Беше горещ августовски ден и Ники и баща ѝ се готвеха да се разходят из града. Момичето обаче недоволстваше.
– Защо не може? - измрънка за пореден път тя - Едно магипортиране и са тук!
– Не, Ники, няма да притесняваме господин Каин и семейството му - беше непреклонен бащата - Освен това нали само допреди няколко седмици бяхте на училище с Наталио? Можеш да изкараш още две седмици до първи без приятелите си.
Ники се замисли и очите ѝ светнаха дяволито.
– А ако поканим госпожа Каин, вместо баща му? - попита тя ухилено.
Баща ѝ само ѝ хвърли строг поглед и продължи да пълни раницата си с неща, които можеха да им потрябват.
Ники взе от масата една туристическа брошурка и я загледа замислено.
– Добре, де, защо не може! - опита последно тя. Баща ѝ съвсем се изнерви и мустаците му почти се изправиха от възмущение.
– Виж какво, момиченце, не съм платил за тази екскурзия, за да се бавим и да чакаме всичките ти приятелчета от училище да пристигнат. Освен това знаеш ли колко е таксата за магипортиране до Египет?! И после мъгълски пари за хотели...
Ники също се ядоса и му отговори нацупено:
– Знам, че Роби не дойде заради това, обаче семейството на Наталио не е бедно! - баща ѝ нищо не каза, а отиде да напълни две шишета с вода в кухничката.
– И защо не можем да отидем още днес при пирамидите?! - провикна се Ники след него.
Господин Евънс само изсумтя и измърмори нещо от рода на "Ама че жега, да го вземат червеношапковците дано".
– Ники, идваш ли или не?!
Момичето въздъхна и тръгна още по-нацупено.

Преди няколко седмици времето беше топло и приятно, но... Наталио беше твърде глупав да забрави, че живее навръх планината и там слънцето не идваше почти през цялата година. В началото дори настина, което бе нещо, случващо му се за първи път в живота.
Сега вече се беше пооправил и за десети път обещаваше на майка си, че няма да излиза никъде. По дяволите, а единственото, което искаше да направи, е да се порадва на малката си сестра без да му четат конско!

Ето защо, поради липса на нещо по-интересно, прекарваше времето си или с баща си, или с чичо си.
А точно днес отново упражняваха заклинание. Това бе вече любимата част от ваканцията за момчето.
- Вдишай дълбоко, синко, и се успокой. Сега се съсредоточи отново. Помисли си за всичко, което обичаш, което те радва, точно така, както опитахме и предишния път - ледено топлият глас на баща му му се стори далечен, сигурно пак седеше на голямото кресло и го наблюдаваше. Момчето бе затворило очи.
Помисли си за всичко хубаво и за всичко весело, сети се за още и още такива неща и се почувства по-готов от предишния път.
- Еспекто Патронум! - сребристият вълк се понесе от пръчката му и застана на задни лапи до него, извивайки глава, като че да завие. Момчето се ухили победоносно.
- Не е трудно, нали? - усмихна се баща му, който притежаваше същия патрон. - Браво, Нат. Мечтата ти се сбъдна. Направи го като хората.
- Най-после няма да ме гледат присмехулно!
- С всичко това, с което се заехме... мисля, че спокойно би прескочил и един курс... може и да не трябваше...
- Не! Трябва! Наистина трябва! - уплаши се да не би баща му да си промени мнението. По навик вдигна ръка към лицето си, да отметне косата, но се сети, че най-накрая бе загубил на годишната борба и я беше скъсил. Дали нямаше да се превърне в копие на този човек пред него? Не, че беше лошо...
- Нат, аз си мислех, че трябва да си вземем хубава почивка... - започна след малко баща му, когато го увери, че няма да престанат - Майка ти каза, че Алис се нуждае от малко топлина, а и аз така мисля.
- Но тя също е албинос, като нас. - сестричката му (за нещастие на майката) също бе наследила бялата коса и сините очи.
- Вече проверихме, топлината няма да й навреди. А чичо ти имаше намерение да... ъ... придобие тен преди новото му участие... знаеш какво имам предвид. На теб ходи ли ти се някъде?
Момчето се усмихна. Това беше добър шанс да пита баща си и нещо друго.
- Ти можеш да четеш йероглифи, нали, тате?
- Какви по-точно от всички?
- Вероятно египетски?
- О... мисля, че разбирам какво имаш предвид. Иди кажи на майка си и стегни багажа. Но не взимай много!

Към края на разходката, Ники бе принудена да признае, че градът е почти толкова интересен, колкото и пирамидите. С баща ѝ бяха обиколили центъра, бяха видели два мъгълски пазара и си бяха купили разни сувенирчета. След това обядваха в някакво ресторантче за туристи и сега вървяха към една малка уличка - единствената изцяло магьосническа улица в града.
– Тате, вярно ли е, че в египет продават опитомени змии за домашни любимци? - попита Ники любопитно когато наближиха.
– Доколкото знам е така - каза господин Евънс - но не си представям в Хогуортс да те пуснат с такова животно на училище...
– А, аз и не искам - увери го детето - само ми беше любопитно.
Господин Евънс небрежно се облегна върху една стена, която затваряше уличката. Мигом там се появи ниска вратичка и двамата с дъщеря му минаха през нея.

Озоваха се на малка уличка, която не се различаваше особено от мъгълските. И тук имаше пазар, само че продавачите тук викаха съвсем различни неща.
– Летящи килимчета, само петдесет галеона едното! - чу се на чист английски от едната страна.
– Книги по Алхимия! - викаше друг продавач от друга.
– Тате, летящите килими не бяха ли забранени? - попита Ники заинтригувано.
– В Европа са - потвърди бащата - Не отговарят на нашите мерки за безопасност.

На момичето му се искаше да има още сто очи, добре че имаха много време, за да разгледат.
Двамата с баща ѝ бяха облечени като мъгълски туристи, но въпреки това изпъкваха отдалеч, още повече, че всички продавачи ги наобикаляха и им предлагаха какво ли не, защото бяха чужденци. Ники обаче забеляза, че имаше и още двама магьосници, които изпъкваха в тълпата египтяни, дори повече от тях.

За щастие на Наталио, нещата в неговото семейство винаги се организираха страшно бързо и точно. Не бяха минали и три часа и ето, че вече бяха минали с летежната пудра в запазения магьоснически хотел там, където искаха. Дали не се дължеше на връзките на баща му, или пък на майка му, за момента момчето не можеше да прецени.
Чичо му веднага изчезна нанякъде още преди да са спрели да се въртят в камината, но баща му го увери, че другият Каин знае точно къде отива и какво иска. После оставиха майка му и малката да си отпочинат добре, защото бебето явно не понасяше още такива пътувания или пък климатът беше още нов за него.

Затова на двамата почти еднакви италианци не им оставаше друго, освен да се преоблекат в артистични мъгълски туристи и да прескочат да разгледат насам-натам.
Не мина много време и на Наталио му писна от безобидния и немагичен град, затова помоли баща си да го разведе из магическия.

Двамата бяха просто огромна атракция за египетските магьосници и заради ексцентричната си външност и заради това, че разбираха от доста неща. Клайв качи сина си както на килимче, с което да се състезава с един нисък и кльощав магьосник с тюрбан, така и на една камила, за която се говореше, че не знаела що е почивка.
После двамата си купиха по няколко много странни течности, които всеки друг отбягваше, а и две-три книги със знаци, които почти никой не разбираше.
"Има си стока за всеки" уклоничаво повтаряше всеки, който се спираше да ги погледа как бъркат с пръчка в казаните с отвари и проверяват нещо.
- Енгорджио - белокосото момче направи раницата си по-големичка и побра вътре и последните неща, които си беше купил с одобрението на баща си. Сериозно - май не биваше да ходят по страни с древни цивилизации.
Когато най-сетне се споразумяха и за някаква много гадна твар, прилична на скорпион в бутилка, и вдигнаха глави, сините очи на Наталио най-сетне скицираха нещо странно на фона на тъмнокожите хора с най-често бели дрехи.
- Ники?! Това наистина ли си ти?

Ники изтича да прегърне момчето, а баща ѝ остана да гледа опулено сцената, докато бащата на Наталио не се приближи до него.
– Вие сигурно сте господин Евънс. Аз съм Клайв Каин, бащата на Наталио - подаде ръка той и мустакатият мъж я пое с объркано изражение.
– Вие... ама... Как се озовахте тук? - попита той.
– Използвахме пудролиниите - обясни господин Каин.
– Желанието ми се сбъдна! - подскачаше Ники като индианец около Наталио - Пожелах си да дойдеш и ти, но татко каза, че не може да ви поканя, защото ще ви притесня.
Господин Евънс се изчерви.
– Е, разбрах, че си имате бебе у дома - изпелтечи той - помня какво беше когато Ники се роди.
– О, не се тревожете, тя е тук, както и майка ѝ и брат ми.
– Наистина ли? - изписка Ники - Къде е? Може ли да я видим?
Баща ѝ отвори уста, за да я смъмри, но господин Каин се намеси.
– Всъщност трябваше да се срещнем в хотела и без това. Можем да тръгнем пеша натам - предложи той.
– Ами... то ние... - започна бащата на Ники, обаче тя отговори вместо него, обявявайки идеята за чудесна.
Четиримата закрачиха към хотела и Ники разбира се нападна Наталио с въпроси (както правеше когато бе развълнувана).
– Кога пристигнахте? За колко време сте тук? Ние сме само за седмица. Утре ще посетим пирамидите. Вие бяхте ли вече? В кой хотел сте отседнали? Сестричката ти на колко седмици стана?...

Момчето се разсмя и дръпна по-здраво дръжката на чантата, която вече тежеше като за пет, за да може да издържи на бързото й ходене без да се препъне в някой горещ египетски камък.
- Сериозно пристигнахме едва преди четири-пет часа, докато се настаним и излезем беше най-лошата част. Така де, не можеш да тръгнеш да обикаляш без да познаваш страната. - поне си мислеше, че е вярно де. Баща му изглеждаше винаги уверен в това какво прави и къде отива, но момчето понякога си мислеше, че и Клайв не знае какво прави... - Всъщност тя е права, за колко време сме тук, тате?
Белокосият мъж, който се беше разговорил с господин Евънс (Наталио не беше обърнал внимание на това), повдигна рамене.
- Нямаме определен срок. Когато каже майка ти. Сигурно ще предпочете да подари повече време на слънце за малката.
- Хей, звучи чудесно, тате! Значи може би ще успея да видя пирамидите с теб... ако ме вземете де. Звучи дяволски интересно! Направо не мога да повярвам, че не се сетих да ида първо там днес!
- Утре сме там задължително! - баща й искаше да възрази сигурно, но преди да го е направил се обади белокосият:
- Ако се забавите повече от четири часа, ще пратя брат ми да ви търси.
- Много мило от твоя страна... О, сестра ми! Направо трябва да я видиш, почти месец ще направи скоро. Майка ми все казва, че не било честно дето прилича на нас - мечтаела си за кестеняво момиченце. В кръга на шегата де. По-бледа е дори и от мен! Наляво сме.
Посочи сградата, която бе съвсем в края на магьосническата улица. Голяма и изкривена под странен ъгъл и при всички положения магьосническа - никой мъгъл не би живял на такова място иначе.

Магьосниците влязоха в добре обзаведената входна зала на хотела, която разчиташе на същите жълти и изобщо ярки цветове.
Посрещна ги рецепционистът, който подреждаше с магическата си пръчка някакви листа с поръчки, а други запращаше в едно малко отворче до себе си.
- Да идем в... ресторанта? - предложи момчето, но този път се обърна за предложения към по-големите.

– Разбира се, вие както кажете - съгласи се господин Евънс и господин Каин кимна и добави:
– Малката сигурно спи, нека да си поговорим на спокойствие и после ще се качим...
– И ще я видим - отново заподскача Ники и Наталио се изхили.
Четиримата се насочиха към ресторанта. Той беше доста просторен и добре обзаведен, с много масички. Около някои от тях бяха седнали египетски магьосници, но повечето бяха заети от туристи. Имаше англичани, облечени с мантии въпреки горещото време и такива, които като тях се бяха пременили като мъгълски туристи и дори си носеха модерни фотоапарати.
– Дали знаят как да ги използват? - прошепна Ники на Наталио и момчето промърмори нещо като "ъъмм... не ми се вярва..."
– Какво става с Роби? Имаш ли новини? - попита Наталио и Ники взе да обяснява как не можел да дойде, защото му струвало скъпо и т.н., но по средата на обяснението дойде един магьосник и им сервира по бирен шейк и двете деца се разсеяха и заслушаха разговора на възрастните. Двамата мъже планираха посещение на пирамидите на следващия ден и това определено беше по-интересна тема.
– Мисля, че осем часа е добре - съгласи се господин Евънс - По обяд ще се скрием в някое заведение, защото ще напече ужасно и следобед можем да се разходим на друго място.
– Тате, може ли да посетим училището на Алхимиците? - обади се момичето.
– Но там няма да има никого, нали и те са ваканция - опита се да я разубеди баща ѝ. Наталио обаче също се беше запалил и двамата започнаха да се пазарят, докато не получиха своето.
– Ами, добре тогава... - склони най-накрая и господин Евън след малко - Така да бъде.
– Чудесно - каза тихичко момичето на Наталио - Та... кога ще видя сестра ти?
– Щом си изпиеш шейка, госпожичке - смръщи се Ники. Тя веднага го изгълта наведнъж.
– Готово!

- Е, да проверим все пак. - господин Каин им се извини за момент и им обърна гръб, докато измагьоса този път не типичния за него покровител. Вместо големия сребрист вълк се появи негово малко подобие - малко кученце, което размахваше опашка. Белокосият само му посочи стълбите и то хукна нагоре като ракета.
- Това как го направи?! - веднага се поинтересува сина му, като се надигна да проследи вълчето нагоре.
- Тайните на професията - сложи пръст на устата си по-големият му двойник и се усмихна. - Ако ти го кажа, ще те направя като за пети курс. Остани си на нивото на трети, ако обичаш.
- Няма да стане!
Преди обаче да е довършил следващото изречение, отгоре се появи друг покровител, този път в реални размери - това дори Наталио не го беше виждал,но предположи, че е нещо като огромна мечка. Във всеки случай - беше доста космато.
- Клайв, трябва ми помощ! - каза нещото с гласа на майка му преди да изчезне както се беше и появило. Мъжът въздъхна и се изправи.
- В такъв случай да се качваме. Явно почивката им е застрашена от индивид с дълга руса коса и неразбираща глава, който мисля, че двете деца тук са срещали болезнено много пъти.
- Чичо!
Без да чакат възрастните, Наталио и Ники предпочетоха да се качат сами и да не губят повече време. Разговорът на бащите вече бе даже забравен, защото си имаха друга задача.
А и беше лесно да предположиш къде трябва да отидеш. Недоволен женски глас огласяше почти целия коридор, но никой не му обръщаше внимание.

Завариха майката да ходи по петите на млад русокос мъж, който й беше "откраднал" бебето и очевидно си играеше с него на самолетче. Хлапето беше още толкова малко и все пак със смешен бял перчем на главата, изключително бледа кожа и ярки сини очи. Просто поредното копие на семейното дърво. Не преставаше да се смее.
- Ним! Ним... остави Алис да подиша, моля те. - господин Каин както винаги поддържаше повелителния си тон, без да влага никаква заплаха в него, но и с пределна яснота.
- О... - музикантът се стресна като видя толкова голяма група хора и госпожа Каин веднагически се възползва, за да си вземе бебето. - Извинявам се... Аз само така наминах...
- Мамо, може ли... - пренебрегна го Наталио и го остави на големите, като двамата с Ники се насочиха към целта на посещението си. Жената се усмихна... слава богу, добър знак.

Ники за първи път виждаше толкова мъничко бебе. Съществото гледаше смешно хората един по един и изглежда нямаше проблем със зрението както беше чувала, че е при повечето бебета. Всъщност мъничето изглеждаше много смешно объркано, а бялата косичка отпред само засилваше забавния ефект.
– Много е красива! - каза Ники и майката на Наталио се усмихна.
– Искаш ли да я вземеш? - попита тя детето.
– Може ли? - в следващия момент бебето се озова в ръцете ѝ.

* * *

Няколко часа по-късно възрстните се бяха разговорили и междувременно бяха пийнали по едно огнено уиски, Наталио се закачаше с чичо си и се бореха на игра, а Ники още стоеше залепена за бебето и не можеха да я откъснат от него.
– Ники, това не е играчка - за кой ли път повтори баща ѝ.
– Е, оставете я да се порадва - възрази госпожа Каин и смениха темата на разговора.
Когато наближи осем обаче господин Евънс стана и обяви, че вече наистина е време да си ходят. Ники погледна разочаровано баща си, но не посмя да протестира, защото беше започнала да огладнява. Баща ѝ любезно отклони поканата на Каин да вечерят заедно.
– Наистина, ще хапнем набързо в хотела и си лягаме. Ники е отвикнала да става рано и не знам утре как ще я събудя - каза той.
– Утре в осем пред прохода към магическата улица, да не забравите! - обади се Наталио и всички се засмяха. Ники и баща ѝ го увериха, че ще бъдат там и след още сбогувания изчезнаха в настъпилата нощ.

- Татко, ти нали ще дойдеш с нас, а? В пирамидата, а? - момчето още не беше забравило къде щяха да ходят и с идването на вечерта ставаше все по-нетърпеливо.
- Лягай си, Наталио, и ще разбереш утре. Няма да си позволиш да идеш заспал на пирамидите, нали? - баща му най-сетне бе дочакал реда си да види малката Алис, макар че му се беше паднала ролята на бавачка за успиване. Въпреки това не мрънкаше, а просто държеше детето и си играеше със смешните кичури коса като неговата.
- Добре! - поне на Наталио нямаше какво да му се повтаря толкова и той веднага скочи да изпълнява задачата си.
- А мен защо не ме поканите? - чичото гледаше по-смешно и от малкото бебе, когато се правеше на невинен.
- Защото ти така или иначе си идваш сам...

На сутринта още в седем момчето само събуди баща си, който явно бе решил да се наспи хубаво, но не му излезе номера. Оказа се, че Наталио дори бил станал още в шест и нямаше търпение вече от час. Какво да се прави, Клайв помоли една прислужница да остави бележка че тръгват и попита за брат си, но като не го намери, реши да заведе момчето още от рано, за да му слегне кефа... което не стана изобщо. Той бе взел и голямата си чанта със странни неща, които уж щяха да му потрябват.
- Луда глава...
- Като теб!

– Хайде, хайде - позаяде се малко господин Евънс - Стига си мърморила, заприличваш на майка си.
Ники се намръщи още повече. Едва беше успяла да стане сутринта и сега едва се влачеше с раница на гърба два метра след баща си и се оплакваше.
– Ама защо трябваше толкова рано да тръгнем? - измърмори отново.
Баща ѝ се засмя.
– Нали уж беше зор за тези пирамиди? Ако искаш да се върнем да се наспиш?
– Аа, не - върза се момичето и веднага ускори крачка - Добре съм, ето!
Господин Евънс се засмя още веднъж.
– А, явно, че не сме най-ранобудните - отбеляза той - Погледни напред.
Ники вдигна глава и присви очи. Наталио и баща му им махаха в далечината. Момичето забърза крачка веднага.
– Нали уж ти се спеше? - присмя се господин Евънс.
Ники не му обърна внимание.
– Здравейте! - поздрави тя ентусиазирано - Тръгваме ли? Как ще стигнем до там? Далече ли е?
– Айде... пак се започна с въпросите - засмя се баща ѝ докато се ръкуваше с господин Каин – Чакаме ли още някого?
– Засега никого - отговори белокосият мъж - Брат ми си следва свой план.
– Чудесно - одобри господин Евънс - Летекод ще вземем, нали?
– Всичко е уредено, не се тревожете. Има един, който ще тръгне след около пет минути от магическата улица.
– Предполагам, че трябва да побързаме тогава - кимна бащата на Ники и се обърна към нея - Хайде, двамата с Наталио пред мен да ви виждам.
Децата се спогледаха. Явно не бяха разбрали нищо от разговора, освен шеговитата заповед накрая, но не посмяха да спорят.
Групичката безмълвно премина бариерата към улицата, където предишния ден се бяха срещнали.

- Тате, ама няма ли да идем пеша или нещо? - осмели се да попита Наталио след малко, като се запътиха към една кръчма, приличаща повече на бардак.
- Не, Нат, твърде е далеч. - баща му още му се сърдеше много лекичко, че го беше вдигнал така рано и дори не му остави възможност да види как се справя Джийна с малката. Все пак, всички знаеха, че майката е малко... ами, отвеяна... Семейството й постоянно се притесняваше за нея, но тази сутрин Наталио беше забравил тази подробност.
- И по този случай ще седнете да пиете по огнено уиски?
- Вчера по обяд мисля, че ме видя как уреждам със собственика тук едно нещо, започващо с л и с което се пътува, момчето ми.
- Оу... извинявай.
Момчето продължи мълчаливо само за секунда, преди да заговори Ники на тема какво ще видят като стигнат. Повечето измислици сигурно щяха да стигнат да се напише фентъзи книга, но бащите сметнаха, че не е нужно да им развалят надеждите. А и в пирамидите един магьосник виждаше повече, отколкото един мъгъл... така казваха другите.

Собственикът на заведението им даде един продупчен чайник и господин Каин му благодари на странния арабски език. Естествено получи въпроса колко езика изобщо знае и само повдигна рамене.
- Знам как е "Благодаря", "Да" и "Не" на достатъчно езици, че да не ме изядат канибали. Сега ме слушайте внимателно и ако не изпълнявате никъде няма да ходите. Сигурен съм, че и господин Евънс е съгласен с мен. Никакво, ама никакво изоставане, отделяне и тръгване по различни коридори от указаните. Никакво отпрашване в същата минута, когато стигнем там. Искам да можем да ви виждаме и да имаме връзка, като същински мъгъли, нали така? Няма да е много приятно да не изпълните заръките ми.

Децата кимнаха безмълвно. Господин Евънс потупа Ники по рамото и ѝ направи знак да сложи пръста си на чайника. Останалите направиха същото, господин Каин преброи до три и Ники усети дръпване някъде зад пъпа. Групичката се завъртя няколко пъти и се приземи насред пустошта.
Децата бяха паднали на земята и Наталио си разтриваше коляното. Целите им дрехи бяха посипани с пясък. За разлика от тях двамата възрастни магьосници изглеждаха безупречно и вече бяха извадили някакви големи карти и ги разглеждаха.
Ники се изправи внимателно, проверявайки дали всичко си е на мястото и се огледа. Намираха се насред пустинята. Нямаше нито едно дръвче, никакви сенки или сгради, само пясък и слънце. Тя си помисли, че май започва да разбира защо баща ѝ държеше да избегнат обедните жеги. Наталио пък гледаше господин Каин с очакване.
– Да, точно така - каза той на глас и господин Евънс се приближи до него, за да погледне в неговата карта - Да, така ще избегнем да се срещаме с мъгъли.
Господин Евънс изгрухтя одобрително, а децата се спогледаха озадачено. Нямаха представа за какво става въпрос.
– Тате, какво правим сега? - настоятелно и преднамерено високо попита Ники. Баща ѝ не подскочи както обикновено правеше когато момичето се обаждаше изненадващо. Всъщност никой от възрастните не ѝ обърна внимание.
Вместо това двамата си уговориха нещо неразбираемо и тръгнаха да крачат в две противоположни посоки далеч от децата.
– Хей, нали няма да ни оставите тук? - притесни се Ники.
Двамата бащи се бяха отдалечили на по около тридесет метра от тях. Изведнъж се обърнаха, вдигнаха високо магическите пръчки и всеки каза някакво заклинание. Изведнъж от земята, изпод краката на децата се чу грохот. Ники се спъна и си падна на дупето, а Наталио разпери ръце, за да се задържи прав. Изведнъж пред тях земята сякаш се отвори и от нея се появи нещо като кабинка, която подозрително приличаше на мъгълски асансьор.
– Гениални са тези алхимици! - зарадвано коментира господин Евънс и подкани децата да влязат в кабинката. Господин Каин също се беше върнал и се намести след тях. След още няколко секунди кабинката се спусна право надолу в земята.
– Тате, какво правим? - за втори път попита Ники когато тъмнината ги погълна.
– Влизаме през страничния вход - отговори господин Каин, вместо баща ѝ - Така няма да се наложи да се срещаме с мъгълски туристи.
– Значи отиваме направо в пирамидата???
– Право там - съгласи се баща ѝ точно когато приличната на асансьор кутия леко удари земята. Намираха се в каменна зала, силно позната на Наталио и Ники отнякъде...
– Помниш ли, Наталио - прошепна Ники - учениците от Академията по Алхимия когато бяха на гости в Хогуортс, Дъмбълдор им беше направил обща стая, в която се ходеше като минавахме през подобни зали!
Наталио закима, явно се беше досетил още преди Ники да го е споменала.

По-големите отново ги оставиха за миг, като излязоха и се огледаха наоколо така, сякаш очакваха някой да излезе да ги посрещне с кутия шоколадови бонбони и цветя за добре дошли. После отново си кимнаха.
- Пръчките, моля. - предупреди ги господин Каин, като пръв запали своята и светлината огря помещението. Беше донякъде светло и без пръчките, но беше съвсем различно, когато се запалиха.
- Тук страшно ли е?
- Не бих казал. Можете да срещнете скорпион или скарабей, но ако не ги закачате и те няма да ви закачат.
- Звучи гадно...
- Не мърмори! Скоро ще стигнем до някоя по-широка зала и там ще ви хареса, гарантирам ви. - и групата се смълча, като продължиха по леко задушния и прашен коридор, поне пък беше не толкова топло, колкото им се беше сторило навън.
Наталио искаше да каже нещо, но не намираше правилните думи, явно развълнуван от това, което им предстоеше или което очакваше, че им предстои. И наистина, скоро стигнаха до обширна зала, която не съществуваше на мъгълските карти, но не и на магьосническите. Тя беше празна, ако не се брояха йероглифите и няколкото тъмни и страшни коридори, водещи в две различни посоки в ляво и в дясно.
- Така, от тук започва същинската част на пирамидата. Наляво... какво беше на ляво?
- Съкровищницата.
- Да, точно така. А на дясно са съркофазите и така нататък.
- А надолу? - момчето и момичето бяха намерили съвсем случайно един капак на пода, защото веднага бяха хукнали да разгледат стените.
- Надолу е забранено. И вероятно не е пригодено за посещения, каквото и да има.