Сегашно име: Мона де Крист
Рождено име: Симона Ан Де Крист

Дата и място на раждане:
30-ти септември 1520 година, Италия, Флоренция

Години:
- човешки - 17
- вампирски - 473

Начин на хранене: Човешка кръв

Характер: Винаги съм била бунтар.. Никога не съм обичала правилата, независимо в коя епоха са поставени, нито какво точно съм аз - вампир или човек. И като че ли точно това ми изиграва лоша шега отново и отново, колкото и да искам да го спра. Но като цяло съм спокойна личност. Или поне през повечето време. Опитвам се да не издребнявам, макар че не съм напълно сигурна дали ми се получава, но все пак...
Любовта не ми е силна страна... от части, защото съм вампир, което го прави непосилно за мен, от части, защото никога съм нямала възможността да я изпитам, да я почувствам...

История: Родена съм през 1520 година във Флоренция. През период на велики открития, култура на високо ниво, бухнали рокли и дворци отрупани със злато... Ера на монархията, както обичам да я наричам... Родителите ми бяха на почетно ниво във аристокрацията... Граф и графиня Ан де Крист. Истината е, че те успяха да се доберат до там с помоща на един от доближените на краля, който беше силно впечатлен от моя нрав. Който пък обаче въобще не се харесваше от "мама и татко"... Всъщност те не обичаха да се държат като такива. За тях по-важно бе наследството на фамилията ни, отколкото аз ... Дори не знаеха колко често бягам от вкъщи за да се срещам с група деца от улицата, с които се забавлявах.. Бавачката ми бе абсолютно същата като тях. Като че ли идваше само да гледа и да пробва корсетите на майка ми, а не за да се грижи за мен. Но на мен не ми пукаше. Бях свикнала да се грижа сама за себе си, заради времето, прекарано в едно от съседните села. Там живееше баба. Единственият ми близък човек. За жалост тя умря когато бях на 7 години.Не исках да губя спомена за нея, затова ходех там всяка седмица. Можех да остана насаме със себе си и със духа на баба.
Когато навърших 15 години, спях да ходя там. Майка ми ме държеше заключена в двореца, водеше ми при разни жени да ме учат на "поведение във обществото".Бях толкова уморена от всичко това... Мразех живота си .. не исках да продължава да ме заключва да ме прави на маймуна с 3 тона перуки, рокли, корсети и така нататък. Завиждах на децата от улицата за свободата им, исках да бъда като тях...
Две години по-късно, не издържах. Счупих прозореца и избягах от там, колкото и опасно да беше, все пак стаята се намираше на 4-тия етаж .. Върнах се в селото на баба, но то беше опожарено ... идея си нямах какво се случва и защо се случва. Но бях сигурна в решението си да отмъстя на този който го е направил. Това бе единственият ми спомен от баба. А те ми го отнеха... Стоях там, на обгорялата трева, с дни... Не бях гладна, не бях жадна, бях ядосана ...
Но забелязвах сенки около мен ... макар да се стараех да не им обръщам внимание. Беше ме страх от тях, щом разбрах че не са просто сенки. Те дойдоха при мен. Бяха много красиви, много грациозни с техните плавни движения. Очите им светеха алени. Не знаех какво искат от мен, защо ме наблюдават. Но не помръднах от мястото си нито за секунда. Гласът им звучеше някак зловещ но в същото време прекрасен. Не можех да си представя че могат да съществуват толкова съвършени хора... Единият от тях клекна до мен и се усмихна. Снежнобелите му, остри зъби светеха на фона на огъня който се вихреше зад гърба му. Тъмнината която се носеше от другата му страна, бе обзела по голямата част от съвършеното му лице...
- Това ще бъде тя - чух го да казва на останалите, след което ледената му, твърда като камък ръка се обви около врата ми. Очаквах да го смачка или стисне, усещах каква сила струи от нея... Но той само отметна косата ми зад рамото, като остави шията ми напълно незащитена, на показ. Извърна глава към другите, сякаш искаше да чуе какво мислят по въпроса...
- Да - съгласиха се хладно те, но се долавяше нотка на задоволство.
А аз не смеех да мръдна дори. Въпреки че не знаех за какво говорят, беше ме страх. Ръката на мъжа, която все още бе допряна в шията ми, допълнително ме вцепеняваше. Но не ме беше страх от това което ще ми се случи, дори да не знаех какво е то, беше ме страх от това Как ще ми се случи, просто го усещах...
Една жена, също толкова красива като мъжете се появи зад мен. Но сякаш се движеше със скоростта на светлината. Не можех да повярвам какво виждам.. Сякаш летеше.
Тя улови косите ми и с едно движение килна главата ми настрани... И пак, по бърза от всичко което бях виждала, заби зъбите си във вратът ми...

Помня кристално ясно... исках да я нараня, да махна това чудовище от себе си, което ми причиняваше болката... Да, болката бе нетърпима, такава не бях изпитвала никога, не мислех че е способна на това... Исках да ръкомахам, да се боря, да се мятам и гърча, да креща и врещя колкото ми глас държи... Но нямах сила .. с изключение на крясъците. Може ми цяла Италия ме бе чула... А чудовището сякаш смучеше живота ми, отнемаше ми го...
- Достатъчно - смътно дочух,сред писъците ми, равният глас на мъжа до себе си...
Тя се откъсна от мен, като ме остави да падна на земята като чувал с картофи. А по-лошото бе, че си мислех че болката ще спре.. ще изчезне щом източникът й го нямаше вече. Но грешах. Сега бе по-зле. И болеше навсякъде, горях цялата, силата ми се завърна, писъците станаха по силни ...Не можех да мисля за нищо друго, освен за огъня и бляскавите зъби на .. онези същества...

Дни по късно бях въведена в новият си живот. Живот на вампир. Всичко бе ново за мен, но имах чувството че ще се справя. Въпреки че не ми се нравеха правилата... Да имаше много правила.. Главното : Пази тайната. Но май нямаше да се затрудня особено...
Напуснах клана, въпреки възраженията на всички и главно на Аро. Той се страхуваше да загуби мен, заради дарбата която бях получила. Но не исках да бъда оръжие на никого, затова избрах да стана номад... Векове обикалях из континентите, с беглата надежда да намеря клан, в който да се впиша. Но това така и не е станало досега...
В момента имам по продължително местоположение - Форкс. Изглежда, тук има много от моят вид...Надеждата че ще намеря някой приятел, така и не угасна...