Главен герой:Амалия Катрин Евънс "Вечерницата"
Прякор/На кратко:Лия, Вечерницата
Полувампир

(АМАЛИЯ)

Името ми е Амалия Евънс, родена съм във Верона, Италия през 1915 година от майка ми Катрин Беладона-Евънс.Майка ми била обикновен човек, когато се влюбила в изкусителния английски вампир Чарлз Евънс.За нейно учудване, той също отвърнал на чувствата й.Любовта между тях изглеждала невъзможна, но те се оженили.Няколко години родителите ми живели спокойно и щастливо докато майка ми не открила, че е бременна.Тя, разбира се, умира при раждането ми, а баща ми ме дава на неговата стара приятелка Белатрикс, за да се погрижи за мен, давайки ми за второ име името на покойната ми майка.Оттогава го бях виждала само няколко пъти за малко, когато наминаваше, за да ме види.Никога не се беше доближавал до мен, според Белатрикс не можел да понесе удивителната прилика с майка ми.Докато аз раста главомолно пред очите на Белатрикс, Чарлз се забърква в незаконни действия, които са разкрити от Волтури и той е убит четири години след раждането ми.
През първите няколко години от раждането си, не излизах навън освен на голямата тераса гледаща съм задния двор на имението.Белатрикс ме учеше вкъщи и ме оставяше сама само за няколко часа на седмица, за да ловува.Учех се необичайно бързо, можех да ходя на няколко месеца, а да говоря на половин година.Разбирах нещата, които се случват както възрастен човек и това в много отношения помагаше на Белатрикс.

1921 година-Тръгнах на училище, когато бях на шест реални години.По улиците ме взимаха за шестадесет годишна, затова постъпих направо в десети клас представена като красивата племенница на странната Белатрикс Мордър от имението в покрайнините.Предпочитах да пия кръв, но никога човешка, въпреки че беше много по-вкусна.Не можех да си представя да бъда такова чудовище и да убивам хора, въпреки че знаех, че баща ми не се е интересувал колко болка причинява.Белатрикс опитваше да се откаже от човешката кръв, но аз виждах, че понякога отново се прибира цялата в кръв и червени очи.Въпреки това аз категорично отказвах дори да вкуся човешка кръв.Съучениците ми винаги ме гледаха странно, страняха от мен, въпреки че не се отличавах много от тях.Винаги съм имала много бяла кожа, но не твърде набиваща се на очи.Косата ми бе наситеночервена, дълга малко под раменете, ставаща на къдрави букли в краищата.Не бях много висока, но не и прекалено дребна, със слаба фигура.Очите ми бяха много тъмни, почти черни, всички казваха, че няма такова точно копие на очите на Катрин Евънс.Имах малко чипо носле и бледи устни.Но повечето момичета м училище ме гледаха сякаш съм откраднала закуската им, а момчетата непрекъснато зяпаха, но иначе страняха от мен.Изкарах в училище година преди да напусна.Учех се бързо и сама и едва ли имаше и едно дете в училище, което да знае нещо повече от мен.С Белатрикс живеехме в голяма къща в околностите на Верона, най-вече заради нейната наклонност към човешка кръв.Докато не дойдоха Волтури.

1927 година-Вече изглеждах като напълно пораснала жена, може би около двадесет и три годишна, когато дойдоха те.Волтури бяха олицетворението на красотата, грацията и ужаса на едно място.В къщата ни пристъпиха само трима от тях, но Белатрикс ги беше усетила и ме бе скрила добре, а аз използвах необичайната дарба, която бях открила още в училище, да заличавам следите и миризмата си.Но видях всичко.Двамата близнаци-Джейн и Алек пристъпиха в голямата стая заедно с Деметри, за да разпитат Белатрикс за тази полувампирка, която е скрита от вампирския свят.Видях как Джейн изтезава вампирката, която ме беше отгледала, гледах как я разкъсват на парчета и палят останките й.Но тя не разкри нищо.Въпреки болките и унищожителните погледи на членовете на Волтури, тя не издаде къде се крия.Знаеше, че ще ме убият само защото съм се крила от тях през цялото време.Така и не претърсиха къщата, не ме откриха.Когато бях сигурна, че е безопастно отидох до останките на Белатрикс.Нямаше надежда.
Това срути всичко, което бяхме градили до сега.Моето единствено семейство го нямаше вече.А аз нямаше какво повече да правя тук.Нито в къщата, нито във Верона, нито дори в Италия.

1929 година-Отне ми година докато успея да уредя всичко и да се преместя в Мадрид.Записах се в университета, за да уча архитектура.Винаги се бях възхищавала на всички сгради във Верона и исках, мечтаех да творя подобни произведения.Опитвах се да живея напълно нормален живот, да се чувствам нормален човек и пълноценно да изживея предългия си живот.Архитектурата ми се отдаваше, напредвах по-бързо от останалите в курса, но се опитвах да не показвам потенциала си докрай, защото горчивия опит от гимназията ме беше научил, че това няма да ми спечели нито приятели, нито дори доброжелатели.И наистина живеех спокойно, човешката кръв не ме привличаше, не чувствах желание да я изсмуча от някого както ми беше описвала Белатрикс и това ме радваше безкрайно много.Имах дори няколко връзки с различни мъже от университета, но никой от тях не бе човека, когото търсех.Докато не се запознах с Владимир.Той беше българин, дошъл да учи в Испания.Влюбих се в него в момента, в който го видях.Той също отговаряше на чувствата ми, бях сигурна, че е така.След две години решихме да живеем заедно.Най-сетне се чувствах така, сякаш всичко си е на мястото.Точно така си бях представяла живота си, чувствах се щастлива.Докато не разбрах истината.

1933 година-Прибрах се в малкия ни апартамент в центъра на Мадрид по-рано от предвиденото.Навън беше студено, нормално за средата на декември.И тогава го видях.В прегръдките на Владимир имаше друго момиче.Никой от двамата не очакваше ранната ми поява.Дълго крещях, не можех да се успокоя.Когато това най-сетне стана отказах на Владимир да продължим съжителството си.Бях толкова наранена, отвратена.Обичах го, разбира се, че още го обичах, но знаех, че никога няма да бъда с него отново.Нямаше дори да го видя отново.Напуснах колежа в Мадрид, въпреки че беше последната ми година преди завършването.Исках да избягам далече от града, който ми беше дал щастието, за да ми го отнеме.Отново.

1934 година-След като напуснах Испания, се отправих към Париж, но не можах да се задържа там повече от няколко месеца.Не беше моят град, не го чувствах.Проклинах съдбата си, проклинах това, че съм полувампир, че съм обречена да живея с болката си хилядолетия наред без да мога да се отърва от тях.Не можех да сложа край на съществуването си, разбира се, че не можех.Това би било толкова егоистично, толкова нечестно спрямо майка ми и Белатрикс, която бе заплатила с живота си, за да опази мен жива.Затова започнах да пътувам постоянно, всяка нощ бях в различен град, разглеждайки го набързо, спяща в хотели винаги регистрирата с различно име.Напусках рано сутринта, най-вече защото нямах желание да общувам с никого.


1990 година-Бях живяла десетки години следвайки този модел на живот, движех като в омагьосан кръг, от който не можех да се измъкна.Докато не се озовах в България.Родната държава на Владимир.Колкото и да не исках да я харесам, не успях да се сдържа.Не отидох в столицата, обикалях малките градчета с най-прекрасната природа, която бях срещала до сега в предългия си живот.Хората бяха студени, някак дори изплашени, тъй като прекалено наскоро бяха въведени коренни промени в страната.Това не ме притесняваше, отдавна бях свикнала да не обръщам внимание на поведението на заобикалящите ме.Накрая все пак се озовах в столицата на града, София.Продължих да уча в софийския университет по архитектура.Чувствах се на мястото си за втори път през всичките седемдесет и пет години, от както се бях родила.Най-сетне завърших висшето си образование и започнах да практикувам професията, която толкова обичах, като млада амбициозна архитектка в една от водещите фирми в цялата страна.Бързо се изкачвах нагоре и съвсем скоро аз самата бях от водещите професионалисти.Завързах много близки приятелски отношения с две от жените, които работеха в същата фирма.Прекарвахме цялото си свободно време заедно, а аз сякаш почти забравях, че не съм просто обикновен човек.Но трябваше да очаквам, че сега е момента, когато е време моя личен, малък рай да се провали.Разбрах, че Волтури са се насочили към България, защото са чули, че дъщерята на Чарлз Евънс се е установила там.Веднага напуснах страната, изчезвайки мистериозно и разрушавайки всички приятелства, които бях завързала.Отново тръгнах на път.

2010 година-След двадесет години непректанна игра на гоненица стигнах Токио, Япония.Града беше коренно различен от всичко, което бях виждала до сега, но някак очарователен.Беше различен, беше необикновен, беше като мен.Това ме накара да спра там.Исках да остана тук, скрита сред много хора и да не ми се налага да се местя повече.Купих си апартамент в центъра и се установих.Но след толкова години нещо ме измъчваше.Исках да се изправя пред Волтури.Знаех, разбира се, че е невъзможно да отида във Волтера и да оцелея, но част от мен искаше да го направи.Криенето ми беше писнало, исках всичко да свърши.
Но повече от това исках да намеря хора, които да са до мен.Като казвах хора, нямах точно това предвид.Бях се научила, че приятелството с хората като вид не ми носеше нищо добро, само мъка и разочарование.Исках да намеря вампири, може би полувампири, на които да разчитам.Не исках завинаги да оставам самотница.И това бе целта, която щях да преследвам сега.