бе малка, квадратна и върху нея с големи букви пишеше "OME". Ооо да, от това имах нужда в този отвратително напрегнат момент, а именно от цигара. От другият си джоп извадих една запалка и мехнаично, точно като някой Робокоп, пъхнах цигарата в устата си и я запалих. Още стоях така опулена и вцепенена, сякаш бях се срещнала с най - големия си кошмар. Докато прибирах приспособленията, които така да се каже трябваше да ме успокоят - нещо издрънча. Моментално отправих поглед към този предмет, който си позволи да вдигне в този напечен момент толкова много шум.
- O, mon dieu! - изписках аз. Отдавна бях забравила, че тази дрънкулка бе на китката ми, дори не помнех кога съм я слагала.
- Какво каза?! - очуди се момичето и небесносините й очи отново се впиха в лицето ми. Не знаех кое е най - добре дали да си замълча, или веднага да и съобщя, че ми е братовчедка. Да си мълча ... че как бих могла? Точно на крачка от мен стои мой роднина, а аз ще сдържам чувставта си, та това бе абсурдно. Рязко се изправих и метнах цигарата си зад мен, а след това разтворих ръцете си и толкова силно прегърнах момичето, че се чу едно изпъшкване, защото оставих момичето почти без въздух. Синеокато госпожица бе в нещо като шок, не знаеше какво да направи, но все пак не бе, като мен от камък и отвърна на моя изблик, като ови нежните си ръце около толията ми.
- Не мислех, че ми е толкова тъжна историята. - тихо и леко неуверено гласче се чу.
- Историята ти не е толкова тъжна, а дори ме кара да се чувствам на седмото небе. - брюнетката рязко се отръпна и ме погледна все едно бях някой съдист - Имах предвид за откритието, което направих. - ръката ми леко се повдигна, като по този начин открих прекрасна гледка към китката си, която бе нежно обвита от гривничка, съвсем същата като на синеокото момиче. Очите но девойката, сякаш станаха двойно по - големи от преди малко, момичето направо не можеше да повярва за това пое ръката ми и започна до оглежда украшението, а след това доближи и своята ръка, за ди сравни. Гривните бяха едентични. Красивите очи на девойката се навлажниха а миг след това красиви, блестящи вадички от сълзи се стекоха по нежното й лице. Отново посегнах да прегърна момичето, но този път тя не чакаше, а директно се впи в мен. Осещях топлият й дъх в косата си, а същои сълзите й върху бузата си. Ръката ми се присегна към главата на братовчедка ми и започнах нежно да я галя. Това бе един прекръсен момент, едва миналия месец разбрах, че съм осиновена, а вече успях да открия един доста близък за мен човек.
- Адира, толкова се радвам да те видя. - изписка момичето от радост.
- Това ли е истинското ми име? - зачудих се аз, докато продължавах да галя нежно черната и главица.
- Да. Адира Диърти или просто Ди. - каза ми момичето и отново заби глава в червените ми къдрици.

*превод - O, mon dieu! - О, Боже мой! - фр.

*O, mon dieu! - О, Боже мой!
Толкова бях щастлива че отново виждам Ди.Просто прекалено щастлива,но долових някаква миризма.Помислих си че си въобразявам и продължихме да се прегръщаме.Слънцето изведнъж блесна,незакривано от отминаващите облаци,беше светло,зелено,красиво.Точно като блестящия ми мехур от щастие.Бях до Ди,НАМЕРИХ Я!!!Бях на седмото и даже на осмото небе.После се сетих че знае че съм и братовчедка но не знае името ми.
-Забравих да се представя,Нала Брендън.Може да ми казваш Нал или Нали.На мен също ми казваха ди,спомняш ли си?-прошепнах над рамото и.
-Да, но смътно.-Прошепна ми на свой ред Адира.
-Но,трябва да помниш как избягахме от кученцето което помислихме за "зверче",леглото беше чудно скрвалище!!-прошепнах и се размях.Седяхме все още вкопчени една в друга.-Или когато на рожденният ти ден,клоунът падна в тортата и кучето го захапа-но май беше най-забавното което клоунът правеше.Само хвърляше и падаше като луд.-И двете се разсмяхме на спомена.
-Да,помня го-отговори ми Ди.Чуствах се великолепно за всичко,абсолютно всичко.
-Като се върна към онези месеци,когато ви нямаше ми се струват,дълги,мрачнииии,избщо адски празни.Толкова се радвам че те открих.-Всичко около мен подхождаше на думите ми.Всичко подсказваш е че е пролет.Слънчевите лъчи,чистото като кристал небе и хилядите насекоми които чувах.Беше пролет и беше почти горещо за разлика от сутринта,когато беше тъмно,капеха ледени капки роса.
-Това ме подсеща,помниш ли как ни учиха да плуваме?Аз се похлъзнах и хванах една мида?И ти се спъна в мен и точно до мен се претъркули.Наложи се да ни вдигат защото само драпахме във водата.-Много ми харесаваше този спомен.Беше,светъл хубав,прекрасен.Времето не се отличаваше от сегашното.
-А,помниш ли гората?-попитах.
-Смътно нооо,да.-отговори ми тя-Всичко тогава ми се е струвало като един сън.Игрите,плуването,гората,"зверчето",рисунките,абсюлютно всичко.Светът във Франция бе съвсем различен.Нямаше щури забавления,само изсканост.Но точно сега всичко в мен блести от щастие!
Същото каквото беше и в мен.
-При мен също Ди.-казах и и после добавих-Направо летя от щастие!!Времето е същото.Много е хубаво.Има слънце,чисто небе и абсюлютно всичко.
-Да,наистина е така.
Пак усетих тази миризма,този път съвсем очетливо и не ми пукаше дали ще издам светът на митичните същества я попитах:
-И ти ли си Върколак?

Как разбра? Направо не ми го побираше главата. Освен, ако ... и тя не е като мен прокалната да носи този товар. Нала ме бе питала "И ти ли Върколак?" - това значеше ли, че и тя е върколак? Не, не, не това не беше възможно предполагам, че това бе вид шега. Това малко момиче нямаше как да е вълчица и нямаше начин да познае, че аз съм митично същество. Реших, че трябва да я заблудя, но за тази цел трябваше да действам бързо, иначе брюнетката щеше да заподозре нещо. Изведнъж истеричен смях се процеди от устата ми, надявах се това да я заблуди и да се откаже и да не задава този въпрос отново, но вместо за кратно да се натъжи и след това да заговори за друго, Нала ме погледна накриво и устните й се стиснаха, а след това и изкривиха.
- Лъжеш нали? - веднага прозря братовчедка ми, моя опит да я метна. Е, и без това не ме биваше много, много до лъжа, но това момиче веднга ме прозря. Шумно въздъхнах и кимнах, а Нала скочи на крака и ме гледаше с очуденя и едновременно с това сладък поглед.
- Сериозно. И ти си върколак. - усмихнах се на момичето и кимнах, а тя заподскача щастливо. - Какъв цвят са очите ти във вълчата форма? Каква ти е козината? Коклко си голяма когато се преобразиш? А, когато станеш вълк имаш ли по - силно обуняние или зрение, или пък слух? ... - Нала продължи да ме засипва с хиляди въпроси на които не исках да отговарям, защото като за начало нямах голямото желание да бъда - звяр или да си спомням, че съм. Единственното нещо което исках е да открия биологичното си семейство и щом открих част от него се оказва, че не само аз съм вълк. Възможно ли бе да има още много като нас? Ох, дано да нямаше, защото това бе, като проклятие за мен. Първо, защото аз доста лесно се ядосвам, а щом стане това, веднага ставам голямо и космато същество. Второ, постоянно ми бе горещо, всички нормални хора където и да отидех винаги ме гледаха странно, тъй като ако е "- 10 градуса", аз се разхождам по тениска и дънки, а това бие на очи. Трето, мразех да се тъпча, а откакто се бях преобразила, тялото ми стана ненаситно искаше да яде ли яде. И Четвърто, когато се преобразена съм обзета само и единственно от гняв, не зная какво правя, защо го правя, просто троша всичко около мен и ако евентуално има човешко същество в близост, за части от секундата ще се превърне в труп. Ако можех да връщам времето назад, винаги щях да си стоя в интервала, от както съм се родила до първата ми промяна, а дори щях да се опитам да я предотвратя. Стистанах очите си и захапах долната си устна. Опитвах да успокоя съзнанието си да си мисля само за хубави неща, но веднага щом опитвах, виждах все едно на крачка от мен себе си, а малко след това един голям черен вълк.
- Ди?! - още не бях свикнала така да ми казват, предполагам, че и заради това не се и обърнах, за да погледна Нала. - Адира, добре ли си? - попита ме доста загрижено брюнетката, но не знаех дали и бях в състовяние да отговоря.
- Мисля ... че ... не. - успях само да измънкам. Едва се чуха думите ми, но явно слухът на Нала бе доста добър и тя седна до мен, за да се опита само по физиономията ми да разчете какъв бе проблема. Дори и да ме беше питала, не знаех дали щях да и кажа, тъй като тя бе привърженик на върколаците. Как бих могла да и кажа, че братовчедка й, нейна плът и кръв не се понася и се смята за прокълната?
- Ако ти кажа ... не мисля, че ще ме разбереш. - казах аз и главата ми се наведе, а след това си поех дълбоко въздух, а след това издишах. Ако и кажех, току що откритата ми братовчедка, щеше да ме намрази.
- Сподели, нали за това са роднините. - каза ми Нала, след което аз надигнах глава, а тя ми смигна и се ухили от ухо до ухо.
- Мразя се. Не искам да се преобразявам при най - малкото чувство за нервност, просто е ужасно, а като се замисля, че когато ставам вълк имам доста сила, а ако има някой човек около мен, когато съм нервна сигурно няма да оцелее. От както съм се превърнала за пръв път само и единственно това ме гложди: Защо на мен?, Защо аз?

Погледна ме тъжно и аз си спомних кошмарните първи дни и устните ми се свиха в тревожна тънка линийка. Предполагах, че и на нея не и е било лесно, все пак аз бях с родителите си, когато всичко се случи, а Ди е била съвсем сама - нямало е кой да й помогне. Разбирах я, при това доста добре, не го бях преживявала това чувство, но сяках бях свързана с братовчедка си и чувствата й. Все пак толкова лесно разграничих добре обработената й лъжа, че дори аз самата се очудих от себе си. Е, сега бе време да ударя едно рамо.
- Разбирам, не се принеснявай. - погледнах я със тъжни очи и продължих в още напрегната си поза в която се намирах от няколко минути, които ми се сториха, като вечност - Като бяхме малки ни разказаха една легенда на върха на една висока скала.Мрачният и бурен, изпълнен с дъжд ден.Спомням си смътно, но най-основното нещо от легендата. Ти помниш ли? - отклоних погледа си, за да срещна очите и сяках да потърся малката искра, който блещтукаше до преди малко. Лицето й, обаче бе скрито от огнено червениете и къдрици, а от нейната усмивка и лъчезарност - помен нямаше.
- Почти, но само картината но не и думите.-отвърна ми и ме погледна очудено опитвайки да си спомни, макар с болка в сърцето. - Коя беше?
- Тогава ще ти я разкажа на кратко. - Казах аз и се взрях в нищото, а след това обгърнах с ръце краката си. - Казваха ни, че това е дар от боговете на племето, с което сме свързани, че дарът е да се превръщаме във вълци, за да защитаваме хората от студенокръвните, да ги предпазим - да ги опазим. Да не им позволяваме да ги обезкървят или превърнат в едни от тях. Има и други форми например пантери, леопарди и други.Но племето "Килуети" произхождало от събратята им - вълците.
Това помня само.Подробностите не си ги спомням,само основното.-Казах аз.
Тя ме погледна и изражението и беше ехо на лицето на чоек,който изгаря на клада.Прегърнах я утешително през раменете а тя си прегърна коленете,и огнените и къдрици скриха лицето и.И тогава ме попита:
-Знам да си върколак има и хубави страни бързината,силата и ги оценявам,но, как успя да преодолееш това че ако си нервана и наблизо има човек ще го убиеш?И че можеш да изгубиш контрол в неподходящ момент? -попита тя с глас, в който прозираше болка.
-Ами упражнявах се върхо животни.-Казах аз и очите ми се върнаха назад и в тях,в тъмното синьо призираше спомена много ярко.-биех се и накрая върху последните опити,преди да стин до първия си човек поради невнимание,успях да се справя,но първият път.......................................беше адски болезнено...............разкъсвах се.....................................инстинктите на едната страна.....разумът на другата страна..........но успях.Някак успях........................забих нокти за да се възпра и се прехапах за да излея част от енергията.......после с усилие се обърнах и избягах.Учих се и вече се биех с вампири.А когато защитавах хората усетщах емоциите им,възхищение от което им се разширяват очите а после страх.Много хора са ме виждали докато ги спасявам от вампирите,но после вече почти обезкървени те умираха.Чуствах се ужасно и дни наред за да не се чуствам отвратително живеех досущ като вълк.Болката се разсейваше от други.Счупените нокти,ледът под лапите,гладът разсейваха болката която ме разкъсваше че не успявах в повечето случай.Виех от агония,плачех като вълк.Не можех да понасям болката.Живеех с природата,повечето време прекарвах свита на кълбо,разяждана от мъката.-Свърших и погледнах братовчетка си.Лицата и двете бяха огледални.Агония и болка.

Двете с Нала продължихме да се гледаме измъчено, осъзнах, че тя май е човека, който ме разира най - много от всеки друг, а се запознахме преди няколко часа. Изведнъж извърнах погледа си и се взрях в ниските тревички и опитвах да се успокоя, да нормализирам състоянието си, защото си бях поставила за цел да си спомня легендата, обстановката - всичко. Стиснах здраво клепачи, а те нежно покриха изомрудените ми очи. Опитвах да се връщам назад и назад в спомените си, но сякаш една бариера ми пречеше да го направя, но това нямаше да накара една упорита върколачка да се откаже, дори напротив, ситумилира ме още повече. Изведнъж отворих очи и съзерцах бял светлина, която ме заслепяваше. "Да не умрях, че виждам това?!" Изведнъж това донякъде красиво явление ме засмука, а след това изхвърли върху една скала - на върха на висока планина. Валеше, като изведро, а моите дрехи си стояха напълно сухи, но представа си нямах защо. Започнах да се оглеждам и да се опитвам, да разбера дали съм била и преди тук, тъй като това място ми бе изключително познато. Само докато мигнах и на около петдесет метра от мен стояха четири фигури, скрити под голямо дърво, които оживено разговаряха. Започнах бавно и тихо да се приближавам, не защото исках да подслушвам, а за да видя кои са тези хора, тъй като гласовете им ми бяха изключително познати. Пристъпвах бързо и уверено, сякаш знаех, че няма да ме усетят и видат - не че не се оказа точно така. Дъжда бе доста силен, определено не съжалявах, че не мога да се мокря, а пък светкавиците, които пробляскваха от време на време, осветяваха всичко. Точно един такъв проблясък ме накара да замръзна на място и да се вцепеня. Не, не ме удари гръм, просто не можех да повярвам на очите си. От тези четири фигури - две от които бяха деца, а другите техните майки, се оказа, че ги познавам всичките. Едно от децата бе малко и нежно с дълга коса и изключително сини очи - или по - точно Нала. Братовчедка ми седеше до едно момиче с красиви огнени къдрици (или, за да бъда по - точна, това бях аз), което сега изглеждаше леко отгечено от историята, която разказваха двете жени. Една от разказвачките бе доста нисички - близо 1.50, а косата й - черна на цявт - бе подстригана късно - тип каре. Жетната, която стоеше до нея бе с дълга подчти до ханша, чуплива в нюанси на тъмен кестен - коса, а лицето й бе прекалено познато. "Къде съм го виждала ли?" Та, аз всеки ден щом стана от леглото и се погледна в огледалото виждам това лице. ... Е, имаше няколко разлики, като се загледам, като например по - високите скули, които аз не притежавах, както и жената бе по - мургава. Няма значение каква беше и каква не, единственното, което ме вълнумаше бе, че това е моята майка. ... Това май бе спомена, когато са разказвали легендата. Значи съм успяла. Супер! Още не помръдвах, макар мислите ми така бясно да препускаха през главата ми.
- Мамо! - креснах аз с пълно гърло, и както стоях, като статуя - бясно се затичах, дори разтворих ръцете си - готова да я прегърна и никога да не я пусна. За мое съжаление, не можеше просто да ми се случи само нещо хубаво, трябваше да им задължително и лошо. Моментално бялата светлина ме пое и пренесе на друго място - отново доста познато. Беше нещо като огромна къща, но по стените й имаше мухал, а някой плочи по пода липсваха. Обстановката бе подтискаща - сива, това караше сърцето ми да се свие, знаех че нещо, което определено не ми е харесало, се е случило на това място. Отново за части от секундата се появиха доста фигури, но само три ми направиха силно впечатление. ... Оново видях Лу - майка ми, но също така видях и себе си, като и едно малко дете, което майка ми държеше в ръце. Никой от тях не изглеждаше щастилив. Физиономията на майка ми бе помръкнала до няма и къде, красивата и блестящаша коса изглеждаше похабена, очите й не притежаваха този блясък и лъчезарност, а само тъга. Моите и очите на малкото момче бяха пълни със сълзи, които безспирно се стичаха по бледите ни бузи. Напривих няколко крачки, за да мога да чуя разговора.
- Мамо, не ни оставяй. Ние няма да ти пречим ... просто искаме да сме с теб. - по - младото ми аз прегърна майка ми през кръста и започна безспирно да реве, а Лу положи нежно ръката си върху главата ми.
- Не мога мила. Вие ще бъдете тук в безопасност, ако ви взема с мен ще трябва постоянно да внимавам да не ви загубя, а ако случайно това стане ... не съм сигурна дали ще го преживея. - каза жената и силно преглътна, а след това затвори за миг очи, за да опита да спре напиращите си сълзи.
- Ето документите. - каза грубо една доста злобна жена. Тя беше доста дебела, а в лице приличаше на Джаба Хаитянеца (онзи гродзния от Междузвезни Войни), а като прибавехве орловият нос и голямата брадавица - се превръщаше в един голям кошмар за всяко дете. Майка ми пое листие хартия и седна на един стол, който сякаш всеки момент щеше да се счупи, и започна да попълва нещо. Около 5 минути стоя и гледах как майка ми пише, а двете деца плачат.
- Готова ли си? - отново онзи груб глас. Жената - чудовището се бе надвесила над Лу и гледаше злобно в листа, който майка ми и подаваше. - Добре. Тръгвайте с мен! - заповяда на моето по - младо аз и на малкото момче да тръгваме, като кучета след нея.
- Почакайте. Искам да се сбогувам с тях. - тихо, през сълзи измънка майка ми. Двете деца сило се впиха в нея, а тя отвърна на тяхната прегръдка и се разплака. - Адира, скъпа грижи се за брат си. - отново не можех да помръдна. Имах брат?! - Няма нужда да те карам да обещаваш, знам, че ще го направиш. Айон, Адира знайте, че каквото и да се случи, аз винаги ще ви обичам - каза Лу и целуна мен и брат ми по челото, а след това тръгна.
- Ди?! Диии! АДИРА! - извика един познат глас и отново бях обгърната от светлина, която след като се махна откри пред мен лицето на моята братовчедка - Нала.
- Моля те спри с това Адира. Името ми е Дейдре Ван Амор дьо Вийлс. - казах аз и започнах да разтърквам челото си, защото усещах болка в главата, а сълзи се стичаха по лицето ми.
- Ооо, така ли се те кръстили, другите ти родители? - кимнах, макар в главата ми все едно имаше айрян - вместо мозък, а когато спомена "другите ти родители" ... стоях отново като попарена, неспособна на нищо.

-Добре,както искаш.-прегърнах я и започнах да я утешавам-Спокойно,какво има?Какво си спомни?
-Легендата и.....-направи дълга пауза,за да си поеме учестено въздух-и майка ми.Осиновяването,сиропиталището,всичко!
-О!-направо не можех да повярвам.И тогава погледнах през нейните очи споменът за легендата.
Отново седахме до огнището но този път,там беше и Адира до малката и същност.Гледаше във нищото със ужасени очи.Отидох до нея за да я прегърна и тогава...................се прехвърлих в друг спомен,в нещо като......незнам помен.После видях как тя стои до майка си и до нея беше малката Ди и едно малко момченце.Очите на Ди и малкото момченце бяха пълни със сълзи.Ди проговори тихо............ и с болка:
- Мамо, не ни оставяй. Ние няма да ти пречим ..................... просто искаме да сме с теб.- Ди я прегърна и почна неутешимо да плаче и тогава Лу сложи ръка на главата и.Не помня от къде ми е точно този спомен но беше много гадно когато майката с немощен глас проговори:
-Не мога мила. Вие ще бъдете тук в безопасност, ако ви взема с мен ще трябва постоянно да внимавам да не ви загубя, а ако случайно това стане....................не съм сигурна дали ще го преживея. -каза Лу и очите и се напълниха със сълзи.Имаше една жена с остър гаден нос,ужасна кожа и брадавица,кошмар бе.Спомних си как беше дошла у нас за да ме навика защото не бах ВЪРНАЛА??????? книгата от библеотеката което беше лъжа,само и само да намери начин да се заяжда с мма или пък с Лу.Когато те са били съученички тя (грозната жена) се е държала като царица, и тогава си е падала по баща ми и бащата на Ди,но те са се оженили за майка ми и за Лу което я накарала да се пръсне от яд.И от тогава се заяждаше.
Та тази жена кошмар каза грубо на Лу:
-Ето документите.- тя започна да ги попълва и после ги даде.След това тя каза на децата да ги последва и се държа с тях като с кучето докато майка им не им каза:
-Почакайте.Искам да се сбугувам с тях.-И тогава се вкопчиха в прегръдка.
После тръснах глава и спомена изчезна.Все още бях гушнала Ди.Погалих я и и прошепнах.
-Разбирам,сиропиталището и всичко,и аз го видах.И аз го помня,незнам от къде.-казах аз и гласът ми леко трепереше.
-Ужасно е било нали?-гласът и беше пронизан от болка,адска болка.Разбирах я,но никога не го бах изживявала.Животът и е бил ужасен.По-ужасен от колкото си мислех.Поне детството и е било добро.Когато играхме и всичко останало.
-Да ужасно е било.-казах и топло,и започнах да галя огнените и къдрици.

"Уажсно!" Това си бе меко казано!. Та, аз до преди околко минута, се върнах в спомениете си, в които никога до този момент, никога не бях ровила и то явно с право - имало е причина да ги блокирам. Толкова бяха болезнени, че ми се иска да върна времето назад, да предотвратя това което зърнах само преди минута, да се отърва от това, заради което сърцето ми изгаря от болка, но същевременно се и радвах, че видях всичко това, поради простата причина, че установих съществуването на мое братче. Мой, реален, истински "брат", за когото и представа си нямах, че съществува. Вече, обаче знаех и трябваше да направя нещо по въпроса. Трябваше да го открия къде се намира в момента и ако той не знае за моето съществуване трябваше да му покажа, че има сестра, която е обещала да го пази от всичко лошо на този ужасен, изпълнен с митични същества свят. Точно така. Изправих се и леко замислена как ще намеря роднината си погледнах Нала, която се взираше в моите очи - въпросително с голяма доза лбопитство.
- Искаш ли приключения? - казах аз и така пъмръкналото ми лице изведнъж се озари от една лъчезарна и едновременно с това дяволита усмивка. Брюнетката продължаваше да гледа въпросително, но за части от секундата и нейното лице се промени и стана весело и сякаш ми казваше "Готова съм за предизвикателства! Дай ги насам!".
- Така, домът в който бяхме изоставени е на около, всъщност не знам колколко километра от тук, в градче, на име Сиатъл. - казах аз и смигнах, а след това се огледах и тръгнах напред, като махнах с ръка на Нала, за да ме последва.
- А, всъщност защо отиваме там? - ококорените й очи опитаха да срещанат моите, но аз бързах и се опитвах да я накарам и тя да влезе в това темпо, за да можем утре по това време, ако не и по - рано да сме стигнали. Е, все пак нямаше да ходим пеша де, така с помоща на любимата ми кола щяхме до 3 часа да бъдем сиропиталището.
- Отиваме в този дом, за да разбера кои хора са осиновили Айон, за да мога да ги посетя и да се срещна с брат си. - казах аз и продължих да бързам, а Нала само кимна и леко подтичваше край мен, защото вървях явно доста бързичко. Усещах как синеочка почна да изостава и да се задъхва, май трябваше да намаля скоростта, за да не ме зареже сама да си отивам да търся информация. Крачките ми станахо по - малки и умерени, а братовчедка ми ме хвана за ръката и вървеше до мен. Двете не говорехме само размишлявахме. Над какво? Представа си нямах.
През какви ли не шубраци минахме, нправо думи нямах. Какви ли не клонки и листа се заплитаха в косата ми, а да неговорим за храстите, които дращеха меката ми кожа. Калта, която сега бе доста мека, заради скоро валелия дъжд, и цапеше така хубавите ми обувки, а това значеше, че трябвше после да ги мия, а аз така мразя да чистя, каквото и да било. Направо бе ужас до няма и къде. Е, поне не оставаше много много път до колата ... или поне аз така си мислех.
- Спри! Трябва ... да ... си ... почина - каза ми Нала с интервали между думите си, за да може да си поеме въздух. Май "Мисия да вървя по - бавно" не бе кой знае колко успешна, защото братовчедка ми с големи усилия си поемаше въздух, за да върви в крачка с мен. Двете се тупнахме на земята, за да си починем малко, а аз извадих телефона си от джоба на дънките. Погледнах екрана, а той не показваше нито пропуснати обаждания, нито непрочетени съобщения. "Дали ме беше забравил?", това не знаех, но смятах да проверя. Влезнах в менюто на телефона си, кликнах върху номера му и започнах да пиша съобщение, а пръстите ми бързичко чаткаха по клавиатурата. Нала дори не любопитства, заради което бях щастлива, защото не ми се искаше да отговорям на въпроса, който щеше да зададе.

"Хай, липсваш ми.
Как си?
Успя ли да я намериш?
Красива ли е? Както си я спомняш или се е променила много?
Няма да повярваш какво открих, имам много да ти разказвам. Когато имаш възможност пиши ми или се обади.
Твоя, Ди. (hug)"

Докато с Нала бързахме към колата, като никой път отново мълчхме. Донякъде обичах, че имах време за своите мисли, но и мразех тишината между нас. Е, трябваше до оползотворя това време и започнах да се чудя към кои спомение да се връщам. Не ми се искаше да си припомням отново за брат ми и майка ми, исках това, което щеше през това малко време да ми се върти из главата, да бъде светъл, худав спомен. Като гръм от ясно небе, пред очите ми изникна образа на едно неуписуемо красиво момче. "Бенжамен"! Малко остана да изкрещя на глас това име. В главата ми нахлу един разговор, който водех с него след първата ни целувка, която бе невероятна.
Слънцето едвам достигаше до земята от тези високи дървета, но явно ние двата имахме късмет и малкото слънчеви лъчи обливаха точно нашите лица. Още устните ни бяха допрени едни до други и аз усешах хладния му дъх в устната си кухина, както и ръката му която галеше гърба ми, дланта му, която се плъзгаше по бедрото ми. Аз бях обгърнала врата му и бях с вплетени в косата му пръсти, искаше ми се така да останем вечно. Изведнъж, обчае нечий телефон извъня и прекъсна момента. Не бе моят, тъй като настойниците ми знеха, че диря биологичните си родители, по тази логика този на когото звъняха бе Бен. Той вдигна телефона и започна да говори с някого, не знаех кой, но си личеше, че му бе близък, вероятно роднина или може би Мариус, който е започнал да се притеснява къде се е изгубил моя любим. Не знах кой бе събеседника му, но реших и да не любопитствам. След кратък разговор затвори телефона, а после с лекота ме повдигна от мястото ми и ме премести в скута си, а след това обиви около мен ръце и сложи брадичката си на рамото ми. Стояхме така прегърнати и незнаехме какво да си кажем или да се питаме, защото се чувствахме така близки, че все едно знаехме всичко един за друг.
- На колко си години? - изтърсих аз и допрях горещата си буза до неговата, която бе хлатка и доста приятна на допир.
- На 203. Защо? - усмихна се той, а след това ме притисна по силно към себе си и започна да си играе с една от къдриците ми.
- Ами, незнам изглеждаш ми ... на около 24. А полувампирите могат ли да стареят?
- Всъщност, отначало растежът им е доста ускорен, а след това престават да стареят, на колкото години ги е родила майката.
- Мхм. Значи после, дори да минат хиляди години ти ще си останеш непроменен? - казах аз, а след това преместих главата си към вратът му и започнах бавно да раздавам целувки. Започнах да усешам, нещо като тупкане, което до преди малко не бях почувстала. Дали това бе сърцето му? Сигурно бе то, защото колкото повече се приближавах към ключицата му, толкова повече това тупкане се ускоряваше.
- Амм ... да. Нали не се притесняваш от възрастта ми?
- Не. Дори всъщност се радвам, че си намерих някой по - зрял, след всичките момчета от старото ми училище, които не струваха. - вметнах аз, а Бен тихо се засмя, а след това придърпа нова къдрица и зарови нос в нея, явно миришех добре щом толкова забождаше нос в косата ми. Като се замисля и аз бях започнала да усещам миризмата му, но тя не бе прекалено сладникава и напрапчива, като на вампирте, а напротив бе приятна ... Не. Ако трябваше да бъда честна бе неустоима! Усетих дланта му как се плъзга по косата ми, а след това и по врта ми, докато не стигна до челюста ми. Тогава обхвана братичката ми с пръсти и придърпа главата ми към своята, а след това отново прилепи устни към моите. Не можех да опиша чувстовото, но то бе невероятно. Веки негов допир бе за мен, като наркотик и ме караше да искам още и още.
- ДИ! Би ли отворила колата най - после?! - вече бяхме стигнали до колата, а Нала се бе изнервила. Явно се бях отнесла за по - дълго и стояхме поне от 5 минути до автомобила, а аз съм стояла със замечтана физиономия. Извадих ключовете отключих колата, а след това с Нала се вмъкнахме вътре, а аз запалих двигателя и потеглихме към сиропиталището.

Най - после успяхме да се вмъкнем в прекрасния сребрист автомобил, който имаше за емблем красив ягуар. Вътре седалките бяха тапицирани в бяла кожа, която стоеше перфектно, макар да се знае, че бялото доста лесно може да се нацапа. Няма значени както и да изглеждаха, красотата на всичко това, което виждах бе удобството. Трябваше да се седне, за да се повярва. Можех там да заспа и определено скоро да не се събудя, защото същия щеше да бъде ефекта, ако лежах върху облак.
Адира ... всъщност Дейдре или за най - кратко Ди, потегли с бясна скорост към градчето Сиатъл. Това момиче бързаше ужасно много, но и основание, искаше да разбере какво се е случило с нейния брат, пък и да си призная и аз бях любопитна, а и идеята за приключения моментално ме завладя. Нямах търпени да направя нещо лудно за което дълго щях да ръзказвам без да спра, пък и нали това бе идеята на приключенията. Макар че изживяването сега щеше да бъде много по - интересно, ако бях се превърнали във вълци и тичахме волно и свободно. Не, чи се оплаквах от удоббната кола де, но предпочитах да си тичкам волно и да почувствам адреналина във вените си.
- Къде пак си се замислила? - питах Дейдре, която доста започна да се отнася. Влюбена ли беше, загубена ли, не знаех, но имаше нещо, което ми спестяваше.
- Никъде ... мисля си колко още път ни остава. - измънка набързо, за да се отърве от темата, която не искаше да разисква с мен, но аз нямаше да се откажа. Исках да разбера какво има, беше ми любопитно.
- Да нямаш някоя тайна любов, братовчедке ? - тя ме погледна изключително изумено, а аз се ухилих дяволито и чаках отговора ѝ.
- Не! - отсече моментално тя. - От къде ти хрумна?! - гласът ѝ изтъня и се ококори, докато наблюдавше пътя.
- Амии ... доста често си отвеяна и ако не си загубена, което го вярвам, то си влюбена. - разясних ѝ аз моята логика, която Ди сякаш не искаше да приеме. Знаех отново, че ме лъже просто толкова много ю проличаваше, че не бе истина. - Нали знаеш, че те усещам когато лъжеш? - погледнах я, а след това лъчезарната усмивка се появи на лицето ми.
- Добре де. - каза ми с голяма доза досада и нежелание. - Може и да има някой. - прехапа уста и леко се подхилна, докато следеше пътя, без да отлепя очи от него. Само това чаках да ми признае.
- СУПЕР! Кой е? От къде е? Къкъв е? Познаваш ли родителите му? Как изглежда? Познавам ли го? От кога сте заедно ....
- Чакай,чакай малко. Спри се. Нищо няма да ти кажа, за сега искаме да си е в тайна. - за момент ме погледна намигна ми и отнво се взря в пътя.
- Добре, но искам да ме запознаеш с него.
- Когато се видим, ще ви запозная ... - невярващ поглед от моя страна - ... обещавам.
- Супер. Ама да не забравиш. - казах подозрително аз, защото кой знае какво извинение можеше да си намери тази хитруша.
- Няма спокойно.
- Кога ще стигнем? - веднага изстрелях въпроса, за да не мълчим.
- Преди малко минахме край табелата, на която бе изсписано Сиатъл - тоест скоро. - облегнах се на седалката, малко да си почина, за да имам сили за после.

Докоснах дръжката на вратата и ръката ми потръпна, а цялата ми кожа настръхна. Бях изпълнена с надежда и нахъсана да получа всяка информация от която се нуждаех, дори ако щеше да се наложи да прилагам сила. Чу се едно характерно изкръцване, когато открехнах вратата, което показваше, че сградата е стара и подчти никой не се грижеше за нея. Върнах се в спомените си отново и забелязах, че освен една две сложени табели, нищо друго не се бе променило ... дори жената, която бе дала на майка ми да попълни документите не се бе променила много. Е, бе добавила в колекцията си една две бръчки, но не и личеше много, защото и без тях си изглеждаше доста стара, но сега като се загледах в уморените й очи, жената не изглеждаше чак толкова зла. Имах чувството, че е добра душа, макар стряскащия външен вид, който сякаш казва "Не се приближавай, хапя!". Точно това ме караше и да я мисля за отвратителна, но подсъзнателно явно знам, че е добра душа.
Приближих се към високото бюро и жената, която до преди малко гледах ме погледна ококорено, сякаш ... ме познава. А дали бе наистина така?
- Адира?! - още явно ме помни. Допрях се до повърхността на мебелта и кимнах, а жената посегна да ме прегърна. Понякога у мен се появяваше нещо, като ... инстинкт, ако може така да се нарече, който винаги ме караше да се отдръпна, когато не познавах някого, но сякаш "нея" я почувствах близка. Освен онзи спомен, когато майка ми ме изоставя, друг спомен нямам за тази жена, но явно нещо у мен в този миг се пробуди и ме накара да отвърна на нейните топли чувства. - Какво правиш тук скъпа? Да не би да си оставила тук нещои се връщаш да си го прибереш? - отдръпна се от мен, а след това ме загледа любопитно.
- Ами ... и така може да се нарече. Търся брат си! - гласът ми прозвуча остро, но не чак толкова та да внуши неприязъм към събеседничката ми. - Надявах се някой да ми помогне с това издирване и се сетих за това местенце. Та, би ли ми показала документите от осиновяването на Айон? - питах аз и вече с нетърпение очаквах да ми връчи всичко, което ми бе нужно.
- Разбира се мила, но тъй като бе преместен, след като осиновиха теб, в сиропиталище в България, ще се наложи да поизчакаш докато се свържа с тамошните директори за да ми пратят нужните документи. - тантурестата жена се запъти бързо към една малка стаичка на първия етаж, а аз и Нала седнахме на едно черно канапе. - Случайно да искате нещо за пиене?
- Да, ако може чаша минерална вода и за двете ни? - помолих аз учтиво. С братовчедка ми бяхме доста изморени и определно една чаша вода щеше поне малко да ни освежи. Жената кимна и влезна в малката стаичка, а няколко минути по - късно излезе, като носеше със себе си две порцеланови чаши, които ни подаде. Веднага щом поехме напитките тя веднага забърза обратно.
Чакахме поне един час, а с Нала и дума не обелвахме и двете стояхме, мълчахме и се взирахме в една пукнатина в стената. Аххх, че голяма пукнатина. Изведнъж се чу топуркане по плочките и веднага моя и погледа на синеочка се стрелнаха в посоката от където идваше шума, а представете си директорката на сиропиталището тичаше ... с пълна сила ... и не спираше ... иии ... тя пресече ФИНИШААА ХД ... Жената спря до мен и ми подаде някакви листи или по - точно документите къде живее в момента Айон. Поех с леко трепереща ръка и преди да погледна написаното си поех дълбоко дъх.
- Е?
- Какво е?
- На къде ще пътуваме? - обходих с поглед още веднъж листа, за да съм сигурна
- Русе. България. Това означава, че ще трябва да резервирам самолетни билети. - казах аз, а след това се приближих към тантурестата жена и силно я прегърнах - Благодаря - се отрони от устата ми, а след това я пуснах и изхвърчах навън, като едновременно с това извадих "кутията" от джоба си и запалих една цигара.
- Аз ще отида до тоалетната. - каза Нала и моментално се стрелна да търси къде се намира това помещение. Тъкмо когато щях да звъня, за да резервирам билет, телефонът ми засвири някаква приятна мелодия, не си спомням името на песента, но ми харесваше. Бенжамен. Бе изписано на екрана ми. Дръпнах си силно от цигарата и вдигнах телефона. Бях изключително щастлива, че говорех с него, защото за сега поне това ми оставаше - гласът му.
Разказах му всичко от до - за това как намерих Нала, за това че разбрах съде живее брат ми, както и той на мен - кака е минала сватбата, момента когата се бе видял с техните. Обясних му, че трябва да замине за Маями сам. После щяхме да можем да се видим. Както и да не се притеснява докато съм в Еворпа, защото съм голямо момиче и без него щях да се справя отлично. Е, щеше да ми липсва една полувина от сърцето, но скоро щях да си я взема обратно. За съжаление трябваше да си кажем "Чао", тъй като аз трябваше да резервирам билети и нямах повече време за губене. Тъкмо когато му затворих, Нала се пръкна от някъде.
- Пак ли пушиш?!
- Ммм да. - казах аз и след това хвърлих изгорялата цигара. Всъщност не бях много честана, защото даже забравих и да пуша, когато ми се обади Бенжамен. Забравих за всичко - мислих само и единственно за него.
- Много си нервна нещо. - подозрителен поглед от страна на синеочка. - Да не е станало нещо за което не знам? - отново очите и се впиха в моите, а аз веднага икарах един смях, който валшивееше от време на време и май я заблуди. Набързо набрах една авиокомпания и се обадих, за да резервирам билет за пътуването ни до България.
- Приготви се чака ни дълъг път. - смигнах на Нала и бързо се шмугнах в колата.

Веднага щом влязохме в сребристия ягуар, веднага се досетих, че хубавото на ситуацията бе, че нямаме кой знае колко багаж да мъкнем от един до друг континет. Изведнъж обаче се сетих, че бях на ваканция в Ла Пуш и нямаше да бъде много приятно, когато майка ми разбере от баба, че не съм се прибрала. За това реших да званна на майка си, за да и разкажа всичко.
- Ало, мамо. Какво правиш? - веднага щом набрах бях доста превъзбудена, защото нямах търпение да й разкажа всичко от игла до конче.
- Ами нищо по - специално. До преди малко чистих къщата с прахосмукачката. Ти, какво правиш мила? - пита ме майка ми, която звучеше уморена.
- Ами нищо мамо. След малко се качвам на самолет, за да пътувам до България. - казах аз, а след това се прозях. Пътуванията ме караха да се чувствам много уморена.
- КЪДЕ ЩЕ ХОДИШ?!?!?! - изкрещя майка, от което отдръпнах телефона от ухото си.
- В България. По - точно до Русе. - казах аз отново спокойно и се умихна, макар майка ми да не можеше да види сладурското ми изражение.
- И с кой си? С момче?!?! Боже кажи ми, че няма момче при теб, защото ще го ръзкъсам! - заплаши ме жената, а аз шумно се разсмях, а с мен и Ди. - Кой се смее там? Знаех си, че има някой с теб! Веднага се връщай в Ла Пуш, за да не има ужасни последствия, когато ти видя фидиономията! Чу ли ме момиченце!
- Мамо ... успокой се. Дишай, дишай. Изчакай ме да ти обясня.
- Имаш точно 1 минута, преди да хвана АЗ самолета и да дойда до Финкс, за да те нашамаря здраво!
- Добре. Разхождах се в гората, Видях Адира, тя си се върна към спомените си, че има брат, отидохме до сиропиталището, където Лу ги е оставила и от там разбрахме, че той живее в Русе с осиновителното си семейство. - мълчание от другата страна на телефона. - Ало?! Мамо тук ли си още?
- ...... Да. Я повтори пак.
- Ами видях Адира и сега отиваме да намерим брат й. Мамо да не те е хванала склерозата вече?
- Не, просто това с племеничката ми не се връзва много, много.
- И защо? Знаеш ли колко много прилича на Лу?
- Така ли?
- Мхм. Тя е с мен в колата. И Не няма момчета, дъщеря ти е на сигурно и безопасно място. - измърморих аз с досада, последното си изречение. - Междо другото искаш ли да я видиш. Ще я снимам и ще ти пратя нейна снимка.
- Ммм да може.
- Добре. Почакай малко на линията, за да я снимам и ще ти пратя снимката. - минимизирах разговора и насочих камерата към Ди, а тя показа една леко унила усмивка. Щракнах и след това изпратих снимката на майка си.
- О БОЖЕ! - отново изкрещя майка ми. - Та племеничката ми, наистина прилича много на ЛУ!
- Нали ти казах. - измърморих аз.
- А вие в момента къде сте?
- На летището. Чакаме на опашката, за да си вземем билетите и да летим за България.
- Ама аз още не съм ти позволила. - съмнителния ѝ глас стигна до моето ухо.
- Да. Ама нали знаеш колко много те обичкам. Пък и Ди е с мен, а тя е доста силна ... ии бърза .... ииии отговорна и ще ме пази. - пуснах тежката артилерия - милото, ангелско гласче.
- Охх. Добре. Само обаче нещо да ти се случи, ще държа Адира отговорна, както и теб! Разбра ли?!
- Да, мамо. Обичам те. Чао.
- Чао, слънце и умната.
Затоворих телефона си и шемно въздъхнах. Време бе да свърши този разговор, вече нямах търпение да ми позволят да търся брата на Ди.
- Ух. Най - после. Да тръгваме, че вече права ще заспя.
- Полет 3350995 - от Сиатъл за Рим тръгва след 20 минути.
- Това е нашия полет. - възкликна Ди и ми подаде една кредитна карта. - Ако си харесаш някой парцал отиди да си го купиш, защото после не се знае дали ще има време за такива работи.
- Не, благодаря. Така съм си добре.
- Окей. Тогава да тръгваме.

- Добре дошли! - един прекалено превъзбуден и ентусиазиран глас ни поздрави, когато се качвахме в самолета. Естественно това бе една стюардеса, която определено бе нова и изгаряше от желание да си върши работата. Понякога много се дразнех на такива хора, защото техния живот бе толкова обикновенн и лесен - раждат се, ходят на училище, работят, женят се, имат деца, а след това и внуци и най - накрая си умират пре спокойно. Защо и при мен не бе така? Емм, сигурно защото трябваше да ми е гадно, просто бе нужно вместо да се занимавам с обучението си, а след това да завърша и да започна да изкарвам пари, трябваше да диря брат си. Не че се оплаквах, дори напротив, нямах търпение да го видя и да разбера дали ме помни, но просто ми се искаше да не бъда изрод, който щом се ядоса се предвърша във вълк, а да бъда най - нормален човек. Както обаче се казва: "Всеки иска това, което няма." Макар че кой би поискал да бъде върколак ?! - Ето там е първа класа. Ако имате нужда от нещо ме повикайте. - каза Нанси, прочетох името й от табелка - закачена на гърдите й, а чрез думите си прекъсна мислите ми и ме накара да мръдна напред с Нала и да си седнем на местата.
Седалките определно си бяха удобни, дори се чувствах по - конфортно, отколкото в колата си, която сега бе оставена съвсем сама на паркинга пред летището. Да си кажа честно щеше да ми бъде доста мъчно за нея, защото я харесвах адски много, пък и това бе подарара ми за шестнадесетият ми рожден ден.
- За какво пак мислиш? - чух Нала и я видях, че вече бе на ръба да ми се разкрещи заради моята отвеяност. Е, поне този път не можех да обвиня моя сладък възлюбен в това, ... но само този път.
- Затъжих се за колата си, ако трябва да съм искренна? - казах аз и тихо се засмях.
- Че ти я остави преди около 15 минути. - възкликна Нала и ме погледна с обичайния си ококорен поглед. Може това да не бе обичайният и поглед, а просто аз да съм толкова интересна, че подчти винаги ме гледаше по този начин.
- Просто ми липсва, пък и ми е подарък от родителите ми... - щом казах тази дума замлъкнах за момент, защото това не беше биологичното ми семейство и нещо вътре в мен се сви на топка и сякаш започна да ме задушава. Обичах осиновителите си, но голяма мечта ми е да открия майка си и баща си. Исках да разбера каква е била причината Лу да ме изостави? Кой е баща ми? Защо не ме потърсил и дали въобще знае за моето съществуване? Това бяха толкова много въпрос, чиито отговори исках да открия и то непременно! Дали обаче щеше това да се случи скоро? Представа си нямах, но засега нещата вървяха добре - след няколко часа щях да бъда при брат си. Определено нямаше да го оставя намира, докато не го напрегръщам и нацелувам, а пък за останалите загадки, които исках да разкрия, това откриване на Айон, щеше да бъде началото, което малко по малко ще започва да открехва завесите, зад които стояха отгороите на всичките ми въпроси.
- Спокой. Предполагам, че никой няма да ти я открадне или пък повреди.
- Надявам се, защото ако разбера, че нещо й се е случило този който го е направил ще стане на кучешка храна. - казах аз, а след това шумно се разсмях. Братовчедка ми, май не обичаше черен хумор и само ме погледна на криво и нищо повече. Последното ми изречение наистина не бе уместно, сега щеше да се наложи да се извинявам ли? Не! Трябваше да свикне, че понякога може би щях да бъда груба или да казвам неуместни неща, но все пак сме роднини и Нала щеше да се нуждае от голяма доза търпение.
- Уморена съм ще заспивам. - избърбори бързо, сякаш на носа си, синеочка, а след това ми обърна гръб и се намести върху седалката, така че да й е възможно най - удобно. Това бе една чудесна идея и аз веднага последвах примера на братовчедка си. Все пак днес бе голям и доста дълъг ден, през който се случиха интересни неща, а утре предстояха още много, така че вече бе време за спане. Обърнах гръб на Нала и тихичко започнах да си похърквам.

Тъмнина. Това бе единственното нещо, което се разкриваше пред мен. Нямаше ни човек, нито животно. Една огромна празнина ме заобграждаше, а аз дори не знаех къде се намирам в този момент, че и кака щях да зная - никога не съм попадала на такова място. Изведнъж една пътека се появи пред мен, май трябваше да тръгна по нея. Или пък не? Не знаех на какво да вярвам дали на интуицията си, или на това което мисля за правилно? Не можех вечно да стоя на този кръсто път в решенията си, трябваше да избера едно от двете решения! Дори не успях да се замисля над това което правех, но единия ми крак вече бе върху асвалтирания път. Моя инстинкт ми показа това, но дали бе вярното решение? Щях да разбера.
Крачех по пътя, но нищо не се виждаше - бях насред нищото. Това не ми харесваше, исках да съм си удома при семейството си, а не тук да ходя безцелно и с надеждата, че ще стигна до някъде. Не спирах обаче, опитвах, но краката ми сякаш бяха чужди - не ми се подчиняваха, но и аз до някаква степен не иска да спирам, защото надеждата умира последна. Тази мисъл доста често ме е крепяла, а като гледам и сега бе така.
- ЛУ!!!!! СПРИИИ!!!!! - започнах да крлещя неударжимо. Край пътя бе застанала точно тя - леля ми, но краката ми обаче не спираха, макар това да бе желанието ми, макар да се опитвах и с цялрата си сила да правех опити да застопуря непослушните си крайници, но всичко остана без успех. Слъзици започнаха да се стичат по бузите ми. Толкова много я обичах и точно когато имах възможност, да я прегърна и да не я пусна - аз я отминах.
Отново бях сама и само ходех по асвалта и никой и нищо не се виждаше пред мен и около мен, а това бе ужасно. Поне Лу да бе с мен, нямаше да изпитвам такйв панически страх както сега. Винаги съм била смела, дори повече от нормалното за когото и да било, но този тъмнина, която ме акраше да се чувствам толкова самотна, необичана и безпомощна, ме караше цялата да настръхна и да треперя.
Беше УЖАСНО! Всичките ми близки отминах и никой не ми остана, а аз продължавах да хода и то без да спра. Дали това означаваше, че за никой не ми пика? НЕ! Това не бе вярно. Пукаше ми за всеки човек, който подминавах през последния час. Това бе най - дългата и мъчителна разходка, която някога съм преживявала. Отчаяно исках този кошмар да свърши веднъж за винаги, но дали това бе края ...... естественно. Пред мен се появи нова фигура. Слаба, строна с прекрасни къдрици.
- Не, моля те не и нея. - започнах да хлипам през сълзи. - Спри. Спри. СПРИ! - изкрищях аз и като почудо краката ми замръзнаха точно до фигурата. ........... Това беше Ди. Тя единствена бе с тази привилегия краката ми да спрат. Прегърнах силно черенокоската и не смятах да я пусна - никога.
Изведнъж започна всичко да се тресе и аз подскочих и тих писък, но две ръце ме хванаха и притиснаха към притежателя си.
- Спокойно, Нала. - каза ми един тих и мелодичен глас, който слушах цял един ден. Това бе Ди.

Бях обвила Нала в топлата си прегръдка, защото мислех, че това до някъде щеше да я успокои. Момичето изглеждаше доста уплашено, а също така студена пот се стичаше по челото й. Може би бе сънувала кошмар, който я бе накарал да се страхува и то доста, макар това да изглеждаше невъзможно - изражението й си бе факт.
- Какво сънува, че така те стресна? - питах аз с тон, който доста наподобяваше майчинския, а след това опрях бръдичка върху главата й, а тя оше повече се притисна в мен и опря глава на гърдите ми и тежко въздъхна.
- Вървях през пълна тъмнина по една улица и подминавах всичките си близки хора, които обичам с цялото си сърце. Това ме караше да се чувстав ужасно, дори страх се загнезди у мен. Всички хора, които подминавах, ме караха да се разплача, защото краката ми машинално си крачеха напред, а аз не можех да ги контролирам и дори да исках да спра, ... не можех. Единственно при теб те застанаха на едно място и успях да те прегръна. Точно тогава всичко започна да се тресе и аз се събудих. - избъбори набързо брюнетката и се отпусна, като затвори очи и май се опита да си отпусне и да успокои сърцето си, което сега биеше неудържимо. - Дали това не е значи нещо?
- Хммм. Може и да означава нещо. Например, че никога не трабва да се отделяме една от друга. - гласът ми отново звучеше майчински. Охх, трябваше да спра да изгеждам, като някоя винаги притеснена за дъщеря си жена. Нала си бе достатъчно голяма и трябваше да я оставя и тя малко да опита то горчивата страна на живота. ... Нещо обаче ме караше да бъда нещо, като неин бодигард и винаги да я пазя. Инстинкта бе доста силно нещо, поне при нас - върколаците. - Това друсане, което си усетила, беше турболенция. - набързо избърборих аз, преди синеочка да ми се е скрала отнво, заради моето мълчание.
- А какво е това? - изстреля въпроса си Нала и веднага се изправи, за да ме погледне с онзи очуден, до няма и къде, поглед. Сините и очи се бяха впили в моите и сякаш братовчедка ми се опитваше да влезе в главата ми, за да прочете мислите ми.
- Ами, незнам точно, но така каза стюардесата. - казах аз, а след това се разсмях, но този пък и Нала се присъедини към моя мелодичен смях. - Така и така говорим за нея, исках ли да я повикам и да си поръчаме по нещо за ядене?
- ДА! Умирам от глад. - каза с голям ентусиазъм, а също така и изръмжаването на стомахът и подкрепи отговора й. Нала се дръпна от мен и си седна на седаклаката, а аз започнах да се оглеждам за стюардесаката. Забелязах Нанси и веднага и махнаха, за да разбере, че трябва да дойде.
- Какво ще желаете? - пита ме блондинаката и една лъчезарна усмивка, от ухо до ихо, се показа върху лицето й, всъщност незнам дали въобще се е махала, но току що я забелязах.
- Ами - казах аз и поех менюто, което ми подаде жената - салата "Цезар", една свинска пържола с много пържени картофи, спагети "Болонезе" и за десерт "крем Брюле". - казах аз и подадох менюто на Нала и погледнах стюардесата, а тя записваше и гледаше изключително очудено, все едно бе видяла "Голямата стъпка".
- Аз искам "Виенски шницел", печени бутчета и "крем Карамел" - Нала подаде менюто на стюардесата, а тя веднага се завтече да донесе храната, като през цялото време очите й изглеждаха, като погледнати от лупа - много големи - и това всичкото беше, заради това, че с братовчедка ми си поръчахме толкова много храна. Наистина да се чудиш как две толкова слаби същества побират в търбусите си толкова много нещо.

***


- Каква кола бихте желали? - каза ми човек от "Рента кар". Никога не съм вярвала, че ще стигна до там, но какво да се прави нямах намерение да мъкна в самолета и Ягуара си, пък и не съм много сигурна, че дори и да исках щеше да ми бъде позволено. Докато чаках човека зад витрината да ми изкара марките свободните коли върху лист, се сетих за по - ранния ми разговор с Бенжамен и изведнъж се стреснах. Е, не така че да ме видят всички, колко уплашена съм, по скоро се бях стреснала мисленно, защото моят любим, щеше да ме запознава със семейството си. Ама, аз нали съм върколак и миризмата ми нямаше въобще да има се понрави, а пък факта, че се превръщам във въл също не бе за изпускане, за това реших да му напиша СМС.

Здр мило,
много ми липсваш,
а по въпроса със
запознанството
с твоите хора, ще
е добре да им
кажеш, че съм
куче. ХД
Знаеш колко много
те обичам и ми
липсваш. :*:*:*

Изпратих съобщението и точно тогава човека от "Рента кар", ми подаде листа със свободните коли. Трябваше ми само едни поглед върху листа, за да си избера кола, а именно "Форд Мустанг". Посочих му колата, а той ми кимна и ми подаде ключове.
- Благодаря. - казах аз и поех ключовете и забързах с тях към Нала, която бе седнала на едно столче и ме чакаше да потеглим. Изведнъж отново една мисъл ми прелетя през главата. Добре, щях да се запозная с "ТЯХ", ама нямаше да бъде добре да съм по дънки и кецове, нали? Все пак това бяха вампири, а те са изискани и с предпочитания и т.н. Отново извадих телефона си, защото трябвашще да питам Бен какво бе най - подхудящото облекло и кой цвят щеше най - много да се понрави на семейството му.

Мило, изинявай, че
пак те безпокоя,
ама кажи ми с какво
да се облека, че не
мога да се появя по
дънки и кецове.

Прибрах телефона си, хванах братовчедка си за ръка, показах и ключовете и двете забързахме към паркинга, за да стигнем по - бързо в Русе и да намерм Айон.

- На "НЕГО" ли пращаш пак СМС - погледнах я на криво, като наблегнах на местоимението. Чудех се кой ли е той. Толкова много ми се искаше да попитам Ди, но тя ми забрани да задавам въпроси, а пък и да я бях питала нямаше нищо да каже. Дали възлюбеният й не бе вампир? и заради това да пазят връзката си в тайна. Охх, трябваше да спра да си измислям, защото едва ли щях да налучкам, а и много се съмнявах, че Адира би тръгнала с вампир, та нали те са ни смъртни врагове. А тя знаеше ли го това?!
- Ди, знаеш ли нещо за вампирите? - попитах я аз, а братовчедка ми ме изгледа накриво.
- В смисъл?!
- Амии, имам предвид дали си запозната, като цяло с вампирите? - казах аз и забелязах, погледът и, който гледаше в огледалото но същевременно се беше впил в мен.
- Хмм, ами надушвала съм ги и от настойниците си разбрах какви са. ...... Като се замисля обаче, май не знам много за тях.
- Да, споделя ли малко жизненоважен опит? - казах и аз, а след това й се оплезих, а Ди се разсмя.
- Може.
- Ами, като за нячало - те - са нашите смъртни врагове. Не, всички обаче, защото тези студенокръвни се делят на два различни вида. - Дейдре ме погледна въпросително и след това моментално впи поглед в пътя, за да не катастрофираме, по тези пътища, където постоянно имаше дупки. - Такива, които пият човешка кръв. Те са с червени очи и предимно мразят върколаците, а също така използват хората за храна. Тяхна противоположност са вегитарианците. Тези вампири се назовават така, защото се хранят с животинска кръв и много лесно можеш да ги познаеш - карамелениете очи. - незнаех, че мога да говоря толкова бързо, за това щом свърших лекцията си, веднага си поех голяма доза въздух.
- А, тези вегитарианци, ....... понасят ли ни?!
- Ами да. Въпреки че зависи от самия вампир.
- Мхм. Благодаря за информацията.
- Няма проблем. - казах само аз и си въздъхнах, че й казах всичко което знам и се надявах, че няма много, много да се замесва с тези същества.

Ух! Вампирския разговор приключи и даже не успях да се издам, че моята изгора бе наполовина такъв и се чудех как ли щеше да реагира Нала, ако и бях споделила? ... Абе какво я бърка нея, нали аз съм влюбена в него, а не тя и все пак аз ще бъда изправена пред "Страшния Съд", на който искренно се надявах да се харесам. За какво обаче щях да си говоря със семейството му? Имам предвид, та аз дали имам въобще общи теми с тях? "Момиче, успокой се, ще се справиш!" - вътрешния ми глас, отново изразяваше мнение и опитваше да ми вдига самочувствието. Все пак обаче бе напълно прав. Аз обичах Бен и той изпитваше същите чувста, така че няма да ме спрат няколко вампирчовци да се виждам с моята любов. Така че щях да се справя със ситуацията! Присвих леко очи и си кимнах удобрително сама на себе си. Понякога бе хубаво, че сама успявах да си решавам проблемите, защото и без това мразех да споделям с други хора нещата които ме мъчеха. Това бе една черта от характера ми, която настойниците ми мразеха до мозъка на костите си. Явно винаги са разчитали, че когато те ми споделят всичко и при мен ще стане така, но определено са били в грешка. Пък и те са ми спестили някой други факти от живота ми.
- РУСЕ! - кресна Нала и ме накара да подскоча, заради което за малко и щяхме да се забием в табела с името на града.
- Нала, по - спокойно следващия пък. - казах аз, а след това дълбоко си поех въздух и го издишах. Добре, още малко и щях да го прегърна. Още съвсем малко. Просто трябваше да открия адреса и да званна на вратата, за да видя брат си.
- А, как ще намерим улицата, като няма табели? - отново сладкия въпросителен поглед се отправи към мен. Братовчедка ми обаче си бе напълно права как наистина щяхме да открием жилището им? Може би трябваше да питам някого. Хубаво бе, че знаех български, вярно, че имах френски акцент, но какво друго да се очаква 17 години все във Франция съм живяла.
- Ще попитаме някого, няма страшно. - смигнах й аз, но вътрешно си останах притеснена, защото имах лошото чувсто, че няма да ги открием.
Изведнъж нещо извибрира в джоба на дънките ми. БЕН! Това беше той, сигурна бях. До преди малко ми се губеше обхвата, но сега когато бях в града чертичките ми бяха на макс и съобщението, което ми изпратил моя възлюбен се е изпратило. Много ми се искаше да го погледна, но Нала беше тук. Трябваше по някакъв начин да се измъкна поне за момент от нейното присъствие, защото все още не мисля, че бе времето да и съобщя какъв бе Бен.
- Може ли да спрем някъде, за да отида до тоалетна? - физиономията на синеочка бе толкова сладка и някак си измъчена, че не ми се искаше да мисля от колко време бе стискала. Определено обаче братовчедка ми оцели най - подходящия момент, защото тъкмо щях да имам време за една цигара, а и щях да прочета СМС-ите на моя неустоим полувамир.
- Може. Тъкмо виждам една бензиностанция, даже докато ти се оправиш, аз ще заредя с гориво. - завъртях волана наляво и паркирах, така че да могат да заредят колата. Моментално щом братовчедка ми влезе в бензиностанцият аз извадих телефона се, за да прочета съобщенията, които ТОЙ ми бе изпратил.
Сложих ръка на гърдите си и въздъхнах, най - после се отпуснах за малко, тъй като прочетох СМС от Бен, че майка му ще успее да ме понесе, защото имала приятел, който бил като мен. Предполагам, че ако нямаше толкова хора щях да започна да скачам наляво и надясно - от радост. Друго голямо мое успокоение ми бе, че моя любим щеше да ми помогне с избора за дрехи, макар щанса да се чувстам удобно в тясна и прилепнала рокля - не бе голям, но колкото и да си обичах стила си, предпочитах да се харесам на семейстовото му, от колкото да се чувстам комфортно, а пък и той спомена, че ако искам ще ми вземе подарък, а аз дори вече го бях измислила - рокля - за срещата със семейството му. Това определено си бе чудесна идея, тъй като едва ли сега щях да имам много време за пазаруване. Само че имаше един много важен проблем! Как щеше да ми изпрати подръчето, като аз не се задържах за повече от 5 минути на едно място. ... Хмм, ... може биии, ... като се срещтна с него щяхме да отидем и да ми купи някоя рокля, която щеше да се хареса на семейството му. Да, това бе добър план.

Съгласна съм относно подърчето. ;Р
Само че аз напоследък не се задържам
много много на едно място, така че
ще бъде най - добре да ми вземеш
нещо като дойдо при теб. А отнсно
това обещавам да не те охарча много,
все пак ще ми трябва само една рокля
и евентулно високи обувки, но тях
смятам сама да си ги купя, че да не
помислят твоите хора, че съм те взела
за чекова книжка. ХД
Много си те бичкам! :* :*

- Ще тръгваме ли? - чух един мелодичен глас в близост до мен - Нала. Моментално изпратих съобщението и прибрах телефона си в джоба, за да няма отново въпроси относно СМС-ите.
- Да, качвай се, а аз отивам да платя горивото и потегляме. - смигнах и бързо закрачих към бензиностанцията.

...Тичах бясно и бързо през гората.От гнева черпех невероятни сили така че стигнах до една бензиностанция за по-малко от две минутки.Върнах си човешката форма и взех едно внрзопче с дрехи от кроко ми и седнах на един камък да се облека като хората,а не да плюсна по лице.
"Добре,че имам кучешко зрение"-помислих си яз и тръгнах бавно и спокойно през топлата и приветлива вечер право към бензиностанцията за една кока-кола.
Малко преди да доближа бензиностанцията,подуших странна миризма,която съм я подушвала преди,но не я познавам и не знам дали е опасно.Приближих се и чух гласове.Веднага се трансформирах във вълча форма,преди да побягна,но нещо ме спря.Не исках да тръгвам.Исках да знам какво е това.За нещастие бях вдигнала повечко шум при трансформацията и изведнъж,две момичета се приближиха към мен.Влязоха малко навътре в гората и ходеха към мен.След това стана нещо и се появиха два вълка.Това бяха момичетата.Изръмжах застрашително,но нещо отвътре ми прошепна:
-"О,братко вълк."-Но аз изръмжах:
-"Не съм ти брат!"-В този момент осъзнах,че и аз говоря вътре в главата ми заедно с тях.-"Какво по дяволите става?"-Те се изхилиха и се превърнаха в хора.После ми казаха:...

Веднага щом се върхнах от бензиностанцията някакъв странен шум привлече моето и на братовчедка ми вниманието. Загледахме се и зад един храст, се бе скрило някакво животно - бяло - единственното нещо, което можехме най - добре да различим. Нала застана до мен и ми направи знак да отидем и да проверим какво има там. Дали бе лошо, или добро същество незнаехме, но любопитството ни надделяваше и просто нямаше начин да му се противопоставим. Заключих колата и бавно със синеочка започнахме да се приближаваме, но съществото се скри и навлезе в гората, която бе непосредственно до пътя - естественно последвахме бялото нещо навътре.
- Мисля, че е добра идея да се превърнем във вълци. - прошепна Нала, много ентусиазирана. Погледнах я леко на криво, защото мразех това да съм вълк, а тя през това време се преобрази. Тц, тц чевръсто момиче, сега и аз трябваше да се превръщам. Двата вълка - аз и Нала - започнаха де се приближават към съществото, което междодругото се оказа върколак.
- "О,братко вълк." - каза Нала, явно познаваше вълка, за разлика от мен.
- "Не съм ти брат!" - изръмжа вълчицата в главата ми, но не само аз осетих това. - "Какво по дяволите става?" - тези думи направо изкънтяха в главата ми, а след това аз и Нала се върнахме в нормалната си форма, облякохме се и седнахме пред вълчицата.
- Сани, преобрази се обратно. - каза Нала и прегърна бялата вълчица. Отново леко бях в неведение, сега оставаше още някоя роднина да си намеря. Върколачката се отдръпна от синеоча и се скри зад едно дъ,во, а минута след това изникна едно момиче с чуплива кестенява коса и зелени очи. По думите на братовчедка си разбрах, че се казва Сани, но от къде се познаваха? - Какво правиш тук? - пита синеочка непознатото за мен момиче.
- Ами майка ти ми каза, че отивате към Русе, а на мен не ми се скучаеше и реших да дойда при теб. - каза зеленоокото момиче и прокара пръсти през косата си. - А, ти всъщност какво правиш тук? - погледа й изведнъж се премести върху мен, а след това ме озари с една усмивка, на която аз не отговорих, незнайно защо. Попринцип бях очтива, но сега нещо ми попречи, вероятно това, че още не познавах момичето.
- О, ами търся с братовчедка си брат й.
- ИМАШ БРАТОВЧЕДКА ?!- изкрещя Сани и ме погледна вцепенено.
- Ммм да. Ако си спомняш Лу, това е нейната дъщеря. Запознайте се. - подкани ни Нала и леко ме побутна към момичето с чупливите коси.
- Сани Суитбел, приятно ми да се зопознаем. - каза ми Сани, усмихна се и подаде нежната си тънка ръка към мен.
- Дейдре Ван Амор дьо Вийлс, но ми викай Ди, Дея или каквото друго ти хрумне. - казах й аз и се ухилих глуповато, а след това поех ръката й и я ръзтърсих.
- Добре, хайде стига запознанства, да тръгваме, че скоро няма да намерим брат ти Ди. - трите се изхихикахме и тръгнаехме по пътя по който дойдохме. Крачехме бързо, за да можем да стигнем възможно най - бързо до колата и да потеглим.

Вървяхме,вървяхме,вървяхме и вървяхме..Малко ли или много не съм сигурна.Дърветата се нижеха,нижеха и нижеха.Почти за човешкото око не би имало промяна,но не и за нашите.Миризмите бяха различни,дори цветовете,макар и малко.Говорехме си,макар и те повече,аз бях погълната от мислите си.Беше много скучно.Те си приказваха,ту за училище,ту за нещо друго и изведнъж ме питаха:
-Нал,какво мислиш?-за да не разберат че не ги слушам заинтересовано казах:
-Хм,незнам!-казах и отметнах глава.
Продължавахме към автовобила а те продължаваха да си приказват а аз подмятах нещо тук,там.
И най-сетне бяхме там.Качихме се и аз заразглеждах снимки в телефона си за да не умра от скука.Стигнах до училище и разгледах по-внимателно снимките.Видях една на която бях с една приятелка,една на която с още две бяхме в мола.Една на цирка с класа през които когато беше с клоунитепак умирах от скука.Една на която сме целия клас.На тази дълбоко въздъхнах.Другите ме погледнаха но аз продължих и стигнах на една на която играем на шише после на подаръци,на сюдже,АлиБабаи мн други.Тогава казах на Ди и Сани:
-Гледам снимки от човешкото ми училище.Как ми се иска да се върна там....................Да се гоня с другите до барчето.........да правим войни с шишарки................да си обявяваме територии....................да се сборичкваме,особенно момчетата за кой не ритал,кой не можел да бяга,кой не искал и др............да се бием с храна,и със чиниики от картон...............и когато се ядоскаме на народната топка направо хвърчат глави..................с коси без и др..............и другите все се ревнуваха за момчета.............особенно ревнуваха мен.........две или три момчета ме харесваха доколкото си спомням...но аз никой-казах гордо спомняйки си как се биеха.-Няколко мочета си бяха привлекли погледите на момичетата но моя беше залепен за животните.......................И обратното,няколко момичета,в това число и аз си бяхме привлякли погледите на момчетата.................и най-най ме кефи как си бяхме играли на гоненица.такао се бяхме пръснали че...................дежурния се обърка.Има още мноо но засега май стига.
Изведнъж видях нещо, или по - скоро го усетих и креснах на Ди:
- ДИ СПРИ!!!! СПРИИ! - Братовчедка ми бясно наби спирачки, а Сани си удари главата в предната седалка.
- Какво има?! Знаеш ли как ме стресна? - каза ми червенокоста през зъби, а думите и звучаха някак заплашително.
- Мисля, че тук е жилището на брат ти. - казах аз и веднага и трите изкочихме от колата, но телефона на Ди падна и аз реших да надникна, докато тя бе заета с това да разглежда мястото. Забелязах няколко СМС-а и веднага реших да полюбопитствам.
"Изпратил: Бен." Кой ли бе този?! Май това бе нейната любов. Веднага видях СМСите които са си били пратили.
Изглеждаше ми нсичко това подозрително. За да напише, че може да не се понася с майка му, значи тя е вампир, а вероятно, за да са се запознали тези двамата - ТОЙ сигурно е човек или Полу-Човек,Полу Вампир. Може и да грешах, но исках да разбера, за да не си правя погрешни изводи. Подадох телефона на Ди, тя го взе и още преди да си го е прибрала в джоба, аз й изпратих СМС. На него пишеше:
Ди,знам че пращаш до нещо като
Човек или Вампир но предполагам
Че е Полу-Човек,Полу Вампир.
Може да греша.

Твоя братовчедка:
Нала

Прибрах телефона си, който ми подаде Нала, макар да вибрираше, което означаваше, че имам съобщение, но това сега не ме вълнуваше, тъй като вяка клетка от тялото ми потръпваше, заради факт, че скоро щях да видя Айон. Очите ми започнаха да шарят с цел да намерят табелка, върху която трябваше да бъде написано "Михайлови" - сегашната фамилия на братчето ми. Неспирах бурно да оглеждам и ХОП - БИНГО. Отидох на вратата, на която бе закъчена тази златиста на цвят табелка. Моментално намерих звънцеца и силно допрях пръст, а той като развален не спря да звъни. Имаше обаче нещо нередно - никой не излизаше да отвори вратата.
- Сигурна ли си, че това е адреса? - пита ме Сани, като гласа и звучеше напълно уверен, че не бяхме на точното място.
- Да! - подчти изкрещях аз.
- Добре де, дай го по - спокойно и пусни този звънец, защото ще го счупиш, ако продъжаваш в същия дух. - приятелката на братовчедка ми бе права, трябваше да дам малко почивка на горката машинка, защото скоро само на звънец щеше да прилича. Отдръпнах пръста си и се свлякох пред вратата. Вече и аз почнах да се съмнявам дали това бе правилния адрес и дали въобще Айон е тук? Как ми се искаше да отговоря полужително на тези въпроси, но нови и нови съмнея ме заливаха с всяка изминала секунда. Обгърнах с ръце краката си и се свих на топка. Чувствах се ужасно. Дори много повече от това - съсипана бях.
Най - после открих, че има надежда за откриването на част от семейството ми. И ... сега какво стана? ... него го няма, а дори не знаех дали някога щеше да го има. Идна сълза се отрони от окото ми и се стече по дясната ми буза, тъй като бях навела глава, не мисля, че двете върколачки ме бяха забелязали. Макар че вече дори това - някой да ме мисли за слаба - не бе от значение, защото нямаше шанс да видя братчето си, а това бе много по - важно, за разлика от моята гордост.
- Ди, стига ще го намерим. - каза ми окуражително Нала, само че дали наистина вярваше в думите си? Допреди малко и аз бях толкова уверена. Къде обаче е тази ми част от характера сега?! "Дея, не се отказвай момиче! Ти си много повече от развалината на която приличаш в момента! Стани, съвземи се и открий брат си!" Вътрешният ми глас бе прав! Какво бях седнала да се самосъжалявам, като брат ми е някъде наблизо и аз мога да го открия?! Светкавично се изправих и отново подхванах звънеца, а този път не смятах лесно да го оставя. Докато не излезеше някой, който можеше да ми каже къде мога да открия Айон - нямаше да спра да звъня.

Стигнахме до даденото място.Намирахме се пред стара, мухлясала къща от дърва.Аз бавно закрачих напред към старите малки стълбички,които се намираха последата на старата дървена веранда.Къщата имаше нужда от основен ремонт.Всички пристъпвахме бавно и леко.За щастие не пропаднахме в стълбите. приближихме се към вратата и Ди натисна силно звънеца.Изчакахме още малко,но тя не го пускаше.Държеше и натискаше здраво.Още малко и щеше да го счупи. Казах и колкото се може спокойно и бавно, за да го разбере и да попие мнението ми:
- Добре де, дай го по - спокойно и пусни този звънец, защото ще го счупиш, ако продъжаваш в същия дух. - Казах спокойно и малко нервно.
Мисля,че още малко и щеше да полудее от тревоги относно брат `и.Трябваше да мисли положително и да е по-спокойна. Исках да `и помогна. Може би един ден в СПА центъра щеше да помогне...
Нала вече беше по-спокойна.
Не обичах да съм на такива зловещи места. В този момент си мечтаех за една разходка по топлите места. Може би Маями...

Бягах... аз вечно бягах... бягах от своята садба. Защо ли? Защо не бягаше Емили, а аз? Защото аз бях първа със Сам, а тя просто ей така ми го отне без дори... не исках да мисля за това. Винаги бягах някъде по това време. Усещах парещите сълзи в очите ми, но се сдържах и не ги изпуснах. Трябваше да бъда силна, а не слаба. Чувах само едно нещо... "Любовтта е над всичко и всички!" Не и за мен. Всичко приключи. Не можех да го приема.. Как така? Защо? Сам вече не ме обичаше... не издържах. Сетих се за Ла Пуш, скалите... дървото... нашето любимо място. Сега всичко това е просто спомени и сън. Сън от който аз никога нямаше да изляза...
Не се сдържах и едри, парещи капки закапаха от очите ми. Седнах леко на тревата и се облегнах на едно от дърветата, които бяха наблизо. Защо на мен? Трябваше да събера сили и да продължа напред. Прибрах кичур от моята черна, лъскава коса зад ухото и погледнах към небето. Изчерпвах доста от силите си докато бягах, но и не ми пукаше. Просто не исках да съм сама. Това беше единствения ми проблем. Поне така предполагах. Ето и историята ми:
Най- гадното обаче май сега ще се случи. При мен и при Сет започваха да се показват първите белези на трансформацията и двамата се преобразихме във върколаци. Наред с положителните страни като силата , бързината и способността на видения, дойдоха и най- тежките ми моменти. Баща ми Хари получи удар . Защо трябваше двамата със Сет трябваше да преживеем това ужасно нещо? Не исках да ме съжаляват, но и не исках само аз да изживявам тази болка. С какво я бях заслужила? Все си повтарях защо, защо и защо?
Дочух шум и се обърнах. На доста километри от мен се виждаха ясните фигури на три момичета. Очите ми бяха насълзени и аз побързах да тръгна в другата посока, за да не се срещна с тях. Изведнъж съзнанието ми подскочи сякаш... и защо аз да се крия? Не, нямаше да се крия от останалите. Не трябваше, аз да се крия, ами точно Емили и Сам. Нека те се крият. Няма да се крия и няма да се унижавам по този начин. В никакъв случай няма да го направя. Каквото и да се случи ще бъда силна и няма да се предавам. Заради брат ми Сет и в памет на баща ми Хари. Винаги ще бъда силна, като жена върколак... Върнах се обратно на мястото си и тръгнах към фигурите, които бях съзряла преди малко. Тичането ми се засили, а след няколко минути вече бях съвсем близо до тях, но все още се чудех дали просто да не се завъртя и да си тръгна...

Докато продължавах напълно средоточено да натискам горкия звънец, който скоро едва ли щеше да го има, защото му взех акъла, лек ветрец обля лицето ми. С този приятелн, разхлаждащ полъх дойде и някаква странна миризма, дори за да разбера каква е, чия е - пуснах звънеца?! От което аз се изненадах от самата себе си, защото до преди малко си повтарях, че за нищо на света няма да спра да тормозя горката машинка, а сега нещо толкова дребно привлече вниманието ми и аз спрях да озвучавам къщата.
Тъкмо да отправя погледа си към излъчвателя на миризмата и какво да забележа, около мен нямаше никого. Сани и Нала тичахе напред сякаш щяха да се вкопчат в някого, същевременно погледа ми се отправи и към съществото към което се приближаваха двете момичета.
Изомрудените ми очи стояха разтворени повече от обикновенното, защото само докато мигнах, на поляната не много близо до къщата, вече стояха три вълка. Единия беше Нала - големия със снежно бялата козина и изскрящо сините очи, а длугия Сани - по - дребния, но не напълно остпъващ на височина, отново със снежно бяла козина. Третия вълк обаче кой беше? ... Като гледах как Сани и брятовдека ми си играеха с непознатия или непознатата, имах чувството, че май това е някой друг познат, приятел или роднина, кой знае. Всъщност, Нала си знаеше, а и аз скоро щях да разбера, защото любопитството - чесно да си кажа си бе доста голямо. Опитах дори да помисля или да си припомня както стана като се върнах назад в спомените си и осъзнах, че имам брат. Обаче този нисичък сив вълк, ... хммм ... не го бях виждала.
- ЕЙ! Ти ли звънеше бе момиче!?!?! - креснаха ми в хор двама възрастни на около 70 или 80 години и прекъснаха гледката ми на така красивите същества. Толкова мразех да ми крещят, а когато това го правеха възрастни хора, напров излизах от кожата си. Обаче стиснах здраво зъби, защото само те можеха да ми помогнат с намирането на брат ми, а ако им се разкрещя губех шанса си да открия Айон.
- Да. Много се извинявам, ако съм ви обезпокоила, но търся един човек, който трябва да живее тук.
- Кого търсииш? - погледна ме на криво, една съсухрена бабичка с много злобен поглед и с коса, която явно е била боядисана в черно, но сега стоше като на кичури и доста ми наподобяваше на далматинец.
- Митко. - казах аз и погледнах жената момент след, като прочетох сегашното име на брат си, от листа, който ми дадоха от сиропиталището в Сиатъл.
- И за какво ти е?! - състарелия господин, който до преди малко ме обстрелваше с поглед - който бе толкова страшен, че ставаше за филм на ужасите, сега по подобен начин зададе и въпросът си.
- Ами, представа си нямам дали знаете, но той е осиновен и е мой брат. ... - кратка пауза и очудени погледи от страна на възрастните хора. - Та, ако можете да ми кажете къде се намира в момента. - моментално пуснах ангелското гласче, запърхах с мигли и ги погледнах, като някое безодомно коте.
- В Румъни са. - изстреля бързо бабата.
- Благодаря, а ако може и адреса.
- Да, ... ей сега ще ти го напиша. Химикал и лист имаш ли?
- Да, ето. - казах аз и подадох химикала и белия като сняг лист. Тези нужни материали - когато бях на летището и преди се кача в колата и да потегля към Русе - ги бях купила. Сякаш имах странното шесто чувство, че ще ми потрябват. Възрастната дама взе листа и почна да пише, а аз нетърпеливо се надигах на пръсти, за да разбера какво пишеше, но нито буквичка не можах видя. Докато жената драскаше с химакала върху листа започнах бурно да се оглеждам, за да видя къде отидоха трите вълка, а именно - Нала, Сани и непозната.
- Хей! Какво става Ди? - каза Нала, която току що изникна иззад гърба ми и ме стресна, заради което аз подсочих и писнах все едно видях голям лъвски прайд, който не бе ял от месеци и аз бях тяхната жертва и щяха да ме разкъсат безмилостно.