Пролог


Едно момче би изключило всяка вероятност. И най-малката надежда би била изгубена...
Разстроен, Павел Полок се надигна някак рязко и, за да прикрие тревогата си се надвеси над люлката, в която спеше мъничко момиченце. НЕГОВОТО МОМИЧЕНЦЕ. Тази, от която щеше да зависи всичко, той знаеше това и вече страдаше. Някакво мрачно вълнение изпълваше сърцето му, но същевременно очите му искряха от щастие, че е станал баща. С блестящ от сълзи поглед се обърна към жена си. Мари Полок му се усмихна. Щеше ли някой ден да се научи да не се притеснява? Да престане да се измъчва? И все пак трябваше да признае вътрешно, че го обичаше такъв...
Внезапен плач, идващ от люлката го накара да подскочи: момиченцето се опитваше да привлече вниманието им с учудваща сила. С широко отворени очи тя се опитваше да се надигне с помощта на сбръчканите си съвсем немощни ръчички. Но въпреки ожесточената решителност, главичката ѝ, покрита с коприненомеки кестеняви кичурчета непрекъснато падаше обратно върху възглавницата. Баща ѝ се приближи и с разтуптяно сърце се залови със задачата да я вземе на ръце.
– Така добре ли е? Не съм невнимателен, нали? Не я наранявам? - попита той жена си със сключени от притеснение вежди.
– Не се притеснявай, справяш се идеално... - отговори му тя успокоително - А, виж кой пристига! Здравей, Драгомира!
Всичко, което правеше майката на Павел се открояваше с една особена енергичност и този ден не правеше изключение: беше се скрила зад най-пищния букет цветя, който можете да си представите. Освен това Драгомира носеше и огромни чанти в различни цветове, пълни с подаръци, които пусна веднага щом видя бебето в ръцете на сина си.
– Окса! - извика тя - Ето, че се събуди, прекрасна моя! Колко съм щастлива, деца мои! - подхвърли тя, обръщайки се към Мари и Павел и ги разцелува един по един.
– Хмм, мисля, че трябва да сменим памперса... - отбеляза Павел, ужасен от възможността задачата да се падне на него.
– Аз ще се заема! - побърза да предложи Драгомира - С твое позволение, разбира се, Мари... - добави с умолителен поглед.
Няколко секунди по-късно малката Окса пърхаше върху масата за преобуване докато баба ѝ се бореше с ританките. До нея Павел наблюдаваше всеки неин жест с осезаема бдителност. Не пропускаше нищо.
– Окса... Нашата Неочаквана... - промърмори Драгомира с почти недоловима въздишка.
Павел потръпна. Ядосана сянка помрачи лицето му. Той остави майка си да приключи с преобуването на бебето и ѝ направи знак да го последва в коридора на родилния дом.
– Майко! - процеди сърдито той през зъби - Не можа да се сдържиш, по силно е от теб, нали? Ако си мислиш, че не чух какво каза...
– И какво чу, мой скъпи Павел? - попита Драгомира, поглеждайки право в сините очи на сина си.
– Знам какво мислиш. Знам какво ви е в главата на всички! Но надеждите ви се опират на една вероятност по-нищожна дори от вятъра!
– Но вятърът е този, който позволява на корабите да прекосяват моретата... - отвърна Драгомира глухо - Никога няма да изгубим надежда, Павел, никога...
– Няма да водиш дъщеря ми там - отсече Павел, подпирайки се на стената - Няма да ти позволя, набий си го в главата! Аз съм ѝ баща и искам дъщеря ми да расте нормално. Доколкото е възможно... - довърши той сковано.
Двамата се измерваха безмълвно с поглед един друг в коридора на болницата, игнорирайки сестрите и пациентите в престилки, които ги подминаваха, наблюдавайки скришно жената и мъжа, които се гледаха предизвикателно, стискайки зъби. Останаха така доста време, всеки от тях концентриран върху погледа на другия и опитващ се да го убеди, че е прав. Драгомира първа наруши напрегнатата тишина.
– Скъпи сине, обичам те с цялото си сърце, но ти напомням, че и ти като нас си свързан с нашата Земя. И без значение дали го искаш или не, и Окса е... Нищо не можеш да направиш. Ако съществува някаква възможност, колкото и малка да е тя, да я върнем при нас, бъди сигурен, че ще се възползваме от нея.
– Скъпа майко - отвърна Павел с ярост, която трудно успяваше да скрие - с цялото ми уважение, но нямаш представа на какво съм способен, за да държа дъщеря си далеч от всичко това. Забрави за това, вече е прекалено късно. Всичко приключи.
– Страхувам се, че съдбата е могъща от всички нас, Павел - заключи Драгомира с решителност, която учуди нея самата - Колкото и да се караме, тя е тази, която ще реши...