Не знам от къде да започна. Моята история е интересна и искам да ви я разкажа,но ми се икса вашето търпение. Някои започват да разказват от интересната част и испускат началото,началото на всичко. А аз ще ви разкажа всичко.
Казвам се Кира. Но пълното ми име е Рейчъл Киба Дарк. Аз съм бял вълк. Баща ми Киба Дарк е водач на глутницата ни,а майка ми Сара Дарк е негова жена. Още от малка съм убочавана на предпазни мерки,начини на нападения и кои знае какво ли още не. Питала съм се,защо ми трябва това,но майка ми винаги ми казваше,че когато порасна,ще разбера. Израснах 5 години в търсене на отговора.
Един ден,един от глутницата нападна баща ми. Искаше да го убие,а после и мен и майка ми. Мама ме беше придърпала настрани и ми беше казала:
-Бягай,Кира! Бягай! Не се връщай,защото ще те убият!
Кой знае колко време бягах, без да поглеждам назад,без да спра,дори и за минута. Дни и нощи.
Беше минал някъде един месец,когато паднах от изтощение. Беше вече зима. Когато бях избягала зимата тепърва започваше. Нямах сили да стана,за да се скрия от бурята,затова останах и лежах.
На следващата сутрин всичко беше бяло. Стъпките ми бяха заличени от бягството и сега, ако тръгнеха да ме търсят,нямаше да ме намерят. Не бях сигурна за безопастността си,затова отново започнах да бягам. Стигнах до нещо огромно. Имаше високи,като дървета неща и гладки прави линии.Това бяха сградите и пътищата. Когато навлязох в тази незнайна територия имаше странни същества,които ме гледаха. Те бяха човеци.Не им обръщах внимание и продължих.
По едно време пред мен се изправи един човек, с животно,което преличаше на мен. Не изглеждаше много добронамерено. В очите му се четеше гняв,какъвто беше изписан на лицето на нападателя на баща ми. Мъжът пусна вълкът и той се хвърли срещу мен. Аз го ударих с лапа,а то ме захапа. Тази битка,както я наричаше майка ми, не продължи дълго,защото аз избягах. Скрих се в тъмна уличка. А там задрямах. Когато се събудих пред мен беше едно момче. То ме гледаше с детски,невинни очи.
-Не се бой,приятелче,няма да те нараня.
-Какво искаш от мен?-попитах аз.
-Нищо,просто да се измъкнеш оттук,преди да са те намерили и може би убили.-каза детето.
-Но ти разбираш,какво казвам?-попитах смаяна.
Тогава забелязах нещо. Пред мен вече не стоеше момченцер,а вълк. Кафяв и строен.
-Кой си ти?-попитах мигновенно.
-Аз съм Джонатан Никс. Но ми викай Джо.-каза приветливо вълкът.
-Аз съм Рейчъл Киба Дарк,но ми викат Кира.-казах със спокоен глас.
-Не си местна. Не съм те виждал преди,а аз познавам целия град. Хората и животните не идват тук случайно.
-Аз имах глутница. Водеше я баща ми. Един ден него го нападна един вълк,които изглеждаше като негов приятел. Искаше да го убие,а след него мени майка ми. Тя успя да ме скрие и ме накара да бягам. Не знма колко съм тичала,но съм гладна и имам липса на сили.-разказах му аз.
-И аз имам глутница. Към него съм се запътил,но трябва да намеря бяла вълчица,която да може да изпее Вълчата песен.
-Вълчата песен?-попитах смаяно.
-Предводителката на глутницата ни имаше дъщеря. Историята е,че главната вълчица се влюби в някакъв странник и напусна стадото. Тогава и викахме Лунно цвете. Тя знаеше Вълчата песен,която ни сплутяваше и ни правеше по-силни. Сега сме разединени. Разказва се,че който намери дъщеря и и тя изпее песента,глутницата отново ще се събере.
Бях го слушала с огромен интерес. А когато свърши отново взех думата.
-Искам да се измъкна от това място. Нека,когато се махнем от тук ми разкажеш всичко. Ти ако искаш остани,но те моляда ми покажеш пътя към изхода от този ад.
-Ще дойда с теб. Искал съм да напусна това място,но съм нямал сили. Винаго съм си мислел,че оттук може да мие дещерята на Лунно Цвете,но вече просто не издържам тук. Ще се махна.
Двамата потеглихме на път да се махнем от гарада. Мислех,че това ще е краят,след прекосяването на това място ще съм свободна и мъките ми ще свършват,както и така нареченото ми малко приключение,но те тепърва започваха...