Възраст: 16 човешки, 3000 вампирски

Вид: Вампир- "вегетарианец" /животинска диета/

Дарба: Съвсем слаба дарба на ловец- колкото да й подскаже накъде да върви; две скрити

История:
Името ми е Росмари Муунлайт. И съм родена в едно много старо време...

Представата за моя свят е много лесна. Живеех в едно по- простичко време. Имахме крале и кралици, графове и графини, принцове и принцеси и т.н. Като извадено от някоя приказка. Само, че не толкова вълшебно.
Аз бях принцеса Росмари от прочутото семейство Муунлайт в едно от кралствата /намира се на територията на днешна Франция, но всякакви следи, че е съществувало са изчезнали/. Ще кажете- чудесен късмет! Но за мен не беше. Имаше и приятни страни- хубавите рокли, цветята... но лошите бяха далеч повече. Имаше прекалено много правила за учене и начини да се държиш в обществото. А на мен те не ми харесваха. Завиждах на обикновените момичета, наблюдавайки ги от прозореца. Те тичаха, забавляваха се. А аз просто си стоях там горе и не можех да правя нищо.
Когато бях на дванадесет години баща ми започна война със съседното кралство. Загубихме. Баща ми беше обезчестен и убит. Майка ми послужи за наслада на съседния крал. Имаше намерение да ме предостави като робиня на сина си, но аз не се дадох, за което бях хвърлена в тъмница. Вече взе да ви звучи като приказка, където принцът ей сегичка ще пристигне на бял кон, за да ме спаси, нали? Е не стана така. Прекарах в тъмницата четири години. В навечерието на шестнадесетият ми рожден ден в около девет часа навън започнаха да се чуват писъци. Погледнах през прозореца си и се ужасих. Нещо страшно бързо и бяло се стрелкаше между хората и ги убиваше. Внезапно изчезна. Уплаших се и седнах в ъгъла на килията си, когато дочух ужасените викове на пазачите. Нещото прекалено много се приближаваше към моята килия, когато разби моята решетка. Буквално се парализирах от ужас, когато най- сетне проумях, че това е вампир и вероятно щеше да ме убие. Което означаваше край на глупавите подигравки и обиди и край на висенето в килия. Вампирът като че ли се обърка от появилата се на устните ми усмивка и за част от секундата се хвърли към мен, ухапа ме и изчезна. Започна адска болка. Четири дни се гърчих, пищях, молих се... Но никой не ме чу. Първото, което усетих, когато се събудих беше жаждата. Изпих кръвта на шестте убити войници от пред и я утолих. А след това се изпълних с невъобразим гняв срещу кралят на това място, синът му и жена му. Убих и тримата същата вечер, като запалих цялото им кралство- и без това всички вече бяха мъртви. Но очевидно бях прекалила- пожарът се разпространи, а моето родно селище се оказа твърде близо. И двете изгоряха до основи. И ето така останах без дом.
Започнах да обикалям света. Сега вече съм ходила навсякъде- Африка, Австралия, Южна Америка, Северна Америка, Европа, Азия... Най- обичах Африка. Но всичките й красоти вече са омърсени... И тя е една ужасна дупка. Както й да е отклоних се.
Обикалях и обикалях, но се задържах в Ню Йорк през 19 век. Представях се със своето име, като наследница на голям род от Белгия. Имах предостатъчно пари от вековете, в които ги бях събирала. Живеех в огромна къща, наслаждавах се на живота. Но и това свърши. През двадесети век, обмислих идеята за другар, която се въртеше в главата ми от няколко години и реших, че имам нужния самоконтрол. Бях започнала да оглеждам града за подходящ приятел. Една вечер се разхождах в гората, когато видях как някакъв хищник напада момче, горе- долу на моята възраст. Разпознах го- беше Алекс Холмс- синът на един от най- престижните господа в Ню Йорк и беше на моята възраст. Спасих го чрез ухапване, като първо го заведох в една къща недалеч от мястото на инцидента, но доста далеч от цивилизацията. Тъй като имам доста нежен характер, ми беше много тежко да го гледам как се гърчи и се моли. Всеки път му обещавах, че ще свърши. Опитвах се да го успокоя, но дори и аз знаех, че няма да има полза- все пак бях го изпитвала. Когато трансформацията му приключи му обясних всичко. Трябваха ми около пет опита и едно огледало, за да го накарам да ми повярва. Но той не искаше да наранява хора. На мен също ми беше неприятно, но имах ли друг избор? Той предложи да опитаме с животни, като ме помоли да внимавам с него. Обещах му, но все пак напомних че за момента е доста по- силен и по- бърз от мен, въпреки че съм много- много стара. Опитахме и всъщност се оказа, че е много приятно и не е невъзможно. Беше необходими няколко месеца, за да станат очите му златни, а моите си бяха естествено сини/свързано е с една от скритите ми дарби/. Върнахме се в Ню Йорк и измислихме историята, че са ни отвлекли. Алекс разбира се, трябваше да се върне при семейството си, но всяка вечер без изключение стоеше при мен, тъй като го беше страх да не нарани някой. След години разбира се, всичките ни познати починаха. Чак тогава Алекс събра смелост да ми каже, че е влюбен в мен и то още от преди да го спася. От тогава се движим заедно, като гаджета. За момента сме се установили във Форкс.

Допълнително: Обичам дъждовете и горите. Носят ми успокоение. Външният ми вид тотално говори за мен- романтична натура съм и съм лесно ранима, въпреки че не го показвам. Любимите ми цветове са бяло и светло- синьо.