СЕЛЕНА - добър вампир

Накратко за мен :

Име: Селена Алунаре
Години: 268
Рожден ден: Родена съм 02. Август.1741 г. във Венеция, преобразена 1761 г.
Родители: Не ги познавам. Сирак
Братя и сестри:И да имам,не зная
Положителни страни: Обичам хората, движението, динамиката,живота . Предполагам и дарбите ми, които са станали вече част от мен. Мога да „видя” историята на един предмет само като го докосна, но предпочитам да не я използвам често.
Отрицателни страни: Малко мелодраматична , на моменти меланхолична
За диетата ми: Предпочитам животинска кръв, защото не искам да прекъсвам съдбите на хората
Интереси: интересувам се от история,стари книги и легенди особено ако се отнасят за вампири.
Бих искала: Отново да съм човек

А сега по- дългата


Казвам се Селена Алунаре, Родена съм лятото на 1741 г. Това име ми беше дадено не от родителите ми, тях и без това не познавам,а от Джовани , затова предпочитам да използвам него.Казваше, че му приличам на богинята на луната и постоянно правеше съпоставка между нощта и тъмната ми коса.Не виждах подобна прилика, но какво ли разбирах,нямах неговия поглед . В огледалото аз виждах само младо момиче с дълга чуплива коса. Бях слаба и висока,което не пасваше с представите за красива жена тогава.Тенът ми също беше незадоволителен. Имах тъмна матова кожа,типична за италианките. Жените от горните класи се опитваха да прикрият това с огромни количества пудра, подражавайки на ангелите и мадоните на Микеланджело, Тициан или Рафаело.

Това се случи преди 248 години. Още помня всичко толкова ясно, сякаш беше вчера, въпреки че историята ми е изтъкана от ужас и болка, които биха били желани за забравяне, ако изобщо можех да забравя. Но върху този въпрос не ми се е налагало да мисля, така или иначе- Аз не мога да забравя.

Понякога ми се иска да можех да не си спомням и човешката си история, но това бяха преходни моменти. Знаех , че не съм способна да се разделя с образа ,затова пазех още и Нея -Моята картина , последното нещо ,което ме свързваше с миналото ми и осмисляше новото ми съществуване.Тя носеше духа на човека,който я беше нарисувал, моя Джовани . Да ,аз имам способността да виждам историята на един предмет само като го докосна,мога да видя на кой е принадлежал, какви чувства е изпитвала тази личност, накратко всичко.Така видях и моето собствено минало.

Историята ми започна във Венеция,там съм родена,там живях човешкия си живот, там обичах, пак там умря и всичко човешко в мен,за да се родя повторно.

Беше февруари,зимата на 1761.Това бяха най-светлите дни за родния ми град – Карнавала, тогава Венеция носеше най - красивата маска, позната на света - прави го още по - жив, още по – не устоим, въплъщение на величието,красотата и греха. Град на греха .Замислих се колко правилно звучеше. Тогава не знаех, щях да се запозная с греха в най- чистата му форма. Но ето, че пак се отнесох,а разказвах историята си. Вековете ме правеха разсеяна,бях се научила да не бързам за никъде.Само вечността-самотна,сигурна и безкрайна. Но тогава векът беше различен, всичко се променяше толкова бързо. Светата Инквизиция вече губеше силата си, а архитектурата и изкуството създаваха едни от най-големите шедьоври за времето си. Красиви, богато украсени, те трябваше да представляват символа на една епоха радваща с на пищността и свободата си, а точно днес всички се радваха и бяха щастливи. Тогава бях превърната във вампир, другите празнуваха, а аз мечтаех да умра. Дните минаваха, а тялото ми оставаше все по малко мое, все по- малко живо. Още си спомням как отворих очите си за първи път след като огъня в мен спря да бушува. Тогава видях света толкова нов и красив,сякаш до този момент съм била сляпа.

Но това отново е една предълга история. Важното в случая не е тя, а моя избор. Аз избрах да не се поддавам на природата, а да оставя поне една последна капка човечност в мен. Не мисля, че това обаче беше някакво възвишено решение от моя страна. Не го правех заради човешките животи. Ще ми се да можех да кажа, че бях водена от толкова благородни подбуди, но за жалост мотивите ми бяха доста по егоистични. Не можех да понеса мисълта ,че прекъсвах връзката на жертвите си с хората, които ги обичаха, както бяха прекъснали моята, не можех да живея, носейки бремето не техните съдби ,утолявайки жаждата ми с историите им.Това си беше сериозен дисконфорт. През вековете и аз имах своите грешки, не е лесно да се спазват ограничения, а аз и преди бях такава. „ Смъртта” не можа да ме промени в това отношение. Вродената ми любознателност, страстта към откриването на нови светове също останаха непокътнати, всъщност те се превърнаха в единствената ми причина да продължа. Те ме отведоха и до Флоренция.

Търсех из старата библиотека на града, ръкописи, които да ми разкрият тайната на новото ми съществуване. Вече около 160 години бях като обсебена от идеята , че може би процеса не е еднопосочен, че мога да бъда отново човек и ако не друго поне можех да се надявам земния ми път да приключи. О, с колко надежда преглеждах старинните ръкописи,надявайки се да открия отговори на хилядите въпроси, не ми даващи мира денем и нощем.Кратките ми престои във Волтера и в Румъния не помогнаха много на търсенията ми, та кой от древните искаше да разкрива тайните си, но аз не се отказвах преследвах целите си с постоянство и страст. Нима имаше смисъл да бързам? Онази нощ обаче щеше да промени всичко. Бях толкова развълнувана от откритието си, че не обръщах внимание на красивата нощ пред себе си,единственото, което ме вълнуваше беше онази малка светлинка, идваща от прозореца срещу ми на Пиаца сан Лоренцо. Чаках само нощния пазач да заспи, за да се вмъкна незабелязано в стария дворец и отново да потъна в избелелите томове. И тогава го усетих, аромат по наситен от всичко,което бях подушвала досега през дългото си съществуване. Преди да се усетя вече тичах след следата като някакъв противен хищник, забравила всичко. За първи път разбрах,че жаждата в мен, ме правеше това, което съм. Отдадох се така сляпо на гласа, викащ в мен за кръвта на този човек, чувствайки се по-жива от когато и да било. Събитията около мен се развиваха бясно и преди да се усетя бях нападнала момчето. И тогава усетих духа му- силата на човек с огромна воля, която не бях и подозирала ,че може да съществува,увереността му. Убивала съм и преди, но него не можех да го убия. Кръвта му по скоро ме кареше да умирам, вместо да ми доставя поредната глътка живот. С непосилно усилие на волята се спрях и погледнах почти мъртвото тяло. Отровата ми беше проникнала във вените му безвъзвратно, а аз отстъпвах бавно назад, неспособна да довърша започнатото. Не вярвах в стореното. За един кратък миг видях себе си преди години и знаех,че му бях взела най- големия дар, правото да има бъдеще, да не е закотвен между времената,чужд на всяко едно от тях, правото да бъде човек- нещото, което така силно копнех. Взрях се в тъмния силует и неговите вече стъклени зелени очи. Тези очи отразяваха обаче не страх и ужас, а обвинение. Това не можеше да е възможно, обърнах се и побягнах,колкото може по- бързо.


Не можех да се отърся от спомена за тези очи, знаех, че не възможно да ме забелязал,когато го нападнах, но вината си играеше лоши шеги с мен.Какво бях направила? Бях създала друг демон, бях му дала най-черния дар,моята болест.
Годините минаваха, а аз продължих с търсенето си, но старите легенди, не ми носеха нищо ново. Знаех, че трябва да се върна отново във Волтера. Този път трябваше да се добера до Библиотеката. Отлагах това пътуване отново и отново, както отлагах и търсенето на онова момче. Не се бях отърсила от вината ,която изпитвах за случилото се и не можех да се принудя да тръгна по следите му, макар че силно ме интересуваше какво се бе случило с него. Споменът за онази нощ в Флоренция все още беше твърде жив. Но сега трябваше да се заема с по належащия проблем - Волтера и Аро.

***