Силвия Бенети

(СИЛВИЯ)

Рожденото ми име е Силвия Хейман и съм полувампир.

Моята история започва през зимата на 1970 година.
Родена съм в град Емен, Холандия на 14 ноември. Почти не познавам родителите си, майка ми е била холандка и починала при раждането. Когато се е запознала с баща ми Ерик Хейман, не знаела, че той е вампир. Тогава тя е следвала в инжинерство в университета в Емен, баща ми работел за Волтури, най-древното и най-влиятелното вампирско семейство в историята. Бил е част от охраната. Не знам много за него, тъй като съм го виждала само веднъж през живота си преди много години, но знам със сигурност, че външно приличам на него:

И аз имам много бледа кажа, тъмнокестенява коса, почти черна. Очите ми са тъмнокафяви. Не съм много висока-около 1м62 и съм много слаба...

Почти не си спомням какво се случи в деня на раждането ми. Помня само, че беше мрачно и валеше сняг. Първите ми истински спомени са около месец по-късно. Мисля, че през това време съм била в нещо като шок. Когато се "събудих" съквартирантката на майка ми - Бернис ми разказа всичко.

Двете били не само съквартирантки, но и най-добри приятелки и си споделяли всичко. Тя знаела за мистериозния нов приятел на майка ми и определено не го харесвала. Непрекъснато й повтаряла да го остави и да си намери "някой по-нормален", но тя упорито отказвала да се вслуша в думите й.

След смъртта на майка ми, Бернис се погрижила за мен, тъй като не успяла да се свърже с баща ми. С учудване забелязала колко бързо раста и се развивам, затова решила да направи проучване за Ерик Хейман. Разбира се, след като разбрала какъв е, била много уплашена, но въпреки това решила да ме осинови. Родителите й били против, защото била много млада, още нямала работа и я заплашили, че ако не се откаже от тази идея, ще прекъснат всякаква връзка с нея.
Тя не ги послушала, прекъснала следването, за да работи и да се грижи за мен.

Бяха минали осем години от раждането ми, когато най-после спрях да раста. Вече изглеждах като 20 годишно момиче. Тогава Бернис реши, че вече е безопасно да спре да крие от хората за съществуването ми. Бях прекарала осем години, почти без да излизам навън, преструвайки се, че ме няма.
На осмия си рожден ден за първи път отидох на училище- но не в първи клас като другите деца, а направо в единайсти. Бернис ме представи като нейната по-малка братовчедка от Амстердам.
Не ми беше трудно да се разбирам със съучениците ми, въпреки че бяха много по-различни от мен. По характер съм особено упорита, понякога малко заядлива, но другите ме харесваха въпреки това, защото често ги разсмивах без да искам и през повечето време бях дружелюбна и усмихната.
Нямах проблеми и с учебния материал, въпреки че бях пропуснала първите десет години обучение...

Завърших гимназия през юни 1980 година. След това и университета в Емен, специалност Италианска филология.
Работих като преводач шест години, като през цялото време си мечтаех да отида в Италия...

1986. Бяха минали почти осем години откакто тръгнах на училище за първи път. Повечето ми съученици вече се бяха оженили, някои даже имаха деца, докато аз все още не се променях... И всички го забелязваха. Хората започнаха да говорят зад гърба ни, затова с Бернис решихме да напуснем града при първа възможност.
Точно тогава се случи инцидентът- автомобилна катастрофа, която отне живота на единствения човек, когото считах за мое семейство........................

След смъртта на Бернис вече нямах причини да остана повече в Емен. Заминах за Италия, тъй като винаги си бях мечтала да живея в някоя по-слънчева държава, а и знаех добре езика. Не ми отне много време да се досетя за пукнатината в плана: Не можех да стоя на слънце, не и докато някой човек можеше да ме види. Въпреки това не се отказах, пътувах само нощем, а денем спях в колата.

Германия.

Австрия.

На втората вечер пристигнах във Верона и си взех хотел. Вторият ден се случи дъждовен и реших да изляза да разгледам града. Тогава срещнах Алекс. Веднага разбрах какъв е, имаше същата бяла кожа като мен и тъмночервени очи. Беше млад и много красив, с черна коса и целият облечен в черно, носеше черен шлифер и чадър. Той пръв ме заговори и се запознахме. Останах с впечатлението, че ме е следял откакто бях заминала от Емен. Заговорихме се и неусетно му разказах историята си. Беше много озадачен и заинтригуван, за първи път срещаше полувампир. Попита ме за името на баща ми. Когато му го казах, се оказа, че го познава. Съгласи се да ме заведе при него.

На следващия ден ме намериха в хотела. Това беше първият и последен път когато видях баща си. Той ми разказа историята си след моето раждане. Каза, че работел за Волтури по онова време, но не бил съгласен с някои от възгледите им, освен това се страхувал да не научат за мен,и затова избягал, без да предупреди.
Надявал се да го оставят намира, но това не се случило... Последвали години на преследване и криене, докато не срещнал Алекс. Той имал ообената дарба да заблуждава преследвачите на баща ми. Когато осъзнал, че вече е в безопасност, баща ми решил да се опита да ме потърси.
С Алекс попаднали на мен когато пресичах Германия и ме проследили...

Говорихме цял следобед за най-различни неща. За вампирския свят. За Волтури. За него. За мен. За Алекс.
Научих, че имам полубрат или полусестра някъде в Северна Америка и че баща ми издирва и него/нея. Разбрах и че аз също имам особена дарба като Алекс, която бях наследила от баща си, но никога не бях обръщала внимание: можех да усещам чувствата на другите около мен толкова силно, все едно бяха мои собствени........

Той не ми предложи да тръгна с него. Каза ми, че след като са ме намерили, пътят му се разделя с този на Алекс. Когато си тръгна разбрах, че повече няма да го видя. Но не исках да се връщам пак в света на хората, исах да бъда сред вампири. Затова избрах да тръгна с Алекс. Той не се опита да ме спре.

Четири години по-късно научих, че Волтури са убили баща ми, преди да открие другото си дете. И с Алекс тръгнахме да го търсим...



* * *