И...да. Притесненията ми относно експеримента който току-що бях направила се оказаха напълно основателни. Да ходя да ловувам в кошмарите и спомените на хората определено не беше добра идея. Не само защото изкривяваше времето и пространството, а и защото се чувствах кофти. Което си беше доста странно.Но от друга страна, пък, всичко в живота ми беше странно, така че нямах причина на се оплаквам.
Може би тук е мястото да си кажа: "Обещавам с ръка на сърцето, което нямам, че няма повече да правя така."
И в този ред на мисли - така се извиняват децата в детската градина, но това е друга тема. Сега по важното бе, че вече щях да се храня само в реалният свят. Да се храня - браво на мен.

***
Един комар, боже колко дребен беше, се бе засилил в моя посока. Но щом приближи на около два метра, спря и кацна долу. Постоя няколко секунди на мократа земя, след което се врътна обратно и литна натам, откъдето беше дошъл. Вероятно първолначално не бе усетил миризмата ми, която в последствие го отблъсна... Но въпреки това... колко много с приличахме с него...С няколко разлики. А ако хората знаеха че вампирите съществуват, по възможният начин да се държат с нас е този по който се държаха с комарите. И ето тук идва разликата. Комарите не могат да направят нищо на хората, докато ние... наша работа, ако мога да се изразя така, е да ги убиваме ...

Очудих се колко бързо успях да пренастроя мозъка си, а си мислех че никога няма да се случи. Минаха едва 4 века и нещо, а вече таях омраза към онова което бях преди. Но като се замисля... преди промяната, пак мразех дадени персони от човешкото общество...но нямах намерение да ги убивам, за разлика от сега...
В главата ми беше пълна каша. Или както обичам да го наричам манджа с грозде. Честно казано, не намирах смисъл да живея повече... Бях опитала от всичко на този свят. С някои изключения. Но като че ли не ми стигаше кураж или смелост, и аз не знам какво, за да продължа напред... Вековете скитане наляво и надясно не ми бяха дали това което никога съм нямала и това което винаги съм искала ... семейство. И определено самосъжалението не помагаше да намеря решение.
Преди около месец обмислях варианта да отида да посетя Аро и другите от клана Волтури .. и в краен случай да се застоя там. И май нямах друг избор. Не познавах нито един друг клан, по пътя си единствено бях засичала номади - отшелници. И точно те ме бяха насочили към Форкс, а аз , убедена че ще намеря това което търся тръгнах в тази посока... Също бяха споменали че тук вампирите били доста по-странни и различни от нас - традиционалистите. Името на клана им е Калън, до колкото разбрах. Дължат известността си в свръхестествениет свят на много неща, които така и не успях да науча...
Но да ги потърся, което ми напомня за ловуването в паралелни светове, също не бе брилянтна идея, както може би се вече се досетихте.

***

Не знам защо казах всичко това, но главно, трябваше да се изразя така: "Не знам какво да правя със "съвършеният" си живот и вечността, тясно свързана с него. Моля, насочете ме". Но няй-вероятно няма да се намери и един глупак който да се навие да говори с мен.
Лъч светлина се устреми през гъстите, сиви облаци. Обля извисилите се ели и смърчове... А техните цветове станаха от тъмно сиво-зелени във приветливо гористи. Лъчът не се отказа, продължи да си проправя път, докато не освети по голямата част от гората - нещо което случваше доста рядко, но все пак го имаше... Продължи ... докосна и мен. Кожата ми заблещука и ако не бях запоната с фактите, може би щях да си помисля че става нещо магично.
Този лъч, не се отказа... и май нямаше намерение да го прави... Може би трябваше да съм като него, може би имаше малка ниша, пролука през която да изпълзя, стигайки до онова което искам. И може би точно тя щеше да ме измъкне от затвора на съзнанието ми, там където можех да бъда винаги, по всяко време, но не и щастлива...