АНЖЕЛА:

Слънцето отдавна се беше скрило зад хоризонта, и сега над Сиатъл се разпростираше пелена от облаци. Нямаше да се очудя, ако след малко завалеше дъжд. Вървяхме по главната улица на града, когато Бен се спря и посочи една видиотека на отсрещната страна.
- Искаш ли да си вземем филм за довечера? Може да поканим Джесика и Майк също да дойдат, и да поръчаме пица.
Въздъхнах.
- Като зная вашият вкус със Майкъл по отношение на филмите, най-вероятно ще вземеш нещо, от което после пицата няма да ми е вкусна.
Той се засмя и ме задърпа натам:
- Хайде. Обещавам този път да се въздържам.
Збърчих чело, но не се възпротивих.
Когато пресякохме на другият тротоар, пуснах Бен, сам да избира филм. Знаех че ако сме двамата, се очертава люта битка за предпочитания, а аз бях в твърде добро настроение, за да го развалям с подобни глупости.
Времето минаваше и търпението ми взе да се изчерпва. Кракът ми монотонно потропваше по плочките на тротоара. Извърнах се към стъклената витрина, за да направя знак на Бен да побърза, но не го видях, и това ме вбеси още повече. Като знаех че вътре е цяла джунгла от касети наредени по рафтовете, не се очудвах, че не мога да го видя, но пък да стоя сама и да чакам, също не ме устройваше.
Изведнъж във витрината забелязах отражението на невероятно сребристо Волво, паркирано до тротоара. Странно, но тази кола ми беше доста позната. Нали я бях наблюдавала цели три години, на паркинга пред гимназията на Форкс.
Обърнах се бавно назад, и зяпнах от изненада. На около пет метра от мен, бе застанал Едуард Кълън и държеше внушително количество покупки в ръцете си. Как изобщо успяваше га ги задържи? Аз не бих могла да нося и половината от това което се намираше в него.
Усмихнах се на гледката, и пристъпих напред.
- Едуард? Едуард Кълън?
Все още се чувствах неудобно да произнасям името му, но нямах голям избор. Много исках да го попитам как е Бела, и дали им харесва университета в Джуно. Не бях я виждала от сватбата, а през тази първа година, не ми остана време да пиша. Но пък от друга стана, как щях да и изпратя писмо, като не знаех къде? На няколко пъти ходих до Чарли, но и той явно не се задържаше много в къщата, щом така и не го намерих.
В този момент Едуард ме погледна, и се вкамени.
Какво му ставаше? Очаквах реакция която да наподобява учтивост, дори лек интерес или изненада, но това което изразяваше лицето му, не спадаше към никоя от тези категории. Беше силно притеснен, дори паникьосан.
- Анжела?...Какво правиш тук?
Разбира се, не очаквах да подскача наоколо от щастие че ме вижда, но думите му звучаха така, все едно съм досадна муха, кацнала на рамото му. Това ме засегна, но се постарах да го прикрия. Та той дори не ме гледаше...
Погледът му беше насочен към една невероятно красива жена, която точно излизаше от супермаркета. Ръцете и също като неговите, преливаха от всевъзможни покупки.
- Скъпи, би ли отворил багажника, за да сложа тези?
Приятният и ангелски глас ме свари неподготвена. Погледнах обвинително Едуард. Как не го беше срам да мами Бела? Нямаше спор, че тази манекенка е невероятно красива, но като искаше да е с нея, защо му трябваше да се жени? Никога не бях очаквала, че ще се окаже такъв гадняр...
- Анжела? – изуменият глас на манекенката достигна до съзнанието ми.
Извърнах се отново към нея, изненадана че знае името ми.
Погледът ми набързо обходи гладките и силни краиници. Момичето се движеше плавно, а кожата и бе бледа като луната. Неуспоримо красивото и лице беше перфектно, обрамчено от тъмна, вълниста коса. Не можех да намеря по подходяща дума от ,,зашеметяваща” за нея...
Но това само затвърди сигурността ми, че не я познавам...
Пълните и устни се размърдаха отново.
- Анжела? – тя се поколеба – Аз съм Бела.
Вторачих се усилено, в стремежа си да открия нещо от Бела в нея. Не можех. Почти се отказах, когато погедът ми се прикова в устните и. Имаше нещо във формата - горната й устна беше леко несъразмерима, твърде пълна за да съвпадне с долната.Откриването на този малък, познат от Бела дефект, накара очите ми да се разшерят от изумление...
Това наистина е Бела!
Започна да ми пречернява. Ушите ми бучаха толкова силно, че мозакът ми регистрираше звукът, като удари с чук. Всичко, освен неземното лице се заличи от погледа ми. А на това неземно лице, бе изписана неописуема тревога.
- Бела, трябва да тръгваме. - чух претиснените думи на Едуард
Нямах физическата възможност да се извърна към него. Мозъкът ми сякаш беше блокирал над образа на Бела, и не позволяваше на врата ми, да се извърти далеч от този образ.
- Анжела, моля те съвземи се. – мърдаха се устните и - Плашиш ме така...
Сигурна бях че я плаша, та аз самата се плашех. Осъзнавах че устата ми е отворена, и въпреки схващането на челюста което чувствах, не можех да направя нищо за да я затворя. Само по себе си това беше доста плашещо.
- Бела, трябва да се махаме от тук – чу се отново гласът на Едуард – Бен вече е избрал филм, и се насочва към касата.
- Кажи какво да направя? – извърна се тя към него – Не мога да я оставя в това положение, та тя е в шок.
Чух как Едуард изпръхтя.
- Ако не искаш да станат двама които да са в шок, гледай да измислиш нещо. И то възможно по скоро.
Бела се извърна стреснато към мен, и започна да ме разтърсва.
- Анжела, съвземи се! Не мога да те оставя, докато се държиш толкова неадекватно.
Трябваше да призная, че от разтърсването имаше ефект, поне чуковите в мозъкът ми заглъхнаха. Постепенно картините пред погледа ми, започнаха да възвръщат цветовете и яснотата си, а челюстта ми се затвори. Отне ми няколко допълнителни секунди, да настроя тялото ми да се подчинява на команди от мозъка, и точно се канех да изпробвам контрола си нагледно, когато Бела ме заплаши.
- Анжела, ако не се съвземеш веднага, ще започна да ти бия шамари. Ясна ли съм?
Напуши ме на смях, но преди да успея да разтегля устните си в усмивка, чух Едуард да казва:
- На твое място не бих го направил, ако не искаш разбира се, да и счупиш челюстта.
Бела се притесни, и прехапа долната си устна. Дори и до този момент да имах някакви съмнения, че именно приятелката ми стои срещу мен, те бяха пометени от този малък несъзнателен навик.
- Бела, добре съм. – опитах да проговоря, но то прозвуча повече като грачене.
Тя шумно издиша.
- Анжела, вече мислех че ще получиш инфаркт.
- Трябва да признаеш, – отвърнах аз – че промените в теб, могат да го причинят.
Опитах се да се пошегувам, но с този дрезгав глас не се получаваше.
Тя небрежно махна с ръка.
- Пластичната хирургия в днешно време върши чудеса. Но сега няма време да ти обяснявам, наистина ли вече си добре?
Най после успях да направя гримаса, наподобяваща усмивка.
- Ще оживея.
- Искренно се надявам. – измърмори Едуард под носът си. Но сега е по добре да тръгваме преди и Бен, да е изпаднал в шок. Нямаме време да свестяваме и него.
Кимнах с разбиране. Наистина беше по добре да не вижда Бела за сега, не и преди да съм имала време да го подготвя. А Джесика и Майк, щяха да се пукнат от яд, като им кажех какво са пропуснали.
Докато Едуард прибираше покупките в багажника на колата, аз се приближих до Бела.
- Бела, утре Бен организира парти за рожденния си ден, защо не дойдете с Едуард. Ще бъде забавно, а и съм любопитна да видя как ще ги шашнеш с появяването си.
Още докато говорех, и двете се засмяхме при представата на тази картина.
- Не искам да отклонявам вниманието от рожденника, а и сме малко заети тези дни. Ще го оставим за друг път.
Едуард започна да нервничи.
- Хайде Бела, време е.
Тя плавно се намести в сребристата кола, и се обърна да се сбогуваме.
- Ще се видим следващия път Анжела.
Усмихнах се в отговор:
- Това го приемам като обещание.
Бела кимна.
Едуард помаха към мен и потегли.
Останах загледана в отдалечаващото се Волво, до момента в който не чух гласа на Бен зад гърба си.
- Анжи, взех страхотен филм. Мисля че и на вас с Джесика ще ви хареса.
Съмнявах се че съществува такъв :
- Кой?
Бях разсеяна, но не исках това да се отразява на радостта му.
Той погледна обложката на диска, и гордо каза:
- ,,Здрач”