Писмо 1.

25 август, 1991.




Скъпи приятелю,

Пиша ти, защото тя каза, че умееш да слушаш, да разбираш и най-вече защото не си спал с онзи човек на онова парти, въпреки че си можел. Моля те, не опитвай да разбереш коя е тя, защото в такъв случай може да разгадаеш кой съм аз, а наистина не искам да го правиш. Ще назовавам хората с различни имена или просто с местоимения, защото не искам да ме откриеш. Не прилагам адреса си, поради същата причина. Обаче знай, че не ти мисля лошото. Наистина.

Просто имам нужда да знам, че някой там ме слуша, разбира и не се опитва да спи с хората, въпреки че може. Трябва да знам, че такива хора съществуват.

Мисля, че ти, от всички хора по земята, ще ме разбереш най-добре, защото си наистина жив и ще оцениш какво значат думите ми. Най-малкото, се надявам, че ще го направиш, защото другите те използват само за да ги подкрепяш и да им осигуряваш приятелството си. Поне така разбрах.

Е, да започваме – това е моят живот. И искам да знаеш, че аз съм и щастлив, и тъжен, тъй като все още се опитвам да разбера как така живея. Опитвам се да мисля за семейството си като за хора, които ще ме подкрепят по пътя, който съм избрал. Особено след като приятелят ми Майкъл ни напусна миналата пролет и чухме гласa на господин Ван по мегафоните из училищните коридори.
„Момичета и момчета, с тъга ви съобщавам, че един от нашите ученици почина. Ще има панихида за Майкъл Добсън по време на събранието този петък”.

Не знам как така клюките се разпространяват толкова бързо из училище и почти винаги са верни. Може би това се беше случило в столовата. Не си спомням. Но Дейв, този със странните очила, ни беше казал, че Майкъл се е самоубил. Майката на момчето играела бридж у техни съседи, когато се чул изстрел.

Не си спомням много добре какво стана след като чухме мегафоните, освен че по-големият ми брат дойде в офиса на господин Ван, и ми каза да спра да плача. След това сложи ръката си на рамото ми и ми каза да забравя случилото се преди татко да се е приберал. После отидохме да ядем пържени картофки в McDonald’s и той ме научи как да играя пинбол. Дори се пошегува, че заради мен е изпуснал целия си следобед в училище и ме попита дали искам да му помогна в работата по негoвото камаро. Вероятно изглеждах доста отчаян, за да ми позволи да му помогна, защото никога преди не ми беше давал.

По време на събранията, Съветът на настоятелите беше разпитвал тези от нас, които наистина харесваха Майкъл. Мисля, че ги беше страх да не последваме примера му и да не се самоубием, защото изглеждаха ужасно напрегнати и един от тях не преставаше да пипа брадичката си. Бриджит, която по принцип се водеше луда, каза че понякога мислела за самоубийство, когато рекламите започвали по телевизията. Тя беше доста откровена и това озадачи настоятелите. Карл, който имаше репутация на приятен човек, каза, че е много тъжен, но никога не би се самоубил, защото това е грях.

Настоятелят, който ни разпитваше, премина през цялата група, докато най-сетне стигна до мен.
– Какво мислиш, Чарли?
Беше ми странно, че не бях срещал този човек никога, защото той бе „специалист” и знаеше моето име, въпреки че не носех бадж, както правеха настоятелите.
– Ами, мисля, че Майкъл беше добро момче и не разбирам защо го е направил. Въпреки че съм натъжен, заради смъртта му, незнанието защо това се е случило ме притеснява повече.
Усетих гласа си и ехото му в празния офис, но той не звучеше така, както по принцип. Беше различен. Може би това се дължеше на факта, че изобщо не бях спрял да плача.

Съветът ми каза, че са открили причината, която може да го е тласнала към действието. Майкъл имал “проблеми вкъщи” и не можел да каже на никого точно какви били те. Затова, може би, се беше почувствал самотен и се беше самоубил. След като ги изслушах, започнах да им крещя, че Майк би споделил с мен и се разплаках дори по-силно. Настоятелят се опита да ме успокои, казвайки ми, че имал предвид възрастен – като учител или някой от тях – настоятелите. Но това изобщо не проработи и в края на крайщата се наложи брат ми да дойде и да ме прибере с камарото си.

До края на учебната година, учителите се държаха с мен различно и ми пишеха по-хубави оценки, въпреки че изобщо не учех. Честно казано, аз винаги ги дразнех.

Погребението на Майкъл беше странно, защото баща му не плачеше. Три месеца по-късно, той напусна жена си, поне според Дейв – по време на обяд. Мисля си за това понякога. Чудя се какво ли се е случвало в къщата на Майкъл, като изключим вечерята и гледането на телевизия. Приятелят ми не беше оставил бележка, или поне родителите му не дадоха на никого да я види. Може би е била със заглавие “Проблемите вкъщи.” Иска ми се да знаех. Може би така щеше да ми е по-лесно да понеса загубата.

Все пак има едно нещо, което знам – чудя се какво ли щеше да стане с мен ако аз имах “проблеми вкъщи”, но на мен ми се струва, че на хората им се случват много по-лоши неща. Както когато приятелят на сестра ми започна да излиза с друго момиче и тя плака цял уикенд. Татко каза: “На хората им се случват и много по-лоши неща.” А мама мълчеше.

Месец по-късно сестра ми срещна друго момче и щастието се завърна в погледа ѝ. Татко пък продължи да работи. А мама продължи да чисти, както и брат ми продължи да поправя своята кола. Това се повтаря всеки ден, откакто той напусна колежа в началото на лятото. Играеше футбол за Пен Стейт, но трябваше да учи и през лятото, за да подобри оценките си, иначе щяха да го изритат от отбора.

Не мисля, че родителите ни имат любимо дете в семейството – трима сме и аз съм най-малкият. Брат ми е най-голям. Той е много добър футболист, а също така обича колата си. Сестра ми пък е много красива, но се отнася доста злобно към момчетата. Тя е средното дете. Двамата с нея, в момента изкарваме само шестици в училище, затова са ни оставили на мира.

Мама плаче докато гледа телевизионни сериали, а татко работи много и е доста честен човек. Леля ми Хелън веднъж беше споменала, че татко е прекалено горд, за да изпадне в криза на средната възраст. Отне ми доста време да разбера за какво говори, защото той тъкмо беше станал на четиридесет и нищо не се беше променило у него. Леля Хелън е много забавна и я обичам повече от всеки друг на света. Тя е сестра на майка ми и когато е била на моята възраст също е имала само шестици в училище. Тя често ми дава да чета интересни книги. Татко казва, че са малко стари за мен, но аз ги харесвам и той просто изсумтява и ме оставя да си чета. Леля Хелън живее с нас от няколко години, защото нещо лошо ѝ се е случило, обаче никой не ми казваше какво, което много ме дразнеше и винаги питах. Когато бях на около седем, спрях да задавам въпроси, защото, както на всички деца, винаги ми беше любопитно, и когато питах, тя започваше да плаче много силно.

Когато татко ми удари шамар и ми каза “Нараняваш чувствата на леля си!”, аз установих, че не искам да я разплаквам, затова просто спрях. Леля Хелън каза на баща ми никога повече да не ме удря пред нея, а той отвърна, че това е неговия дом и че докато тя е в него, ще спазва неговите правила. За тази случка не си спомням повече, защото започнах да плача и след малко, мама и татко ме заведоха в стаята ми. Не след дълго мама изпи няколко чаши бяло вино и склони да ми каже какво се е случило със сестра ѝ. Тогава разбрах, че на някои хора наистина им се случват по-лоши неща.

Сега вероятно би трябвало да си легна, защото е много късно. Дори не знам защо ти написах всичко това. Вероятно защото утре е първият ми ден в гимназията и чувствам, че ме е страх да ходя там.


С любов,
Чарли

Писмо 2.

9 септември, 1991.




Скъпи приятелю,

Не харесвам гимназията. Закусвалнята е кръстена „Център за хранене”, което е странно. Има едно момиче в часовете ми по английски за напреднали – Сюзън. В прогимназията беше забавно Сюзън да е наоколо. Тя харесваше филми и брат й Франк правеше касетки със страхотна музика, които ние също слушахме. Ала през лятото й бяха махнали скобите, беше пораснала малко, а и гърдите й също. Сега тя се държи доста глупаво из коридорите, особено когато има момчета наоколо. Най-тъжното е, че Сюзън не изглежда толкова щастлива, колкото беше. Всъщност крие, че е в часовете по английски за напреднали и вече не ме поздравява във фоайето.

Когато Сюзън бе повикана от съвета на настоятелите заради Майкъл, тя им казала, че Майкъл някога й признал, че тя е най-прекрасното момиче на света, въпреки недостатъците, които имала. След това я попитал дали иска да „тръгне с него”, което си е голяма работа във всички училища. Наричат го „излизане” в гимназията. Целуват се и си говорят за филми. Сега той наистина й липсва, защото е бил най-добрият й приятел.

Най-забавното е, че в нашето училище нямаше традиция момичета и момчета да са най-добри приятели – даже напротив. Но Майкъл и Сюзън бяха. Нещо като приятелството между леля Хелън и аз. Съжалявам. „Леля Хелън и мен”. Това е едно от нещата, които научих тази седмица. Това, както и по-разширена пунктуация.

През повечето време мълча и само едно момче, което се казва Шон, изглежда ме забелязва. Той ме изчака след часа по физическо и ми наговори доста незрели неща, като това, как щял да ми направи „врътчица”, която се получава когато някой ти вкара главата в тоалетната и пусне водата, при което косата ти се завърта шеметно. Всъщност той изглеждаше доста нещастен, докато ми го казваше, и аз му казах за тъжното му изражение. Той ми се ядоса и започна да ме удря, а аз просто направих нещата, на които брат ми ме бе научил. Той е доста добър боец.
– Цели се в коленете, врата и очите.
Така и направих. Наистина нараних Шон, а после започнах да плача. Сестра ми трябваше да напусне специализиран час, за да ме закара до вкъщи. По-късно ме повикаха в офиса на Г-н Смол, но не бях отстранен, защото едно дете казало на господина истината за битката.
– Шон започна. Беше самоотбрана!

И наистина беше. Все още не мога да разбера защо Шон искаше да ме нарани. Не му бях направил нищо. А и съм доста дребен. Но предполагам, че Шон не е знаел, че мога да се бия. Честно казано можех да го нараня много по-лошо, а и вероятно трябваше. А и щеше да потрябва, ако Шон бе погнал момчето, което казало истината. Но той не го направи. И цялата история беше забравена.

Някои деца ме гледат странно, когато се разхождам по коридорите, защото не украсявам шкафчето си и съм единствения, който някога е пребивал Шон, а после не е можел да удържи сълзите си. Явно съм доста емоционален.

Чувствам се самотно, защото сестра ми е твърде заета да бъде „най-възрастната” в нашето семейство. Брат ми е зает да бъде футболист в Пен Стейт. След тренировъчния лагер треньорът му казал, че е втори по важност в отбора и когато започне да разучава системите, би станал първи.

Баща ми наистина се надява той да успее и да стане професионалист, а след това да играе за Стийлърите. Майка ми наистина се радва, че той ще се върне в колежа безплатно, защото сестра ми не играе футбол и нашите няма да имат достатъчно пари, за да ги пратят и двамата. Това е причината, поради която мама иска да продължавам да се старая в училище – за да получавам стипендия.

Та това ще правя, докато не си намеря приятел в училище. Надявах се, че детето, което бе казало истината, може да ми стане приятел, но си мисля, че той само е искал да покаже доброта с откровението си пред Г-н Смол.


С любов,
Чарли

Писмо 3.

11 септември, 1991.




Скъпи приятелю,

Нямам много време, защото учителят ми по английски за напреднали ни даде за домашно да прочетем една книга, а аз обичам да чета книгите по два пъти. Казва се „Да убиеш присмехулник”, между другото. Ако не си я прочел ти я препоръчвам, защото наистина е много интересна. Учителят ни препоръча някои глави засега, но мразя да чета книги така. Преполових първия си прочит.

Както и да е. Причината да ти пиша е защото видях брат ми по телевизията. По принцип не харесвам спорта, но това си беше специален случай. Мама започна да плаче, а татко уви ръката си около раменете й. Сестра ми се усмихна, което си е доста смешно предвид факта, че когато брат ми е наоколо те винаги се карат.

Но по-големият ми брат бе по телевизията и това беше нещо като звезден момент в първите ми две седмици от гимназията. Липсва ми ужасно много, а това е странно, защото с него рядко си говориехме, когато беше наоколо. И сега не си говорим, честно казано.

Бих ти казал къде го даваха, но, както казах, искам да остана анонимен за теб. Надявам се да ме разбереш.


С любов,
Чарли